CategoryРазкази

За мечтите

Всеки има мечти. И освен хубаво това си е и задължително.

Но какво са мечтите без хоризонт на който стоят удобно застанали и едвам забележими? Например моя мечта беше да карам колелото до абсолютния си край на силите, абсолютния. Това на вас може да ви звучи тъпо, но за мен е невероятна (колкото и да мразя тази дума) терапия, която ако не изгонила поне разбутала малко демоните от главата и мислите.

Всеки има и тъпи мечти – да изхака съседката, да си купи нова прахосмукачка или просто да стои цял ден без никой да се сети за него, да му пише или да го дърпа за нещо.

И както вече се досещате от предългото интро (знаете ли как е интро на български?) днес аз осъществих една моя мечта. От секция тъпи мечти, но като се случи се почувствах щастлив. Ей така, за 7-8 минути, по детски. Днес ходихме на гости на приятели, които си взеха къща в близко до Варна село та да полеем. Домакините си имат и басейн. Та досещате се сигурно, но се пльокнахме всички и побъбрихме, малко аху-иху, но времето се развали, захладня и аха да завали. Всички излязоха и аз останах сам с мислите, рошавата коса (която толкова я пазих да не я намокря) и гледах идващата буря. Облаците се смесваха подобно като да сложиш в стъплена чаша кафе с мляко, в техен си ураган от форми и звуци и заваля.

И в този мъничък момент, с тези първи капки дъжд нагло пльокайки по мен и водата в басейна едно приятно чувство на облекчение и ме обля удовлетворение. Сместа между дъжд и хлорирана вода явно отдели някакво съединение, което ми припомни мечтите и стремежите, онази снимка на фонтана в Добрич като снимах един гълъб (която няма как да ви покажа, защото photo-cult вече не съществува) и бях посветил снимката на A-HA – Crying in the rain, онези малките моменти като например като се прибираш от работа и завали, ти бягаш, но така или иначе ставаш вир вода и се отказваш, отпускаш си душата, прибираш телефона на сухо и започваш да вървиш бавно дишайки въздух и дъжд, гледайки начумерените лица на хората наоколо.

В тези моменти човек се сеща, че живее, че е част от природата, че прекраснотите са около нас и ако си извадим главите от гъзовете и се огледаме ще видим шареното, смешното, хубавото.

Ходете под дъжда, бавно, и кимайте на бягащите около вас хора.


Ваш,

Недко.

July morning 2019

4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.

Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.

И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.

Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.

Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D

Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.

06.02.2019 – размисли разни

Стоиш в офиса, гледаш стената и искаш да си някъде другаде. Искаш сняг или пясък, зависи какво обичаш. А може да искаш само малко време за теб.
Понякога искаш твърде много, мислиш си.

Но истината е друга – ние сами си го правим, сами леем бетона който по-късно ще излеем и решетките, сами си слагаме тъмните очила с които виждаме до носовете си и освен това само черно-бяло, сами си мислим, че сме нещастни и гоним илюзорните клишета като плажа с палмите, “свободата” и себе си като не можем дори да дефинираме какво за нас е свобода и защо не сме на свобода сега.

Защото има хора, които сами си греят като слънца там където са си и гледат на нещата по по-друг начин. Те пак са на работа гледайки същата тази стена, но се забавляват, не им пречи и то не за друго, а защото на душата им не тежат бетона и оградите, не боли при всяко вдишване и могат да са си самодостатъчни.

Такъв искам да стана като порасна.

Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане

Има дни в които човек иска да умре. И такива в които няма сили да го пожелае.

На Гергьовден симпатягите от iRun.bg организираха горско бягане в източна Стара Планина, село Билка, което по снимките изглеждаше епично, а панорамите бяха умопомрачителни. Реших да участвам почти веднага след като отвориха записванията по няколко причини, които съм писал неведнъж и тук:

  • Искам да знам колко мога и кога ще се пречупя;
  • Искам да изляза и да дишам чист въздух с пълни дробове и да направя това, което някои наричат невъзможно;
  • Да вляза във форма.

 

Преди бягането имах два lifetime events – 500 км. на колелото за два дни и QA: Challenge Accepted и сякаш не ми остана време да мисля за Коджа Кая. Но искам или не дойде и то със силата на нещо, което човек отдавна се е опитвал да сложи в по-долния шкаф и го намира прекалено късно. Докато се настроя вече бях на старта, казахме си чао със Златина и поех с реката от хора, щеки и усмивки по стръмния склон на село Билка по посока връх Коджа Кая.

Разказа ще е кратък (за разлика от този за първия ми дуатлон). Времената се измерваха в броя чешми, които преминавахме и контроли покрай тях, нямаше подкрепителни пунктове. Аз бях подкрепен с:

  • 1.5 л. вода във воден резервоар в раницата;
  • 4 гелчета;
  • 2 вафли;
  • 4-5 кофеинови бонбонки.

 

Максималното време за 25 км. бягане беше 6 часа със старт от 10:00 часа и финал не по-късно от 16:00 часа.

Не успях.

И все пак ще ви доразкажа. Първия път, когато рухнах беше на около 5 км. от старта. Тогава бързото темпо при изкачването на Коджа Кая и изключително горещото време си казаха думата прекалено бързо. Вървях с неравномерна скорост, тоест бавно, после притичвах и пак бавно, което допълнително ме прецака. От колоезденето знам как да се справям с такива ситуации и успях, макар да ми костваше много. Започнах да анализирам защо така стана – храна, вода, тонус, пулс уж бяха в норма.

Продължих. Пункт втори мина с втора стена* при стръмното спускане. Бедрата ми не издържаха и започнаха да се огъват от прекомерното натоварване. Продължавах да се опитвам да бия математиката за да измисля как да успея да финиширам в контролно време. 

Не успях.

1400 метра вертикална денивелация по целия маршрут се равнява на малко над 460 етажен блок (при средна височина от 3 метра включително плочата на пода и тавана).

Обяд е. Всичко започва да боли повече от обикновено, слънцето подигравателно ме гледа как се влача по баирите. Трета стена. Стоварвам се тежко на земята, отпивам от водата в раницата и започвам да смятам – калории, температура и колко вода съм изпил. Увеличих приема на храна от 60 минути на през 45, а водата – почти два пъти по-често на по-малки порции.

Боли.

Станах насила и започнах да се влача по баирите. И тогава дойде онова полурелигиозно усещане за лекота и сила. Прикапаха първите капки дъжд. Сложих си телефона във водозащитен плик и тръгнах смело напред. Тогава трябваше да се досетя, че делюзията не е породена от дъжда, а от последния сигнал с който тялото ми каза, че ще последва още една стена и този път няма да мога да я прескоча.

Седемнайсти километър. Изкачването ще започне всеки момент. Остават ми 7 километра, които без значение през какви баири мина с колелото ще ги изкарам за минути. В бягането е различно. Там боли повече, колкото повече крачки се натрупват толкова повече натежават на душата и очакваш скоро да се скърши.

Пристигнах до предпоследната контрола. Казаха ми, че има чешма на около 200 метра в страни, запътих се натам и ето, че света започна да се пълни с цветове и аромати отново. Имаше огромна чешма с чудовищен дебит. Напълних вода, измих лицето, но не издържах и влязах в нея. До колената. Усещането беше нещо средно между болка и най-хубавото чувство на света.

Тръгнах нагоре. Три часа и половина катерих най-абсурдния връх, който съм катерил някога. Болеше, беше нечестно стръмно, заваля дъжд и температурите паднаха с няколко градуса. Спирах на всяка трета крачка. Болеше като дишах, като стъпвах, като спирах, дори като си движех врата.

Три часа и половина ми отне да изкача връх, който беше покорен предния ден за рекордните 23 минути.

Бързах, но не можех повече. Физически и психически не можех. Нещото в мен се счупи и спрях. Нямах нито желание, нито сила да продължа нататък. Това, което не можах да строша през над 12 000 км. на колело последните 3 години, всичките лекции на които съм бил на ръба, всички неща в личен план. Нищо не беше ме пречупило. Дори и 30-те часа колоездене. Нищо. Освен една купчина камъни и 6 часа бягане. Почувствах се унижен, че съм позволил да стигна до тук. И исках да умра. По философския начин, сигурно, не знам. Исках да легна, да затворя очи и да се събудя в нас. Искаше ми се никога да не бях искал да се запиша, никога да не бях губил. Никога, никога.

Тогава се срещнахме с Ники Томов, питах го колко е часа и той ми каза – “16:00, защо?”. И се случиха две неща, които винаги се случват по каналния ред когато стане време да съм на място на което не съм:

  1. “Изгубих” си казах. На часове от финала съм, бягах часове, боли;
  2. “Спечелих” си казах толкова тихо, че да не ме чуе никой. Най-накрая съм свободен от часовника, от финала. Вече мога да спра, да си почина и да приключа когато поискам.

Просветляващото чувство с философията на бревета (велосипедно каране на дълги разстояния, обикновено от 200 до 1200 км БЕЗ състезателен характер), който винаги е казвал, че не е нужно да се състезаваш с другите, а само със себе си. И че никога състезанията не са ме интересували. Всъщност се опитвам да надвия себе си и онзи около 1400 грама между слепоочията ми и никой друг.

Ако трябва да съм честен дори и да бях на финиша 30 минути по-рано сигурно щях да се спра и да изчакам някой да финишираме заедно. В духа на бревета, в духа на човешкото, а не освирепялото състезателно темпо. Не бях там за това.

Бях отново на върха на Коджа Кая. Този път той ме покори. Настани се с цялото си величие и тежест удобно в мен и пречупи нещо, което доскоро смятах, че ще е много по-трудно за чупене. Застоя се, огледа се и запечата в мен няколко невероятни гледки, дъжд и желанието да разкажа тази история на вас.

Последва крайно болезнено едночасово слизане и финал.

На 300-400 метра от финала хора започнаха да ръкопляскат, да свирят и да окуражават, обявиха ми номера (261, нали помните?) и … финиширах.

На 2 крачки зад финала ме чакаше Златина. Отпуснах се на нея и се разплаках.

Другата година ще се видим пак, Коджа Кая.

 

И нещо извън разказа – организацията, провеждането, маркировката и всичко беше на толкова високо ниво, че не знам как е възможно без спонсори и само на такси за участие да се случи нещо толкова красиво, организирано, добре популялизирано и технически над високите ми очаквания (например интеграцията с race-tracking.org и следенето в реално време на участниците).
Вие, добри хора, сте страхотни.

Можете да видите всичките снимки от събитието в тяхната страница.

 

Note – този тип бягане с голяма денивелация се нарича skyrunning, сметката за етажите е правилна (1400/3 с малко отклонение от 6.66 за да охладя емоциите на стоителните експерти относно стандартите в строителството) и да – и ти можеш да го направиш. Не е невъзможно за един сравнително обездвижен 100 килограмов QA (да, салих 5 кила последните месец и нещо, йес!). За техническите хора – средния ми пулс е 150, максималния – 180. В петте HR зони съм както следва:

  • Zone 5: 4% (най-висок пулс)
  • Zone 4: 57%
  • Zone 3: 28%
  • Zone 2: 11%
  • Zone 1: 0% (най-нисък пулс)

16.01.2018 – Сутрешното море

Проклетата котка ме събуди прекалено рано и реших да изляза да почета на спокойствие преди работния ден. Нещо, което не бях правил от месеци.

Слязох с разведеляващото се слънце към плажа и погледах намръщеното тъмносиньо море, малките вълни, които се разбиваха с известна неприязън в камъните на брега и дърпаха малкото останал пясък към себе си.
Бях сам, прехвърчаха малко снежинки, излязох и подишах въздуха. Миришеше на водорасли, водата беше кристално чиста все едно никога никой не я е цапал с каквото му попадне, виждаха се камъчетата в плиткото, а студа притискаше гърдите ми.
Няколко облачета издишан въздух и зачетох.

В дни като тези трудно може някой да ти наруши вътрешния покой.

 

16.12.2016 – Недко в Киев

Привет на всички от немногостуденинеособенослънчев Киев.

Тазгодишния тиймбилдинг се проведе в Киев и с колегите в Петък сутринта запалихме самолета към София. Полета ни беше в 8.45. Отидохме 2 часа по-рано с приготвени раници, паспорти и гривни (официалната украинска валута е гривна. На латиница се изписва напълно нелогично като hryvnya, на кирилица е гривня) и заредени батерии. Аз си носих киндъла и реших, че ще е перфектното време за четене. Бях си избрал “Бъдеще” на Бърнард Бекет. Излишно е да казвам, че не прочетох и една страница.
Пихме по едно кафе от Costa за 7.50 лв. и след като ми мина острата болка в сърцето дойде време за check-in. Мина проверката за багажа. Беше малко странно като се наложи да сваля кубинките и колана, но го преживях някак. Тогава за пръв път ме обля облекчението, че махнах дългата брада :)
Взеха ни с един Cobus (специализирано МПС от типа на автобус, но с малко седящи места, предназначен за транспорт на пасажери от терминала към самолета и обратно) и ни закараха до близкопаркиралия Airbus A320, който разполага със 150 до 180 места (180 в най-крайния си супер претъпкан вариант), една пътека и два реда седалки от по общо 6 места.

Аз се паднах в секция А, която по техни дефиниции е най-добра и е най-близко до прозореда. Полета беше доста бърз. Общото ни време във въздуха беше малко над 30 минути, а средната скорост беше около 730 км/ч. Излитането беше бързо и нямаше момент в който да искам да върна кафето. Излитането и кацането по мое мнение бяха малко повече от перфектни (особено кацането). Всъщност полета беше толкова бърз, че стюардесата не можа да раздаде шоколадчетата, които ползват против прилошаване от единия до другия край на палубата :)

Кацнахме в София към 9:20 и до 11:00 трябваше да изчакаме до слеващия полет. Замъкнахме се към терминал 2 с един счупен Cobus, хапнахме набързо по един летищен сандвич, помотахме се малко и минахме към следващия check-in. Тук е мястото да кажа, че летище София е доста по-занемарено от Варненското. Пък и културата нещо не ме обля с желание да прекарам много време там. Първото впечатление като излязохме за да хванем летищния абтобус беше едно едро улично куче и една служителка, която мислихме, че е починала права. Или поне го докара на поглед :)

Издадоха ни билетите, извадих паспорта и се наредихме на опашка от EU към non-EU countries. И още на опашката започнах да се разпакетирам – кубинки, колан, телефон и портмоне + документи и билет и якето. Проверката мина бързо. Дойде време да хващаме самолета. Този беше доста по-малък и събираше между 50 и 80 пасажера. Имаше две колони – от едната страна седалките бяха само по една а от другата – по две. Аз пак се паднах на единична и логично – до прозореца. Набутах си целия багаж, който щеше една раница над мен, изкарах тефтерчето с химикала, power bank-а, телефона и kindle-а сякаш, че ще летим 12 часа и се приготвих за излитане. Този път излитането беше сякаш с малко повече ряз, но пак напълно конфортно. Минахме през Румъния и Молдова, прекосихме повече от половината Уркайна и видяхме р. Днепър от бая високо. По време на пътуването ни сервираха малък брънч, който се състоеше от един сандвич (1/10 по вкус :D) и напитка (безалкохолна!) по избор. Сгънах сандвича, че бях освирепял и се потопих в гледките. Когато се качихме над облаците беше повече от епично. Направих няколко снимки и се потопих в “Бъдеще”-то на Бърнард Бекет.

Кацането пак беше чудесно, слязох и първото мощно разочарование беше факта, че вън си беше направо топло. Предните дни през деня беше около -10, а баш този ден беше -5. И се зачудих защо съм си взел дебелите дрехи и кубинките като можеше и без тях. 4-5 часа по-късно щях да съм благодарен, че са с мен. Кацнахме благополучно и си имахме дори и група по посрещането – няколко наши супер слънчеви колеги. След малко ахо-ихо се насочихме към осигурения ни Mercedes Sprinter и се затътрихме към хотел “Рус”. Имаше прилично задръстване и имах време да разгледам от прозореца малко от Киев.

Киев по последни социологически данни към Юни 2016 г. е с население от малко под 3 милиона човека, което го прави седмия най-населен град в Европа. Кмет на града е Владимир Кличко, а най-ниските температури през Декември са били -32.9 градуса. За това и си носих дебелото яке и кубинките! Но греда. Та – не почувствах Киев като някакъв супер отдалечен град на над 1000 км от Варна, а точно обратното. Все едно си бях почти като у дома. За това говориха следните три много общи черти:

  • Кирилица навсякъде;
  • Пътните знаци и дупките са като нашите;
  • Шофьорите взимат предимства като нашите. Че и повече :)

 

Влязохме в хотел “Рус” и се отправихме към рецепцията. Хотела е три звезди и 20 етажа висок. Партера му беше скандален – shiny and classy. След 15-20 минути чакане на рецепция (бяхме се събрали на куп повечето колеги от офисите извън Киев) се настанихме с Паскал в двадесет и трета стая на седемнадесетия етаж. Асансьорите бяха 6, но много малки (сигурно за да могат да развиват по-висока скорост). Стаята беше за двама, мъничка, но напълно достатъчна. Ударих един бърз душ и се приготвихме за събирането. След като се събрахме всички ни взе същия транспорт и се затътрихме по задръстванията към крайната ни цел – Freedom event hall. Мястото е огромно с малко над 90 маси, на два етажа (като първия е стъпаловиден), сцена и музика на живо. По данни бяхме почти 400 човека. Менюто се състоеше от богато начало с няколко вида салати, последвани от предястие, основно ястие (свинското беше нечовешко направо) и десерт. Сервираше се бяло и червено вино и шампанско.

Вчерта беше много интересна, пълна с нови запознанства и срещи с хора с които си говорим от последните 4 месеца, но така и не сме се виждали.

След като приключи вечерта с част от колегите отидохме в някакъв денонощен китайки (мда…) ресторант и си допихме там. Понеже те явно си нямат някакви разпространени националин бири (като Каменица, Пиринско и т.н. при нас) пих някаква немска, която забравих как се казваше, но беше скандална!

Легнахме към 3.30-4.00, станахме в 6 и в 6.30 пътувахме към летището. Имахме около 40 минут там и обиколихме duty free магазините. Взехме малко сувенири и зачакахме обратния полет.

 

Снимки – скоро.

Недко разказва: По петите на българското здравеопазване

Наложи ми се да отскоча до Обръжна болница днес. Имам направление, час, значка от тодорживковото време, лаптоп и много коса и никой не може да ме спре. Крача смело в осем без петнайсе и си викам – никой няма да има, рано е. След като прекрачих прага на тая прокълната сграда ме посрещнаха две опашки – ненормализирани, небалансирани и нелогични. Първо, че повечето хора чакаха по средата, а точно там, между двете каси има само едно бетонено колче. Сигурно за там чакат. ‘щото са hardcore копелета.

Средната възраст е някъде между 73 и 75 години и всеки е хванал направлението си като олимпиец – заветния огън и стиска, мрънка на глас и гледа лошо (като в детска дискотека).
Заставам в по-младата част от колоната. Там повечето сигурно познават Тутанкамон, но аз нямам проблем с това.
И започва едно чакане.
Рецепционистките са малко по-бавни от болнави охлюви и с четвърт око гледат изпитателно всеки нов човек. Скорострелно взимат кинтите, подпечатват (май?) направлението, обясняват къде да отидеш (общо 15 минути) и идва ред на следващия.
Аз през това време гледам да дишам равномерно, контролирано, нямам желание да си вадя джобното ножче да ходя да ръчкам хората около мен с него, а за пистолета дори не съм се и замислял. Докато не усетих най-големия си страх. Едно масивно тяло се допря в гърба ми. Усетих за момент как ще загубя най-свещеното си, най-пазеното и ценно нещо в тоя жесток свят. Вцепенен се обръщам скорострелно и гледам – една тлъста бабка си забила в мен едновременно циците, корема, колената и обувките (обувките, копеле!) в моя гъзогръб.
Започва се една непрестанна комуникация между мен и женщината – аз пускам студена пот стиснал бузите, тя ми пръхти нежно на ухото докато ми изпотява допирните точки. Танцувахме бойния танц на радостта заедно. Не издържах и ѝ казах нежно: “Госпожо, бихте ли се отлепили от мен?” и … бяло.
Тишина, тунел. Отварям леко очи – виждам коса.
Отварям още малко – ОЩЕ КОСА. Оглеждам се бавно (всичко ме боли) – на земята съм, повален с един удар на това страшилище на всички дискотечни охранители, а тя, същата стои стъпала върху косата ми (да не я пререди някой, разбира се!).
Излишно е да казвам, че това, което видях не беше коса…
Така започнах с хомеопатията, драги читатели. Никога повече по болници.

Недко разказва: Бомба

Историята започва и свършва в София преди няколко години.

Тогава работих в един магазин на Витошка, продавах обувки. Като цяло ежедневието ми беше да обяснявам на 140 килограмови лели, че НЕ НОСЯТ 38 номер и колкото и да им се иска няма как да влязат в тях освен ако не им отрежа 2-3 пръста. Имаше и по-свестни хора, но бяха рядкост. Бях си измислил кодекс – не бях зъл с кифлите в работно време, колкото и да исках да бъда. Като се наложи да им говоря им говорих на косите, които бяха видели повече от мопа в кенефа, а силикона, който преливаше от всякъде успешно се правих, че не го виждам и не ми прави впечатление макар и тайно да ми се искаше да им натисна устната например, докато не изтече всичкия силикон. Ама нейсе.

Та един ден стоя в магазина и вегетирам докато чакам да стане време да си ходя, че с моите щяхме да правим регулярното напиване. Не разбирам какво има против жената. Виждам се с момчетата само четири пъти седмично и говорим за всякакви интересни неща – за претакането на зелето, кой от къде ще вземе материал за ракията на лято и дали Гришата ще закара Никол Шерцингер на прасе в Хасково. Всеки носи по едно шише от лимонада (от 2 литра) от своята ракия (от по-калпавата, че хубавата е за гости) и дегустираме придружени със салам “Камчия” докато поне двама не припаднат. Остатъка всеки си го прибира кой както може и така до следващия път. Бай Генади така живя до 83 години и добре, че го блъсна камион навремето, че не се знае колко още щеше да изсмуче.

Та тъй де – един ден вегетирам в офиса и гледам по едно време една глъч, едно чудо. Показвам се – група униформени евакуират наоколо. Казах си – “Сигурно пак ще снимат филм с Шварценегер и Сталоун и няма как да изтърва да не получа автограф от тях!” Приготвих си късметлийския химикал с който Джъстин Хабер (вратар на ФК “Добруджа”) подписа преди време късметлийската ми тениска, която още не съм прал (да не съм луд да си изпера късмета?). Хващам химикала, слагам го зад ухото, грабвам служебния пакет със семки без сол (по телевизията казаха, че солта е много вредна!), кашираната половинлитровка до препаратите за миене на пода и се втурвам навън готов да посрещна всичкия тоя тестостерон и мускули та да си направим по едно селфи да има с какво да се хваля на момчетата после.

Излизам и хващам един полицай под рамо – викам му:

– “Мой – кога ще видя Рамбо и Терминатора, че искам едно автографче, ръйш ли?”.

Органа на реда ме погледна все едно съм някакъв ненормален и ми вика с бая голяма доза колебание:

– “Ти тук ли работиш?”

– “Ааа” отговарям културно докато бъркам с кибритена клечка в ухото.

-“Хайде затваряй магазина, че …”
В този момент се сещам, че съм си забравил тефтера на който ще получа безценните си автографи (преди години Стоичков отказа да ми се подпише на бицепса и ходих до смесения магазин на леля Тодорка да купя един тефтер, че знае ли се не се ли знае…) и без да изслушам полицая се втурвам в магазина. Минало е малко време докато го намеря и излизам доволен отваряйки половинлитровката. Оглеждам се наляво – никой, надясно – никой, по терасите – никой. Все едно е първи януари и всички лежат по пода преяли с руска салата и сърми докато още дават повторението на Мис Вселена 2015.

Викам си – сигурно са започнали снимки и са разкарали всички. Ще гледам от първите редове! Сядам и отварям семките, ракията и започвам да жуля все едно черния ми дроб е пак на 18 и чакам с нетърпение припомняйки си ключови моменти от Терминатор 1 и 2 и Роки 1, 2 и 3.

След поредния щедър гълток от двойно преварената 54 градусова погледнах в далечината и там… някакъв космонавт се разхожда?!? Помирисах съдържанието на стъкленото шише да не да съм изпил препарата за стъкла (веднъж се случи и няма да ви кажа като дойде време да излиза каква драма беше), но всичко беше точно.

Отивам при него и го прегръщам. Опитвам да разчупя разговора:

– “Брато, знаеш ли, че Силвестър Сталоун е бил порноактьор преди да влезе в Холивуд?”

И го гледам тоя през аквариума – един млад и опулен като бременна котка. Пули се и не може да каже нищо. Гледам го – екипиран нашия със страшен костюм, а камерите са толкова малки, че не ги виждам. Сигурно са някаква нова технология. Убиха се да правят подобрения тия хора.

Поговорих си с него, а той вцепенен – гледа ме и не може да повярва какви интелигентни теми развивам докато чопля семки върху костюма му.

По едно време тоя махна с ръкав лигавите шлюпки от скафандъра си, пораздвижи се малко и ми вика:

-“Б – б – б…”.

Махнах му скафандъра, че нещо май не му беше добре, дадох му да отпие една стабилна глътка от добричката гроздова, което май за малко му спря мозъчната дейност, но после го освести толкова, че да изфъфли

– “Б-б-бомба има бе, тъпанар!”.

Гледам го с присвити, невярващи очи като на добрички циганин – онзи е железен. Не се шегува. Гледам зад мен – на 7-8 метра една оставена чанта. И изведнъж ме осени (като онзи път като бях на мач на Добруджа – Каварна и усетих същото секунда преди нашите да отбележат автогол) – аз съм с голяма рошава коса, брада, шише ракия и чопля семки без да ме е страх от някакви бомби.

Изтръпнах.

Гледам него, той гледа мене и не знаем какво да направим. Явно момчето е от скоро и не се е нагледал на такива като мен.

Аз с поглед празен, като на гупа, той мълчи все едно пил от на цар Киро менте ракията гледаме един – друг, после чантата. Тишината можеше да се разреже с тъп нож. Адреналина можеше да се помирише.

 

Следва продължение.

Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова”

“Историята на Цвета Стоименова”

Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.

С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.

Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.

Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.

Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.

В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.

Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:

“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.

Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:

“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”

Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.

 

“Зимата на 1927, София.

Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.

Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”

Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.

Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.

Усмивки.

Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.

Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.

След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.

Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.

Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.

Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена и мъж.

 

Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.

 

Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.

След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.

Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.

 

Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.

Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.

Ваш,

Недко.