Page 27 of 28

“Историята на един Недко” среща “Солидарен Център – Варна”

Представете си следната сцена – вървя победоносно, изморен, силно накуцващ, с кенче бира в ръка и съм се оставил на приятните емоции да преплуват през мен, да ми измият всички негативи, да ме подкрепят и да ме накарат да се чувствам добре.
Мислейки си какви добри приятели имам и колко съм щастлив да ги познавам до мен изплува една тъмна фигура, която след няколко секунди пулене се оказа, че освен проститутка е и травестит. “Чудесен завършек на вечерта!” ядосвам се аз и осъзнавайки, че няма накъде да избягам в случай на внезапен порив от страна на “нещото” придобих поглед на гупа. Както каза един от приятелите ми като чу историята, цитирам “проститутката е влязла в ролята на лешояда видял мърша”. Много мило, да. Anyway историята за мое щастие не започва така, а така свърши (при това благополучно и за двете страни).
Ще подредя по хронологичен ред събитията за да може отделните групи мои приятели ( с общи интереси, от велоклуба и от литературните среди ) да пропуснат част от глупостите, които ще напиша.

“Добро утро”

Деня започва добре, когато човек се събуди не с желание да си пререже вените с нещо тъпо, а с желание за движение, спорт. Е – погледнах с половин око (другото едно и половина още беше в сутрешен паралич) и реших – сутринта ще покарам колело, ще почистя квартирата и ще се настроя за литературната вечер, където за пръв път истински, живи зрители щяха да слушат думи издялани от дълбините на душата и сърцето ми. Чувството беше смесено в началото, когато видях предложението на “Солидарен център Варна”, но с времето се чувствах все по-уверен и по-уверен. Е – денят дойде и се чувствах по-жив от … от нещо много живо :) Както и да е. Влизам във фейсбук, пиша на Илка (жена, която ще се включи в историята малко по-късно), тя на Искрен и след няколко хиляди реда чат се разбрахме да се чакаме на Бизнеса (нов slang, който научих покрай Илка, Бизнес Хотел “Golden Tulip”). Зачудих се какво да облека, че навън времето беше на кантар – дали ще ни е мега топло или мега студено. Реших да взема джърсито (горницата при велосипедистите, която често има на себе си няколко джобчета отзад на гърба за разни неща като комплект за лепене на гуми, помпа, телефон, ключове и т.н. и т.н.) с дългите ръкави за да мога не се замръзна докато разцепваме вятъра (малко по-късно ще се окаже, че не разцепих само вятъра) префучавайки до Побити Камъни през кръгови, рекичка, кофти асфалт, но с весело настроение.

“Здравей, Илчо, Исе.” казах докато предъвквах вафличката, за бързо въглехидратче. “Хайде”. Започнахме славния ни път към Побити камъни – място на което бях ходил няколко пъти, но така и не се сетих от къде по дяволите е най-добрия за нас маршрут (аз като фен на автомобилите карах основно по магистралата, която е забранена за нас, велосипедистите). Илка каза, че имаме три кръгови напред и после в дясно. И защото всяка добра история няма да е такава ако нещо не се оплеска дойде първото малко проблемче – ние свихме на третото, вместо четвъртото кръгово и минахме като малки царе ( и една царица :) ) през част от Максуда, където бях сигурен, че ще ни откраднат поне на единия по една гума в движение. Явно “братята” още спяха и минахме безпроблемно, продължавайки победоносно по правилния път. Тук е мястото и да отбележа, че скоро си бях махнал калниците, че нещо дрънчаха и разбира се минахме към една микро рекичка, която не искам да знам как се беше образувала, която създаде нещо като умалена версия на “Райското пръскало” на обратно, директно към лицето ми. “Ще ни върви по вода” казах си между ругатните, без да знам колко НЕправ щях да бъда след час.

Аз бях пръв (смилиха се над мен милите хора) и в адски не балансирано каране прелитахме по баирите надолу и се тътрихме като болни костенурки нагоре. Стигнахме до Побити камъни, което е едно прекрасно местенце. Влязохме през “официалния” вход включващ телено въже, малко кал и тръни и пред нас се показа, вече познатия, полу-лунен пейзаж. “Хайде да снимаме” каза Илка, което не беше нова идея и за мен. Искрено се надявах да носи някой fill-frame със светлосилен обектив, но това, което изкара ме изненада още повече. Изкара си мобилния телефон (някакво LG) и направи няколко страОтни снимки, карайки ме да се зачудя как по дяволите е възможно да изкара такава картинка. Направихме няколко снимки тримата и лека полека (аз вече доста изморен) решихме да се връщаме на обратно.

“Земя-небе, земя-небе”

И тук идва пътвата от общо двете интересни истории, които имам да ви разкажа (простете за нетипичното многословие).
Докато карахме на връщане, няколко километра преди с. Езерово един гении подаде звуков сигнал зад нас и аз като най-отпред, (уж) водещ редицата се обърнах рязко за да видя дали моите хора са добре. Знам ли – недай си боже (мда – нарочно го пиша с малка буква) да се е случило нещо зад мен.
Естествено с рязкото си обръщане не успях да наруша нито един физичен закон и с явния си наклон влязох за части от секундата в банкета. Редно е да отбележа, че банкета беше около 20 см. висок (!!!), което предразположи предната ми гума от права да заеме перпендикулярна позиция спрямо моето желание и посока на движение и оттам последваха няколко действия:

  • Падане на лявата си страна и оттам – глезен, коляно, бедро, лакът, рамо;
  • Отдясно – удар от педалите (най-вероятно) по пищяла, точно в средата на десния крак;
  • Удрям си главата с около 30 км/ч в асфалта (вероятно на ръба, не помня) и ако не беше каската, която колегите ми бяха подарили по сега можеше и да не пиша този пост;
  • Продължавам да държа колелото като стара баба се държи в претъпкан автобус.

(edit) Лекарите заявиха следните контузии:

  • Контузия на коляното;
  • Навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена;
  • Навяхване и разтягане на раменна става;
  • Открита рана на други части на подбедрицата.
  • Основна диагноза – изкълчване, навяхване и разтягане на външна и вътрешна колетарна ставна връзка на коляното.

Те така – целия в прах, рани и кръв ставам и започвам да изреждам всички майки на света – на този, на озни и т.н. Илка и Исо се стреснаха не по-малко от мен, но щом при промивката ми пяха Youuuu sexy motherfuckeeer (заради ултра-секси вело клина, който имах) за да разведрят обстановката явно не ми е излязло нито едно черво от никъде. Пропускам частта с помощта и всички предложения – те си знаят и съм им много задължен.

Колелото от своя страна, напълно убеден, че няма да става за каране беше “глътнало” задната си спирачка, която оправихме набързо, но командата беше счупена. Единствената щета на колелото беше команда за задна спирачка, която струва 12 лв (за двете спирачки)!
Та тръгваме ние, аз още в моя си adrenaline rush, Исо и Илка отзад пазейки ме от повторни опити да захапя асфалта въртя педалите бесен на себе си и с леки притеснения от последствията.
След няколко километра стигнахме до с. Езерово (между другото прекрасно селце) и единствената аптека работи по-малко отколкото хранителните магазини. Аз с пръст, пясък, камъчета и кръв по себе си, точно като малко момче въртя и искам да изям цялото колело от яд. Не, че ми е виновно – просто от яд към себе си.
Пихме по една кола и се прибрахме лека полека по домовете.
Там имаше малка драма докато се дезинфектирах, но като цяло бях по-добре.

“Подготовката”

Минах през Солидарния Център да помогна на организаторката на събитието – Теди и рязахме и лепихме кадастрони и творби на художници и писатели 1-2 часа. Теди даде наистина всичко от себе си – това момиче се занимава с изложбата активно и направо не знам как е успяла да свърши всичко това с помощта на само още няколко човека.

Та отивам аз там – целия обелен и омърфулен като циганин попаднал случайно на някоя бясна агитка на губещ отбор след мач и рязах, лепих и се молих на онзи отгоре да не се порежа или самонамушкам с ножицата, че ако разчитам на сръчността си от преди няколко часа най-вероятно щях да свърша с ножица в окото.
Както и да е – помогнах с колкото можах, набързо към квартирата, душ и тръгнах към мястото на срещата с Миленка.

Миленка е вероятно единствения човек на планетата, който има галено име, което е по-дълго от цялото си такова. Приятели сме с нея от над 10 години и мога да разчитам на нея. В случая я помолих да прочете моите стихове пред публика поради няколко причини:

  • Може да чете пред публика;
  • Може да чете;
  • Завършила е филология;
  • Познава ме повече от добре и знае какво съм вложил в думите, които съм използвал в стиховете си, което неимоверно би помогнало при четенето.

Разбира се не бях подготвил нищо и се наложи да преписваме стиховете на големия ми черен тефтер в Кубо.

Как да е всичко беше готово в последния момент и вече вървяхме в (сравнително) бодра крачка към Солидарния Център. Там се видяхме с Данила и приятеля ѝ – Юли и заедно влязохме.
Всичко изглеждаше по-различно. Имаше много място, картините бяха окачени, имаше много насядали хора и повечето бяха усмихнати. Бях забравил да изпадна в предсценична треска и просто започнах да се запознавам с всички.

“Историята на един Недко среща Солидарен Център – Варна”

За добро или за лошо ние бяхме втори. Казаха моето име и името на Данила и аз просто излязох. Продължавам да съм забравил да изтръпна пред публиката както обикновено се случва :)
Започнах да говоря набързо за проекта си, представих момичетата, те казаха по няколко думи и Милена прочете стиховете. Тук я карам накратко, защото съм приложил видео от срещата и вероятно ще ви е по-интересно да ни видите там отколкото да пиша стотина реда за това.
В общи линии чувството беше, че говоря пред приятели – без особено много притеснение, гледайки да съм максимално кратък, че заради отложения с малко старт имаше хора, които вече започнаха да клюмат като студенти на лекции по Линейна Алгебра и Аналитична Геометрия (ЛААГ).

Всичко мина добре. Доволен съм и от картината на Данила и от четенето на Милена. Не мислих, че е толкова приятно да покажа на всички какво ми е било в сърцето и душата. В групата във фейсбук имам над 350 фена, които четат, коментират и харесват нещата ми, но е съвсем различно тези хора да са до теб докато правиш правиш това.
Беше прекрасно.

Видеото можете да видите ТУК.

Днес ще сложа и субтитри, че като се развълнувам и говоря бързо и неразбираемо :)

Стиховете, които бяха представени са както следва:

Искам да те видя да носиш
старата ми риза
шапката, която ти подарих преди толкова време
фамилията ми
един малък пръстен
и дете,
усмивка
и мен в себе си.

Да те виждам рошава и недоспала,
развълнувана
готвеща
крещяща
гореща
и обичаща.

Да вървим заедно в
пролетта
лятото
есента
и зимата
на животите ни.

Н.
12.08.2014 г.

 

Прав беше бармана,
че колкото повече чакаш

толкова повече тя
няма
да
дойде.

Н.
15.09.2014 г.

 

“Трапчинката ѝ, още с появата си ми каза сто неща.
С изчезването си каза още повече.”

Н.
30.08.2014 г.

 

На Й.

Моля те.
Не чети мислите ми.
Знам, че можеш.

Недей.
Ще ти е скучно там.
Ще е пълно с мисли
прескачащи една в друга и с една опора
Ти.

Ще виждаш себе си
Усмихната
Плачеща
от радост
изненада
и любов.

Ще виждаш и мен някъде там.
Срамежливо и навел глава
нерешително решил
да проговори,
да докосне
“Без да иска”
да си крие умивката с ръка.

Да те дишам,
Докосвам,
Целувам
и хапя.

Моля те.
Не ме чети.

21.08.2014 г.
Н.

 

 

Следва продължение и редакция на горните редове, които изписах на един дъх.

Без име.

Не съм писал в този блог от прекалено много време. Дано не ми се сърди, че съм го зарязал така, както китарата преди време.

/* Щях да пиша за Legion Run, щях да пиша и за Равадиново, но къде време не оставаше, къде муза не стигаше подведох както вас, моите читатели, така и мен самия. */

 

Пътя към Морето.

Ето я и нишката, която търсих толкова време, формулата, която успях да разшифровам за да опозная добре сам себе си. И да видя кое ме прави щастлив.

А то е просто:

  • Момченце, което плаче за приятелите си, които няма да види днес заради първия учебен ден;
  • Момиче с цвете в косата;
  • Татуировка на Slipknot;
  • Изморени родители и деца пълни с енергия;
  • Клошар-невротик с едвам побрана книга в предния джоб;
  • Обръщам поглед настрани – в съвсем тясна уличка възрастна жена храни три котки и им говори;
  • До нея орнаменти, почти заличени от времето и от неопитни майстори показващи бегло каква красота е била иззидана преди 50-тина години;
  • Двама улични музиканта – гайдар и акордеонист – цигани. Само човек, който носи мелодията в сърцето и душата си, диша я, събужда се и ляга с нея може да изглежда и свири така;
  • Хората минават толкова близо до мен, че мога да ги подуша – парфюм на цвете, цигарен дъх, на момиче;
  • Надпис на стена “Ники и Теди бяха тук”. И аз съм бил тук и преди. Сега също съм. Лек полъх на несъществувало ме обвива в лека носталгия;
  • На плажа – русо момиче носи тънко яке, което ѝ е огромно, слабо момче е привито от студ до нея. Смеят се.

 

И приближавайки усещам повече и повече дъха на морето, неговите бризове и как сърцето започва да тупа по-спокойно, очите се отпускат, а ума намаля оборотите си. И всичко това ме кара да се чувствам лек почти колкото прашинка. Но не толкова малък.

Ще познаеш, че зимата идва когато отидеш на Кубо и си поръчваш горещ чай и не заравяш боси пръсти в пясъка.

 

Вечерта идва, а с нея и желанието ми за танци. Нямам търпение да дойде сряда за да се видим с моите танго приятели в клуб Винтидж 33 и да танцуваме докато бармана не заспи.

 

NOTE – този текст беше написан на 15 септември 2014 г., но публикуван чак на 28 март 2017. Не знам каква е била причината да не го публикувам, но ето, че ще изневеря на себе си и решението си тогава.

Грация за двама

Стих в минало време

 

И вървях към нея.

И настигнах я.

Прегръщах страстно, силно,

Милвах нежно,

Любих страстно

и обичах силно.

И тя замина си. Там, надалеч.

Но в сърцето ми завинаги ще си остане

Прекрасна.

Рошава.

Енергична.

Свенлива.

 

Разказ в едно действие

 

Как се бе озовал там дори и Искрен не можа да си спомни.

За момент цялата му вселена спря своята стихия. Спря да се върти, да мисли, да създава въображаеми сценарии за всичко около себе си, спря да се чуди, да се мъчи. Просто спря.

Само есенният бриз напомни колко истинско е всичко около него. Тя, той и вятърът.

Бяха се прегърнали. Неговата буйна чуплива коса се вееше свободно далеч над яката на ризата неспособна да бъде спряна от нищо. Гъстите, светло кестеняви коси се вееха гордо, сякаш искаха да покажат себе си на целия останал свят.

Очите му бяха притворени заради вятъра. Светло кестеняви, понякога пъстри тези очи сега грееха. Бяха пълни с онази искрената обич, която имат само децата и влюбените. Онази обич, която понякога ги пълнеше с горчиви сълзи, понякога ги препълваше от щастие.

Един малък кичур сякаш напук се беше затъкнал и стоеше пред лицето му, леко в страни от лявото му око. Някак гордо се бореше с неспирния вятър, който размеси и останалите кичури в причудлива гора от тънки и светли дървета.

Устните му бяха ярко червени. Бяха изпити само миг по-рано от Нея – жената, която беше центъра на неговата (смятана дотогава) незначителна вселена. Бяха червени като кръвта, изпълнила сърцето и всяка веничка по лицето му. Ушите понякога пукаха заради това. “Заря” сещаше се той, когато се случеше, припомняйки стара история от детството си.

Лицето му беше покрито с брада. Тя стоеше не по-малко горда от перчема, който продължаваше да се бори срещу вятъра. Кестенява, но много гъста. Той обичаше да Я гъделичка с нея. А на нея ѝ доставяше удоволствие да провира пръсти в нея и да го целува. Силно и непресторено.

Надолу, както почти винаги, беше с риза, леко протрити по коленете дънки с надути джобове и стари обувки. Това бяха любимите му дрехи.

Грациела бе момиче с бяла кожа, керемиденочервена коса и пъстри очи. Очи в които Искрен се губеше често. Тези очи действаха като магнит за него и бяха като малко прозорче, което водеше директно до сърцето ѝ. Чрез тези очи той познаваше какво ѝ има всеки път щом я видеше – дали е щастлива, дали я боли нещо…

Върху бялата кожа имаше няколко лунички. Ехх, тия лунички… Искрен ги бе целувал стотици пъти. Стотици. Та от светлата кожа контрастираха очите ѝ – пъстри, а на определена светлина бяха кристално чисти.

Грациела не криеше когато обича. Тя беше от тези, които когато са влюбени те засипват с най-милите думи, които имат. И ти става едно хубаво и топло на душата. Ех.

Искрен бе обгърнал силно Грациела в ръцете си. Те бяха точно над тънкия ѝ кръст, малко под цветния есенно-зимен шал, който се спускаше с особена грация от врата ѝ. Той бе сключил пръстите си един в друг, макар и да бе трудно заради дебелите ръкавици, които носеше. Бе се притиснал силно в нея – за да не ѝ е студено.

Косите им се вееха свободно, а плитката между тях образуваше едно ръждиво тъмночервено, което бе присъщо за началото на есента.

Той се доближи бавно към нея, вдиша чевръсто, изпълвайки белите си дробове с чист, макар и студен въздух. Гледаше я толкова жадно, колкото и миг преди първата им целувка.

Доближи се бавно към нея и усети присъщата топлина в устните и сърцето, които пееха тогава. Той не усещаше болка или студ. Усещаше само любовта, която течеше яростно във вените му.

Задържа се така няколко секунди и си отмести главата. Тя продължи да стои пред него с влажни устни, обгърнала го с нежните си ръце, леко потреперваща и отворила сърцето си към него.

Той понечи да каже нещо, но студена струя въздух го спря. Хвана я за ръката и неволно усети нещо много мъничко. Погледна и се се усмихна. Това беше един много стар негов подарък към нея – тънка червена гривничка с малко сребърно сърчице. Усмихна се.

– „Обичам те, Грациела. Обичам те.“ Каза той докато търсеше трескаво пръстена из джобовете си.

Обичам те.”

 

Историята (надявам се) ще продължи.

03.02.2014 г.,

Н.

За последните неща

Колкото и да е красиво винаги онези, малки (или не?), чудесни неща, които идват и си отиват е време да се отделят от нас и да оставят след себе си нещо. Дали ще е тъга, радост или неволна усмивка когато се сещаме за тях зависи само и единствено от нас самите. Историята е писана декември месец 2013 г. с повод или без.

За последните неща, които траят най-дълго.

“Мина много време откак те не се бяха видели и веднъж. И това болеше. Стискаше гърлото и го караше тихо да крещи. Толкова тихо, колкото само един човек да го чуе. Само едно сърце. И сега им оставаше толкова малко време докато се видят отново, че беше почти нереално. Тази почти постоянна болка, която се беше превърнала в почти нормално състояние започваше лека полека да избледнява. И сега очите пак понякога се пълнеха, но този път не беше от тъга. Не беше от болка”

13.12.2013, Н.

Като настинка

 

Искам да те изненадам.

Като настинка.

Да те нажежавам

до червено.

Да те отпускам.

Да те изпотя.

Да те извиня от работа.

Да съм с теб.

В теб.
Заедно да пием чай до късно

и да стоим завити през глави.

 

Жалко, че настинката си заминава

точно толкова бързо

колкото и идва.

 

 

14.07.2014 г.,

Н.

По братски

Втора голяма за мен дата – днес брат ми има рожден ден.

И къде по братски, къде по приятелски, къде по-професионално искам да му пожелая това-онова.
Знаете как са братята – не винаги си казват на глас очевидни неща. Малко недоизказани, малко премълчани, но си стоят в нас.

 

Списък за нещата, които пожелавам:

  1. Обичай. Нея, себе си, хората около теб;
  2. Наслаждавай се. Свали тежките дисаги на ежедневието и се наслади на малките неща. Те са най-ценни, знаеш;
  3. Запази се такъв какъвто си. Защото ти си си ти и си най-добре в тази си роля. Не бъди друг;
  4. Обичай. Болезнено много, силно, нетърпеливо. Тя го заслужава;
  5. Смей се. Както като бяхме деца;
  6. Твори. Не спирай да твориш. Нещата ти са страхотни;
  7. Обичай семейството си. Още повече и още повече.

Така като се загледам всичко изброено е точно такова, каквото е в теб сега. И дано да бъде такова в следващите 60-70 години.

Остатъка от пожеланието ще си го получиш днес, защото е прекалено личен за широката аудитория.

 

Наслади се на най-красивите си години в живота. Бъди, обичай и се/я/ пази.

Твой брат и приятел,

Недко.

13.07.2014

Алхимия на сърцето

Хората определят себе си (и другите) с размери – размер на обувките в точен номер, размер на дрехите, размер на шапките, пръстите, талиите, бицепсите. Определят и сърцето си даже! Голямо било, малко било. Не вярвам на това.

Зад сърцето стои цяла алхимична лаборатория (да ме извиняват почитателите на точните науки), която прави самите нас. И ако можеше да се измери, сърцето би заемало точно две състояния – пълно и празно. Не вярвам, че то може да бъде пълно до някъде, да има съвсем малко и т.н.

Сърцето за миг може да се напълни до горе и да прелива, да залива останалите, следващия миг да го излеем върху някого и нашето да остане празно.

И за това влюбването и разлюбването са толкова силни и завладяващи.

 

Н. 04.07.2014 г.

Любов

Тази седмица в курса по Творческо писане имахме разни задачи, които правихме. Беше интересно, но и много предизвикателно, защото трябваше да четем на глас на напълно непознати нашите неща. Буквално изливахме душите си един през друг. Зареждаше и натъжаваше, отпускаше, напрягаше. Всеки бе със своя  си заряд и история.

Понякога е много самотно да четеш току-що написан стих на непознат.

 

 

Любов

Тя можеше да има много форми.

Тя е топла и студена, кипяща и спокойна,

с форма на богиня, със сърце на майка.

 

Тя тежи на сърцето и ума колкото перо,

но понякога гъне уморените ми нозе и тежи.

Боли ме.

 

Обичам. И мразя.

Прегръщам. И целувам.

Свиря на нея. Слушам я.

 

Изпивам я с поглед, заливам я с целувка.

Стоплям когато е студена,

охлаждам я когато душата ѝ кипи.

 

Аз? Аз съм щастлив.

Понякога изгорен, понякога замръзнал. Сам.

С душа тежаща колкото планина и сърце леко и празно.

 

01.07.2014,

Н.

Те

Вдъхновен от страхотната бургаска милонга и хората, които присъстваха не се сдържах и още тогава нахвърлих няколко реда в моето малко тефтерче за спешни музи, които така и не редактирах. Редовете в общи линии описаха вероятно някакво желание или по-скоро виждане вдъхновено от невероятната музика и танцуващи.

И молба към вас – моля, под статията да постнете вашата любима танго/милонга/танго валс мелодия.

 

 

Те

Прожектори – цветни, три.
Светят в очите – поздравяват.
Четири несбъданити животи,
Четири небивали, неродени любови
Остават три, две, една.

Една необичайно дълго задържала се история
Смеят се.Танцуват.
Не говорят.

Споделят два свята в един.Един нероден, но със сигурност заминаващ си скоро.
Последни ноти, Финал. Край и сбогом.

О, почакай. Усмивка срамежлива, една, скоро цели две.

Може ли този временен безвечен свят да просъществува?

01.05.2014 г.

Н.

Вместо начало, едно ново начало

Днес е особена дата, която харесвам и едновремено ненавижам.
Днес е ден преди рожденния ми ден. Време за равносметка, плах поглед напред, още по-плах назад. А погледите, без значение на къде сочат, винаги носят спомени. Понякога хубави, понякога тъжни.
В Кубо съм, слушам странна музика, допивам си бирата ругаейки бездарието си и липсата на муза. Гледам една догаряща свещ и правя неволно сравнение. Минава човека с розите – “Еми … нямам на кого да я подаря…” казвам и поглеждам неловко надолу. Той още по-неловко (как може да не види, че съм сам?) се усмихва машинално с грам любезност и бързичко си тръгва.

Е – утре правиш 28. И какво от това? Задавам си въпрос и си отговарям сам, светкавично.
Какво направи последната година? Танцува ли колкото иска, раздаде ли любов точно толкова, колкото пожела? А каза ли си последно сбогом с приятелите, които те напуснаха без време? Каза ли смело, че обичаш без да се притесняваш от отговора? Отвори ли сърцето си за някого?
Е – имам отговор за всичките тези въпроси, почти толкова универсален колкото е и отговора на почти всичко. Точно толкова точен колкото и неточен. Отговора, запомни добре, е – “Почти”.

Защо “Почти”, а не “ДА!” или “НЕ!”? Много просто. През годините човек се учи, че не може да бъде напълно удовлетворен или напълно разочарован от живота и себе си. Ако това стане значи нещо не е съвсем наред в него. Човек винаги трябва да е малко разочарован от себе си. Една малка щипчица разочарование, която го кара да продължава, да го мотивира, да иска да върви напред и нагоре стремглаво събрал цялата концентрация и усилия на света, точно както малко дете се опитва да прескочи оградата на кошарата си, както птица с доскоро счупено крило се опитва да отлети и човек със счупено сърце да се усмихне.

Е – за изминалата година намерих няколко нови приятеля, няколко стари изгубих, обикнах още повече семейството и старите си приятели, танцувах с душа, сърце и дадох всичко от себе си. Обичах, четох, усмихвах се, плаках, прегръщах, дишах, писах, пях и свирих. И както каза преди тоооолкова много години Синатра – “Направих го по моя начин” (бел. авт. – I did it my way).

И понеже по прастар обичай ще си пожелаваме разни неща аз бих искал да изпреваря всички ви и да ви пожелая да обичате, да сте здрави и да се усмихвате. Тогава ще сме най-красиви и най-харесвани.

Ваш,
Н.
26.06.2014 @ 10:56pm