Tag: музика

Metallica и Manowar с нови песни

Е, случи се, Металика пускат нова песен:

Anticipation
In domination
A sea of hearts beat as one, unified
Magnification
All generations
Approaching thunder awaiting the light

Full speed or nothing
Full speed or nothing

Lux Æterna
Lux Æterna, yeah!

Exhilaration
Frenzied sensation
Kindred alliance connected inside
Commiseration
Sonic salvation
Cast out the demons that strangle your life

Full speed or nothing
Full speed or nothing

Lux Æterna
Lux Æterna, yeah!
Lux Æterna

Emancipation
Kill isolation
Never alone for the feelings alike
Amplification
Lightning the nation
Never alive more
Than right here tonight

Full speed or nothing
Full speed or nothing

Lux Æterna
Lux Ætеrna, yeah!

Light it

Освен това изненадващо за мен и Manowar са пуснали ново парче:

Brothers one and all fight hear the call
Here we ride death is all we bring
Brothers on that sail, immortal victory hail
Into glory ride by the blood of kings
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!
Honour calls the brave of righteous will be saved
All the rest shall die their blood will be our ride
Thunder strike blood shall rain
Bone will break with fearsome pain
When black arrows fly the end will shake the sky
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!
Fly into the sun on golden wings
Recall thy pledge we sons of kings
The final sunrise eternity into thy hands
My sword and soul all that I am all that i feel
Now is the time return to the kingdom of Steel
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!
Side by side never fail
Immortal victory hail
None left standing in our way
Immortal victory today!

07.10.2022

Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:

В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.

И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:

You came to me this morning and you handled me like meat. You’d have to be a man to know how good that feels, how sweet. My mirrored twin, my next of kin, I’d know you in my sleep and who but you would take me in
A thousand kisses deep
I loved you when you opened like a lily to the heat, see I’m just another snowman standing in the rain and sleet, who loved you with his frozen love and his second hand physique, with he is and all he was
A thousand kisses deep
I know you had to lie to me, I know you had to cheat, to pose all hot and high behind the veils of shear deceit, a perfect born aristocrat so elegant and cheap, I’m old but I’m still into that
A thousand kisses deep
I’m good at love, I’m good at hate, its in between I freeze. Been working out, but its too late, it’s been to late for years. But you look good, you really do, they love you on the street. If I could move I’d kneel for you
A thousand kisses deep
The autumn moved across your skin, got something in my eye, a light that doesn’t need to live, and doesn’t need to die. A riddle in the book of love, obscure and obsolete, to witness tear and time and blood
A thousand kisses deep
I’m still working with the wine, still dancing cheek to cheek, the band is playing Auld Laing Sine, but the heart will not retreat. I ran with Dez and I sang with Ray, I never had their sweep, but once or twice they let me play
A thousand kisses deep
I loved you when you opened like a lily to heat, just another snowman standing in the sleet, who loved you with his frozen love, his second hand physique, with all he is, and all he was
A thousand kisses deep
But you don’t need to hear me now, and every word I speak, it counts against me anyhow
A thousand kisses deep

И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.

Mazzy Star, everybody

Слуашли ли сте Mazzy Star? Не сте? Сте, но не знаете, всъщност.
Попадна ми супер случайно докато слушах други неща, не момент, ще разкажа и тази история (малко рекурсия да направим). Lamb of God имат нов албум, Omens, който преслушвах. За него може би ще пиша скоро, но бих казал, че би бил чудесен двигател за някое каране из планините. ТА! Приключва последната песен от албума им, September Song и аз си ги слушам на заден фон докато чета за изпита си по CKAD и след като приключва идва следваща песен. След грамогласното каране на LoG започва нещо абсолютно различно – спокойно, нежно, едно такова носталгично даже. И тъкмо пиша някакви бесни YAML файлове и някак тази разлика успя да ми счупи нишката на мисълта (все едно докато се къпете рязко да спре топлата вода, но за 2 секунди, едно такова). Та усетих, че трябва да спра и да послушам малко, защото бях я слушал и преди много, много време.

Та представям ви и на вас магнетичните Mazzy Star. Има няколко изпълнения на Fade into you, но това мисля, че ми е най-любимо. Enjoy:

Коментарите са супер положителни (доста голяма рядкост за youtube) и има няколко много ценни. Един от тях ще запомня:

This song makes me want to go back somewhere I’ve never been, makes me want to feel something I never felt.

Here’s to all of us who are homesick for a place that no longer exists.

Sliknot – Yen

В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.

Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:

I wish this pain could last forever, forever

I wish this kill coud make me suffer for good.

Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.

Видеото към песента също е добро:

Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.

Procol Harum

На работа съм, главата ми пуши, аз (и краката ми) още преживявам карането от вчера (за което пиша статия (под 5000 думи, обещавам!)) и youtube ми предложи нещо, което не бях слушал от много години – единствената песен, която знам на Procol Harum, тяхно изпълнение от 2006 г. в Дания с филхармоничен оркестър. Звуците на цялото нещо, гласът на Гари Брокър, всичко е един голям, страхотен синхрон.

Бих искал да бъда някъде, където мога да чуя нещо подобно с наистина добра техника, да се потопя и да ударя един ром, да речем (ромът (не човека, а питието) ми дойде от книгата, която слушам – “Неграмотното момиче, което можеше да смята” на Юнас Юнасон).

Керана и космонавтите <3

МЕГА случайно се сблъсках пак с Керана и космонавтите. Слушал съм единствено “Силна слабост”, но Спотифай ми ги предложи онзиден и останах като застрелян. За пръв път чух “Цех за сънища” и по средата на първото ми слушане очите ми вече се бяха ококорили.

Текста е особен, което е първото нещо, което ми хареса в песента – разказва история, но не клиширано, а все едно говори на приятел (няма да ви спойлвам). Керана пее добре, много добре, но как цитира (narrate-ва?) не е истина. Просто толкова добре си играе с гласа, толкова добре си мени темпото според текста, че направо завиждам за това колко е добра. Космонавтите от своя страна са добри, саксофониста влиза толкова мазно, че като я слушам за фон понякога се усещам по средата на солото му и ме облива едно чувство все едно съм някъде на топло и безопасно място и всичко около мен е огряно от жълтата светлина на залязващото слънце.

Сънят, моят приятел, който никога не идва,
най-добрият ми приятел, който никога не виждам,
някого, с когото споделих живот на половина,
сега прекарвам тази половина да проклинам.
Теб, затова че съм зависимa от теб,
проклинам теб, затова че, виж ме, мисля пак за теб
проклинам теб, затова че пак не мога да заспя,
повярвай ми, опитвала съм хиляди неща.
Ако трябва да съм честна, мислех да те заменя,
да се откъсна, с жалката потребност да се разделя,
но единственото жалко нещо се оказах аз,
защото жалък си щом се залъгваш и си вярваш сам.
Хей... Всъщност чух, че имаш брат,
но приятел ли си с него място нямаш в този свят,
бил обсебващ, винаги непредвидим,
а случило ли се, така че с него се сближим,
той не пускал, не предлагал път назад,
не прощавал грешки, затова ме достраша
и реших да си остана пак безсънна през нощта,
безсънна, но свободна...
И да те чакам (4)
Откакто спря да идваш, разполагам с много време,
седя и си те чакам, разни мисли ме обземат.
Може би си си намерил най-накрая половинка
и с мене да се срещаш не си заслужава рискът.
Тя не ме харесва, но това е много ясно,
то аз не се харесвам, камо ли пък тя внезапно,
но от теб... от теб очаквах друго,
не очаквах, че ще ме зарежеш в мрака толкоз грубо,
все пак, няма да те взема, няма да те задържа,
не искам да те имам, няма да те променя,
Искам просто да говорим, да ти чуя пак гласа,
да чуя своя как на теб разказва просто ей така...
Помниш ли, как обсъждахме деня
и заедно с нощта, като в цех за сънища,
разбърквахме истории, разменяхме слова,
получавайки се някакви супер смахнати неща,
които ще забравим, щом с теб се разделим,
но сянката от спомена им, ще стои,
зарита, дълбоко в подсъзнанието ми,
за да ми дава сили...

И да те чакам (4)

И аз те чакам, хей (2)
И аз те чакам, чакам, чакам, чакам

И аз те чакам, хей
Чакам те
Аз те чакам... чакам... чакам те.

Ах този Billy Joel

Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли.
Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.

Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.

Наздраве.

The old Slipknot is back!

Дееба, не ваярвах, че ще чуя пак това, което чух в Iowa преди толкова години (айде не същото, но до голяма степен). Чакам с нетърпение целия им албум + концерта им в Пловдив догодина (ако тия нещастници не го отложат за веченезнамкойсипът).

Varna mega rock ден трети

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Varna mega rock ден втори

Метъл да се лее. И бира.

Ден втори беше съвсем безалкохолен тъй като може малко да съм прекалил петък вечер от екзалтацията покрай Rage.

Та бях с колата на фестивал – нещо дълбоко заклеймявано от моята светла личност години наред. Имах малко работа преди да влезем и минавайки покрай оградите чух Velian – страхотно озвучение, личеше си, че мачкат публиката. И четейки новините явно е било така.

Влязохме за Sevi, малкото момиче с големия глас. Бая енергия има това дете, да не говорим за музикантите около нея. Последните години Sevi просто къртят, мачкат и заявяват стоманеното си присъствие на нашата родна сцена. Този път не беше изключение. Фестивала във втория си ден беше осезаемо по-пълен и имахме малко затруднения с гъчканицата, но това не пречеше.

И така Sevi приключиха ударно, но както всяка подгряваща група без много думи просто в края на песента оставиха киратите и зачакахме да дойде ред на гърците от Firewind. И дойдоха. Нежното интро на фона на новолунието, лекия ветрец и аромата на море, бира и пот направиха започването им съмнително. В тия моменти или избухват или просто нямаше да се получи. И така около половин минута започвайки с “Ode to Leonidas” момчетата галеха китарите и барабаните си, засилваха общото чувство, че нещо ще се случи и то не се забави.

На сцената излезе Henning Basse, който изненада снебрежния си вид, корем и бира в ръка все едно ще ходи после да жъне жито. И 5 секунди по-късно вдигна всички на крака. Не знам каква е тайната на харизмата му, но един час ние всички бесняхме и се кефихме супер много, скачахме и крещяхме с тях. Китаристите не се даваха и бяха на световна величина, но барабаниста… за барабаниста трябва да измислят диагноза само за него. Този човек от-ка-чи. Не спря да беснее от първата секунда докато дойде ред на W.A.S.P.
Firewind вече си имат нов фен.

След незнамколковреме и цялостна смяна на фона, инструментите и част от озвучението на сцената започна най-дългия soundcheck в живота ми – сигурно 20+ минути въртяха, сукаха, настройваха и нареждаха. И излязоха, за шести път на българкса сцена, W.A.S.P. Публиката вече беше се сгъстила супер много, хората скандираха и излязоха. W.A.S.P. или White Anglo-Saxon Protestant. През осемдесетте години Блеки Лоулес (йеп, така се казва вокала им) е бил считан за секс символ. Сега обаче, бога ми, бях изненадан. На 61 Блеки изглежда като евтина, дебела версия на Ози Озбърн, но с бял грим, очна линия и йога клинче.
Не отричам чудовищно добрата им координация, изключително прецизното свирене (Блеки мачка) и вече поовехтелия му глас, но все пак си тръгнахме след третата песен. Сигурно си е заслужавало, но като не-фен не можех повече.

Note – на WeRock статията за събитието отново мачка, ставам им категоричен фен.