Вчера писах за песните, които ми дефинират 2023 за сега, но богу, как забравих за Гърти (Гърди?)! Той е една абсолютно ненормална нинджа с паранормални умения с които дикслапва много от съвременните китаристи.
Изпълнението по-долу е от спектакъла Man of Steel, a ако гологлавия чичо до него, който си заеба целия оркестър за да отиде да чуе и види магията от първия ред ви е познат то сте прави – това е Ханс Цимер. Един от най-великите композитори в съвременната ни история, повтарям, който си заеба целия оркестър за да отиде да види Гърти.
Ако бях някъде в публиката сигурно щях да припадна :D Споделям с вас тази великолепност:
Първо искам да кажа, че не очаквах месец номер 11 да дойде толкова бързо!
И все пак се очакваше – вътрешният ми глас явно ми е напявал, но няма кой да го слуша. Трябваше да се досетя след като ми дойде желанието да мина пак през Хари Потър. Сега съм на втората книга и се сещам защо толкова много ми харесва цялата поредица. Слушам с огромно удоволстиве Таралежков и неговия Вятър, великолепно, великолепно изпълнение и пиша bash скриптове да следя отворени tcp connections на едни наши машини.
Днес правихме рождения ден на Борко (който технически е на 30 миналия месец) и в нас имаше десетина деца и беше много яко. Не се бяхме виждали с повечето родители прекалено много време, а децата, особено чуждите, растат супер бързо.
А да, тази година мисля, че се състои от две песни – Hi Ren, която я съдрах от слушане в началото на годината и Вятъре, която въртя от месец почти нон-стоп. Може би това ще са ми най-слушаните песни за годината, освен тези на Маргаритка, но само тези родители с деца ще схванат болката ми :D
Добре де, напоследък го обърнах на музикален блог, но ми се споделя това. А музиката е нещото без което буквално не мога. За това и държа на хубавите слушалки, но това е тема за друг път.
Та – LP и Manowar с нови сингли. До преди няколко години бих обърнал последователността, но сега нещата са други. Lost е неиздавано парче на LP с доста интересно видео. Видях го от стената на Ирина, за което ѝ благодаря! Повече инфо – тук.
А Manowar продължават с галенето на фен базата си и този път групата е направила песен за (не само, но основно) немските си фенове. Двете парчета няма как да бъдат сравнявани така, че просто ще ви оставя да им се насладите, ако сте фенове.
И понеже когато бях project manager ме научиха, че като изброяваме неща не трябва да са по-малко от три ето и великолепната Флор Янсен на сцената с Хенк Порт. Ако се чудите кой е последния – второто видео ще ви покаже как тя пее с него през 2019 г. когато беше се явила на някакво състезание или там както се нарича и в общи линии когато с Хенк запяха Фантома … най-добрия израз, който ми идва е, че дикслапна всиките певачки, които бяха там. Все едно дете да отиде на дефлифтинг състезание, сещате се.
Онзи ден Спотифай ми светна и вика – “Чш, ей, келеш, спри всичко и пусни новия албум на Kovacs”. Викам си – брех, много добре. Учуден бях, защото откакто мацката си обръсна главата не очаквах да приключи добре всичко това.
Но така де – имат една стара песен вътре, и един gem, който като чух гласа му ми настръхнаха космите зад ушите. Тил? Тил Линдеман (от Рамщайн ако някой не му знае името)? ТИЛ ЛИНДЕМАН? Ta Шарън (Шарън Ковакс, от там и името на “групата” ѝ) и Тил имат една колаборация, която се казва Child of sin. Ако трябва да съм честен самия факт, че колаболират е по-голям от самата песен, защото текста не е супер уау, но като цяло не е никак лоша.
Джийзъс фъкин крайст. Не вярвах, че ще има изобщо нещо ново на Металика докато не излезе Lux Aetherna, която си беше ок и обещание за нов албум. Но ето, че днес денят ме хвана неподготвен за ново от тях и този път си изкарах слушалките, надух ги до последно и честно казано доста добре ми дойде. Няма го техния траш-бяс от осемдесетте, но това е нормално и не виждам защо хората очакват това.
Честно казано ми харесва доста. Щом си държах слушалките да не паднат от главата ми докато веех грива сам в офиса сякаш ми е харесала.
Нямам търпене за целия им албум. Още го могат старчетата!
Добре де, Димо ми се заби в главата тези дни. Димо от ПИФ, който си замина. И някак бях забравил колко много харесвам ПИФ и колко ми липсват спорадичните им концерти във Vintage33. Имаше няколко песни, които си имаха свои “концертни” версии, които бяха по-малко шлифовани, с повече чувство и като цяло по-живи.
Поля от слънчогледи
Гледат към слънцето
Поля от слънчогледи
Хиляди малки слънца
Гледам и аз
Ябълка и праскова
Устни затворени
Сняг и ябълков цвят вали
Чисто и бяло
Никога не ще се стопи
Няма изток от рая
Посей, огледай болката и отрежи.
Поля от изгорели малки слънца
Поля от присъдени болни цветя
Поля от изгладнели любовни сърца
Поля от слънчогледи бели петна.
P.I.F. Поля от слънчогледи
Припомня ми за годините в които пишех. Малки думички, натежали от значение, от любов. Малки прашинки от душа издухани някъде далеч от вятъра.
За да не стане прекалено тъжно за cover слагам една идиотска снимка на мен и Златина в поля от слънчогледи.
Последните дни минават без много музика и с много kubernetes. Днес след като си приключих една много закучила се задача реших за следващата, която е много интересен CI подход (за CI като цяло ако ви е интересно сигнализирайте за да пиша, имам какво да споделя) си пуснах може би песента ми за 2022 – един концерт на Linkin Park за който писах , завъртях я 10-15 пъти и после си пуснах auto play (в youtube) и изненадата ми беше много приятна като тръгна малко по-бавната, но също толкова заредена като студийния оригинал Hearts of steel на Manowar.
Писах няколко дни преди последния им концерт в България в пост със заглавие Manowar – една моя стара любов в който вложих наистина много за да си припомня детайли и моменти, за да си възродя наново чувството за първия голям концерт, за първите Manowar, за тогавашното ми аз. Понякога се връщам да го прочета наново и се присещам друго детайли. Сещам се за Стефан с който не сме се чували от години и виждали от поне 8-9, за това КОЛКО ЯКО беше на тревата на мястото в което чух първите китари, барабани и накрая – гласът на Ерик Адамс, на мястото на което те отпраха като последните изруди 5 часа концерт, на мястото в което се чувствах на място с моите 60-тина кила, къса коса и черна тениска.
Вече доста поостарели Manowar не спират да правят шоу тяхната мамица. Последното, което беше в България, 2019 година, беше не по-малко епично от първото. Огромен минус беше озвучението в зала Армеец, но пък всичко останало вече от много. Бяхме заедно с Валь и Вельо, мои бивши колеги и текущи приятели, беше безбожно великопелно. Сещам се и как посрещнах изгрева на пейка докато чакам автобуса, който да ме заведе към летището, раницата с 5 неща в нея, като се видяхме с Вальо, после и с Вельо, с още 4-5 познати пред залата, бирите, които пихме с други метъл братя (metal brothers, преведено звучи тъпо). Разбира се на Slipknot концерта беше божествен, на Металика, на Рамщайн, на Rotting Christ, на още много, но първия концерт, първия голям винаги ще има място в душата ми. Представям си се като дядка, който като му пуснат Manowar на 85 да клати глава и да вдига ревматични показалец и кутре във въздуха.
Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:
В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.
И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:
You came to me this morning and you handled me like meat. You’d have to be a man to know how good that feels, how sweet. My mirrored twin, my next of kin, I’d know you in my sleep and who but you would take me in A thousand kisses deep I loved you when you opened like a lily to the heat, see I’m just another snowman standing in the rain and sleet, who loved you with his frozen love and his second hand physique, with he is and all he was A thousand kisses deep I know you had to lie to me, I know you had to cheat, to pose all hot and high behind the veils of shear deceit, a perfect born aristocrat so elegant and cheap, I’m old but I’m still into that A thousand kisses deep I’m good at love, I’m good at hate, its in between I freeze. Been working out, but its too late, it’s been to late for years. But you look good, you really do, they love you on the street. If I could move I’d kneel for you A thousand kisses deep The autumn moved across your skin, got something in my eye, a light that doesn’t need to live, and doesn’t need to die. A riddle in the book of love, obscure and obsolete, to witness tear and time and blood A thousand kisses deep I’m still working with the wine, still dancing cheek to cheek, the band is playing Auld Laing Sine, but the heart will not retreat. I ran with Dez and I sang with Ray, I never had their sweep, but once or twice they let me play A thousand kisses deep I loved you when you opened like a lily to heat, just another snowman standing in the sleet, who loved you with his frozen love, his second hand physique, with all he is, and all he was A thousand kisses deep But you don’t need to hear me now, and every word I speak, it counts against me anyhow A thousand kisses deep
И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.
Слуашли ли сте Mazzy Star? Не сте? Сте, но не знаете, всъщност. Попадна ми супер случайно докато слушах други неща, не момент, ще разкажа и тази история (малко рекурсия да направим). Lamb of God имат нов албум, Omens, който преслушвах. За него може би ще пиша скоро, но бих казал, че би бил чудесен двигател за някое каране из планините. ТА! Приключва последната песен от албума им, September Song и аз си ги слушам на заден фон докато чета за изпита си по CKAD и след като приключва идва следваща песен. След грамогласното каране на LoG започва нещо абсолютно различно – спокойно, нежно, едно такова носталгично даже. И тъкмо пиша някакви бесни YAML файлове и някак тази разлика успя да ми счупи нишката на мисълта (все едно докато се къпете рязко да спре топлата вода, но за 2 секунди, едно такова). Та усетих, че трябва да спра и да послушам малко, защото бях я слушал и преди много, много време.
Та представям ви и на вас магнетичните Mazzy Star. Има няколко изпълнения на Fade into you, но това мисля, че ми е най-любимо. Enjoy:
Коментарите са супер положителни (доста голяма рядкост за youtube) и има няколко много ценни. Един от тях ще запомня:
This song makes me want to go back somewhere I’ve never been, makes me want to feel something I never felt.
Here’s to all of us who are homesick for a place that no longer exists.
В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.
Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:
I wish this pain could last forever, forever
I wish this kill coud make me suffer for good.
Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.
Видеото към песента също е добро:
Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.
Automated page speed optimizations for fast site performance
