Skip to content

Един Недко разказва Posts

Те

Вдъхновен от страхотната бургаска милонга и хората, които присъстваха не се сдържах и още тогава нахвърлих няколко реда в моето малко тефтерче за спешни музи, които така и не редактирах. Редовете в общи линии описаха вероятно някакво желание или по-скоро виждане вдъхновено от невероятната музика и танцуващи.

И молба към вас – моля, под статията да постнете вашата любима танго/милонга/танго валс мелодия.

 

 

Те

Прожектори – цветни, три.
Светят в очите – поздравяват.
Четири несбъданити животи,
Четири небивали, неродени любови
Остават три, две, една.

Една необичайно дълго задържала се история
Смеят се.Танцуват.
Не говорят.

Споделят два свята в един.Един нероден, но със сигурност заминаващ си скоро.
Последни ноти, Финал. Край и сбогом.

О, почакай. Усмивка срамежлива, една, скоро цели две.

Може ли този временен безвечен свят да просъществува?

01.05.2014 г.

Н.

Вместо начало, едно ново начало

Днес е особена дата, която харесвам и едновремено ненавижам.
Днес е ден преди рожденния ми ден. Време за равносметка, плах поглед напред, още по-плах назад. А погледите, без значение на къде сочат, винаги носят спомени. Понякога хубави, понякога тъжни.
В Кубо съм, слушам странна музика, допивам си бирата ругаейки бездарието си и липсата на муза. Гледам една догаряща свещ и правя неволно сравнение. Минава човека с розите – “Еми … нямам на кого да я подаря…” казвам и поглеждам неловко надолу. Той още по-неловко (как може да не види, че съм сам?) се усмихва машинално с грам любезност и бързичко си тръгва.

Е – утре правиш 28. И какво от това? Задавам си въпрос и си отговарям сам, светкавично.
Какво направи последната година? Танцува ли колкото иска, раздаде ли любов точно толкова, колкото пожела? А каза ли си последно сбогом с приятелите, които те напуснаха без време? Каза ли смело, че обичаш без да се притесняваш от отговора? Отвори ли сърцето си за някого?
Е – имам отговор за всичките тези въпроси, почти толкова универсален колкото е и отговора на почти всичко. Точно толкова точен колкото и неточен. Отговора, запомни добре, е – “Почти”.

Защо “Почти”, а не “ДА!” или “НЕ!”? Много просто. През годините човек се учи, че не може да бъде напълно удовлетворен или напълно разочарован от живота и себе си. Ако това стане значи нещо не е съвсем наред в него. Човек винаги трябва да е малко разочарован от себе си. Една малка щипчица разочарование, която го кара да продължава, да го мотивира, да иска да върви напред и нагоре стремглаво събрал цялата концентрация и усилия на света, точно както малко дете се опитва да прескочи оградата на кошарата си, както птица с доскоро счупено крило се опитва да отлети и човек със счупено сърце да се усмихне.

Е – за изминалата година намерих няколко нови приятеля, няколко стари изгубих, обикнах още повече семейството и старите си приятели, танцувах с душа, сърце и дадох всичко от себе си. Обичах, четох, усмихвах се, плаках, прегръщах, дишах, писах, пях и свирих. И както каза преди тоооолкова много години Синатра – “Направих го по моя начин” (бел. авт. – I did it my way).

И понеже по прастар обичай ще си пожелаваме разни неща аз бих искал да изпреваря всички ви и да ви пожелая да обичате, да сте здрави и да се усмихвате. Тогава ще сме най-красиви и най-харесвани.

Ваш,
Н.
26.06.2014 @ 10:56pm

На И.

Малко преди пускането на блога за очите на всички реших (нетипично за мен) да пусна този пост като първи в Пространстовото – пространство на единици и нули, усмивки и начумерени физиономии, на сърца и души.

Повода е прост – днес И. празнува. Празнува рожденния си ден. Става на колкото пожелае – на 5, на 15, на 20.
С това свое умение да прескача от възраст във възраст тя генерира нещо, което виждам все по-рядко и по-рядко – една съвсем естествена усмивка, която не търси причина да се покаже, а съвсем често си сияе ей така – на пук на нас – начумерените.

И пожеланието ми днес към нея ще го формулирам в кратък списък по който след точно 365 дни ще прочете отново и ще ми каже дали го е изпълнила.

 

Списък:

  • Здраве (то е ясно, но зависи силно от изброените по-долу неща);
  • Усмивка (НЕ от онези безброй-безпричинни, а тези, които сами по себе си ще помогнат на някого да се изправи, да се усмихне или да накара да се чувства по-добре);
  • Причини (да обича, да се усмихва, да я обичат и усмихват);
  • Приятели (тук нещата са ясни – има си толкова, колкото са ѝ нужни и всички до един са прекрасни);
  • Мечти (без тях е трудно да следваме пътеката на живота, нали?);
  • Любов (от нея – приятелска, родителска и от Онзи, който ще изпие нахалните неканени солени капки по очите ѝ в моменти на трудност и същият този, който ще я кара да лети с и без причина);
  • Любов към това, което правиш (знаеш, че каквото и да правиш с добавени две щипки любов и една – сърце, правиш това, което правиш толкова специално, нали?).

И за заключение бих добавил една моя снимка снимана преди четири месеца в местна сладкарница, която днес докато говорихме ми изплува в съзнанието.

До нови срещи, И.

08.06.2014,

Н.

Дъждовна разходка

Мисля си – когато вали като из ведро и е ясно, че няма да се приберем сухи – защо изобщо бързаме? Защо не оставим дъжда да ни намокри целите? Да измокри дрехите, косите, телата и душите ни?
Като бяхме малки нали толкова много го искахме? А сега, пораснали, май забравихме да се радваме на тези малки удоволствия, които времето може да ти поднесе?

Когато те навали дъжда освен мокро по себе си човек усеща и нещо друго, много по-особено чувство. Когато човек го навали дъжда първо е неприятно, защото измива мръсотията от него. Не бъркайте физическата с емоционалната такава. Когато се намокри човек усеща първо неприятното докосване на капките по кожата си, после мокрите петънца стават повече и повече докато накрая не се слеят в едно.

И когато се намокри до кости човек усеща онази чистота и свобода. Свобода защото няма нужда да бърза за никъде и може да върви спокойно, да гледа към буреносните облаци и те още повече да се изтискват един-друг само и само да го намокрят още повече за да махнат глуповатата детска усмивка от лицето му. А чистота защото дъждовните капки са измили всичкте проблеми и кахъри, дори и за минута-две-три, и се чувстваш лек почти като перце. Чудя се – ако докато се чувствам така лек и изведнъж спре да вали дали ще полетя към облаците? Ако да бих искал да ги прегърна за тази великолепна услуга, която ме върна дори и за мъничко към безгрижно-детското в мен.

Има и още нещо също толкова красиво, колкото гореизброеното с което мога да бъда малко нахокан, че го споменавам, но не мога да не го споделя с вас. Когато навън вали с онези големи плътни капки шляпат нахално по лицето, човек може да си поплаче малко. Дали за нещо хубаво или нещо лошо – сам да си избере. Представете си само ако ви е тъжно и се прибирате към вас свободата да поплачете мъничко. Ей така – с причина или не. Да си вървите и да разминавате хора и никой да не разбира какво ви е и че мокрото на лицето не е само от дъжда, а има и една-две капчици, които се промушват съвършено незабелязано между останалите.

И приключвайки (човек трябва да намери време и да изсъхне малко) се сещам за още нещо, което сключва всичките прекрасни страни на дъжда и го прави толкова прекрасен. Когато вали из ведро не се ли усещате конфортно сами? Чувате само капките, автомобилите, които безмилостно разпарят малките рекички образувли се по пътя и нищо друго. Обстановката придобива извесна мистичност, приятна самота и комфорт със себе си. Нещо, което отдавна бях забравил.

 

Приятна вечер и забравяйте чадърите си по-често,

Н.

29.05.2014

Първо

Първа прегръдка:

  • Първа целувка (влажна, кратка, с отворени очи),
  • Първо “Обичам те” (Боже забравил съм как да ги пиша тези двете думички),
  • Първо разочарование (силно),
  • Първа раздяла (преболезнена),
  • Следваща целувка, следващо “Обичам те”, следващо разочарование, следваща раздяла…

 

Първи танц (притеснен, треперещ, развълнуван):

Кубо – рожденното място на блога

Пост първи на прима виста.

 

Изхвърчах от офиса 20 минути след края на работния ми ден. Днес свърших доста и съм доволен. Уча нови неща, които ми харесват.

Тръгнах към Кубо с ясната цел да довърша дизайна на блога, но с толкова шарени и интересни хора човек трудно може да се съсредоточи.

Звучи Тодор Колев (лека му пръст), морето е сравнително спокойно, облаците в небето са по-малко от стотинките в джоба, но за сметка на това сърцето е пълно. Имам пясък в обувките, по пръстите, пия студено фрапе и усещам лятото по-близо до себе си, в себе си – в дробовете, душата и очите. Харесва ми.

Има много хора – усмихнати, сърдити, цветни, пушещи, влюбени, работещи – цяла палитра. И между нас има нещо общо – търсим слънцето, небето и морето, сърцата ни се отварят лека полека и чувството е прекрасно.

Тук съм и мисля концепцията на блога, а пред мен има едно момиче с прекрасна и много много къдрава коса. Напомни ми за А. Какво ли прави, как ли е? Има и едно момче – млад мъж – брада, официални панталон, риза и елече, часовник, дървена гривничка и прилежно сресан. Говори с момиче по начина по който и аз говорих преди … толкова много време. Тя му се усмихва, смее се на глас понякога. Харесва го.

Има и деца – много деца – малки, тихи (което е огромна рядкост тук) и заровили ръце, крака и глави в пясъка като че ли искат най-първи ще вкусат това лято. Майките са отпуснати на шазлонгите и си почиват.

Сламените чадри се поклащат лекичко в ритъм с вятъра, вълните, хората. Иронично е, че са кафеви, овехнали, а сезона не позволява това. Сезона очаква цветно, хубаво и усмихнато.

Очаквам да се чуя с В. и да споделя идилията, която е пред мен, а той да ми се скара, че го дразня.

 

Усещам трепет в себе си за довечера – ще отида да потанцувам танго да видим бива ли ме още.

 

До нови срещи,

Н.

Hello world!

Говорейки за истории – всеки си има поне по една.

Аз реших моите истории да ги споделя с вас. Да ви ги разкажа, да си поговорим за тях.