AuthorНедко

Varna mega rock ден първи

Вчера бяхме на Varna mega rock в Аспарухово двамта с Чъмпа. Обиколихме целия град с автобуса докато ни затътри до Аспарухово, междувременно ударихме по една биричка и стигнахме. Не беше нещо невиждано като гори от коси и мега метал настроението, но се мяркаха от време на време разни хора с елечетата и тениските на правилната вяра.
Та отидохме сравнително късно и Destruction бяха вече по средата криво-ляво. Тях ги слушах преди 13 години на “Thrash til death fest” в Каварна, но когато излязоха Napalm Death всичко друго избледня. Та за мое съжаление слушахме съвсем стандартен траш даже леко избледнял, а групата – спряла себе си в средата на осемдесетте години. В което няма нищо лошо, не очаквах повече, но все пак нещо ме бъзна леко в душата. Изсвириха няколко песни от съвсем пресния си албум “Born to perish”, коси се вееха, а ние с Чъмпа бяхме доволни от живота, новолунието, приятното време и липсата на каквато и да е било блъсканица.

И дойдоха Rage. Тия, които с надсмешка си говорихме, че никой не ги е чувал излязоха със симфоничен оркестър и сцепиха всяка капка вода по плажа на Аспарухово. И двамата не ги бяхме слушали предварително, но дебелия Peavy Wagner на който не мога да му произнеса името излезе и заля цялата сцена с някакъв невероятен позитивизъм, енергия и чувство на лекота. Раз-це-пи-ха мрака тия. Още ме боли врата. За бога в оркестъра (който беше български между другото) имаше фагот. Цялата публика откачи, имаше 1-2 мошпита, но през повечето време имаше чист, искрен хевиметъл. А той се лееше и ние мятахме коси, викахме с тях, пиехме бири с литри и се кефихме на прекрасността, която може това да събитие да донесе на човек. И всичко беше чудесно докато не изсвириха Holy Diver на Dio. Тогава всяко гърло се ангажира за няколко минути да даде всичко от себе си и да почете паметта на Дио, да затвъдим, че във Варна метъл култура съществува, съществувала е и винаги ще съществува.

Прибрахме се бавно допивайки бирите си в една съмнителна копърка с чернокож, който ни одра малко повече отколкото би струвало иначе с нормална таксиметрова компания, вървяхме и превъзнасяхме немските машини от Rage и си легнах в 2. Днес с нови сили ще чакам да чуя българите Velian и Sevi и ще дадем щанс на W.A.S.P. да покорят сърцата ни.

Заслужен кудос за автора на статията за Varna Mega Rock 2019 – Alatriste. Чакам разказа му с нетърпение утре.

Ако сте любопитни можете да чуете Rage директно от Waken 2017 където са с новия си китарист и къртят мивки:

Note – забравих да кажа за измекярите от Йегермайстер (или т.нар. Йебермайкер), които бяха там и предлагаха шотове като малкия беше 20 мл, а големия – 40 мл. Четирдесет милилитра е големия! 40! Това е някаква абсолютна шега. Аз с 40 мл. и спирт за горене да пия няма да мога да се омотам, бе! Срамота.

Tango never dies

Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.

Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.

Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.

Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна.
Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.

Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение.
Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан.
В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.

После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.

Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.

Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.

04.08.2019

Последния ден от Юли ми беше последния работен ден в Немечек. За това в отделен пост, а повече за новия ми работодател след извесно време.

Към момента изпитвам малко носталгия към старата фирма, но съм супер въодушевен към новата. Там сменям изцяло попрището и ще изпълня една моя мечта – да стана DevOps. Какво е това – в отделна статия. Но с годините когато съм имал таскове (или съм говорил с някой team lead да поема ) в които се налага да направя нещо на системно ниво (я да вдигна някой staging/production или да направя промени по някой сървис (основно nginx/mysql/на системно ниво)) винаги съм се въодушевлявал. Пък и тези, които ме познават знаят, че съм технически човек и ми харесва много повече този аспект. Е – ето, че съм една стъпка напред към това да работя в тази насока всеки ден, по цял ден.

И реших да си почина активно от първия работен ден, който се падаше в петък, и какво по-добро от това да стана в 5 и нещо сутринта, да запаля колата и да отида в Балчик и оттам с колелото до границата? КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРКА ПО ДЯВОЛИТЕ?

На отиване, понеже бях малко превъзбуден, направих Балчик-Граничен пункт, който е малко след Дуранкулак за малко над 2 часа, което за своите 60 км. си е рекордно време за мен. И вдишвах живота около мен, щурците, бубулечките, които се блъскаха в очилата и каската, тревичките, небето. Още беше рано и прохладно. Когато пристигнах до митницата спрях да пия едно кафе и да заредя с вода двата бидона. Там намерих приятелче в очите на едно улично куче, което се търкаше в мен като котка, даваше си задника да го чеша, зад ушите и се кълна, че се ухили в някакъв момент. И тъй с песни и танци реших да се прибирам.

И тогава ада падна на главата ми. Отне ми 5 часа да се пибера обратно (това включва почивките ми и едно кратко гости на приятели в Шабла). 5 часа под жаркото слънце на 30 градуса не беше майтап работа вече. Не беше и смешно. Бях объркал нещо съществено – храна, вода, пейсинг, още не знам какво е.

ПЕТ ЧАСА се влачих със средна скорост от ~17 км/ч и пулс от 150 удара в минута (което е страшно много за почти никаквата денивелация).
Ударих стената на първото си по-голямо каране за годината. И я ударих яко.

И понеже съм вече експерт в удрянето на стени нека ви кажа какво е чувството.

  • Когато гликогена от клетките се изчерпи и те нямат какво да горят за да продължат да произвеждат енергия влизаме в хипоглекимия. Ще кажете – пф, лесно е това – ще ядем сладко. Това е чудесно решение, освен ако вече не си ял и надбъбречните ти жлези вече не могат да произвеждат инсулин, която да разгражда глюкозата, която от своя страна да се използва като гориво. Тогава вече сме се преебали;
  • Заедно с това, в точно този момент тялото спира да бъде ефективно. Първоинстинктивно натискаме повече за да можем да компенсираме този спад в прозиводителността;
  • После продължава да боли, но идва и умората. Но не тази, която имаме след дълъг тенировъчен ден, а отпадналото чувство, че няма да можете да се приберете във вас дори и пеш;
  • После следва правопропорционален спад в мотивацията;
  • Час/два след това вече не боли, защото сте си изстрадали всичко. Но мотивацията никога не идва. Без значение колко ядете/пиете, каквото и да правите. И тогава идва времето на многото почивки. Почивки през 20-30 минути за по 10 минути, всичко става много по-бавно и в някакъв момент се отказвате;
  • Фалшивата енергия – след някакво време всичко се оправя и започвате да карате сравително нормално, чувствате се добре. Мозъкът ви вече започва да дава фалшиви сигнали, вие изгаряте последните си запаси енергия и много малко след това припадате или сте много близо до това.

След всичките ми приключения, включително изключително болезнените ми първи дуатлон, Дунав Ултра и Коджа Кая никога не съм успял да стигна дотам, но съм усещал как съм бил на косъм. А ако това стане болницата ни е в кърпа вързана.

А защо не съм стигал до там ли? Не съм особено добър в планинга за прием на храна по време на каране, но поне в пиенето на течности съм супер внимателен. Защото единственото нещо по-лошо от това да ви свърши гликогена е да се дехидратирате. Тогава от супер настроение до болница може да отнеме по малко от час.

Този път мотивацията ми беше пречупена и колкото и да се опитвах просто не се получи и рухнах. Прибрах се до колата с наистина сетни сили. Така безславно приключиха първите ми 100 км за годината.

И малко от обичайните цифри, които съпровождат напоследък каранията ми. Първо relative effort-а, което е кардиовискуларното усилие при каране беше на рекордно ниво – от всичките 575 карания логнати в Страва това беше на четвъто място. Под него беше първия ми ден от Дунав Ултра. Изгорих 5800 калории, а средната ми скорост беше 22.9 км/ч (за справка на отиване беше около 35 км/ч), а всичката информация (+ няколко пошли снимки) можете да видите тук.

Song of the day

Огромния Буги Барабата, лека му пръст. Колкото повече го слушам, толкова повече ми харесва…

Виц на деня

Прасчо?
-Да Пух!
– Чумата да те тръшне!

In other news

  • Прокуратурата пуска доказателства срещу “ТАД ГРУП” – нещо много fishy става тук – security company, която има камери със звук, които снимат в мониторите на колегите, на терасата, хората спокойно си говорят какви blackhat неща са направили… Нещо не ми се връзва. Ами .bashrc-то с всичките действия? Не ползват рекурсия за да сменят датите на директории и файлове? И не го зачистват после? Или има нещо много голямо отдолу или тези са пълни идиоти;
  • Чудо на чудесата – в държавен вестник пуснаха постановление за “приемане на Наредба за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност”. На диагонален прочит дори изглежда адекватно. Ке видим;
  • Common solutions and tools developed by Google Cloud’s Professional Services team;
  • След като направиха стрес тест на няколко банки у нас, ето и резултатите и малко повече информация какво предствлява това. После последва отговор;
  • Жлъча има интервю по БТН в което просто рулира. Небрежно показва класа надигайки с кутре летвата, тази същата, която някои дори не могат да видят вдигната високо горе. Препоръчвам;
  • Google FB и Oracle знаели какво порно сме гледали дори и да сме в инкогнито (и респективно нелогнати в горните услуги). Това всичкото е около tracking codes, но ако искат да знаят какво гледам … по-добре да не знаят :D
  • Едно чудесно видео от TedX Стара Загора на Петър Митев – съосновател на Chaos Group. Много го харесвам тоя човек #nohomo;
  • Малко фън – заради изруди като мен Gilette губи сериозни пари. Long story short Проктър и Гембъл къпуха Жилет 2005 г. за 57 милиарда долара. И смао 5 години по-късно, когато започна да става модерно човек да си отглежда брада П&Г започнаха да търпят сериозни загуби.

27.07.2019 – 6/7

Преди няколко дни ходих да карам за да компенсирам неделята в която се скатах. Този път реших да завъртя до Аладжа Манастир, който е на 10-тина км. от Варна.

И понеже основно започвам с баири (както писах в предните си гърчописи) последната седмица тук маршрута е доста по-лек в началото (и като цяло). Синхронизирах се май с траковете, които Spotify ми пусна от моята прелесна плейлиста и честно казано се изкъртих. Каданса ми по някакво чудо беше точно толкова, колкото ми се искаше стисках силно кормилото и дишах често. Мислих си разни неща, пот ми влизаше в очите, но тогава беше един от малкото моменти в които нищо не може да ме разконцентрира. Гледха стръвнишки баира, който всеки път ме напада и всеки път резултата е различен. Дишах асфалта и приех болката. С пулс от 175 удара в минута и по баира с 13-тина км/ч катерих нагоре като много упорита (и дебела) коза. И го изкатерих. И боля, но този път по-малко.

Реших да обърна и завъртях със средна скорост от 27.7 км/ч, което не ми се случва всеки ден.

In other news:

  1. Юруков отново със страхотен коментар по НАПЛийкс подложен с факти и страхотна карта на българите извън страната;
  2. За втори път хващат лаптопи на HP с предварително инсталирана ОС да има keylogger макар и да бил уж за debugging цели и да не е включен по default (точно за случаите в които някой го намери);
  3. Интересен поглед над новия дизайн на Twitter. Освен това май ще мигрирам в twitter, че FB само ми яде от времето и ми пълни главата с простотии;
  4. Биволъ пуснаха търсачка на #НАПлийкс в която можете да потърсите дали вие сте вътре. Стъпките са описани и няма страшно – генерирането на MD5, който е еднопосочен алгоритъм ще ви даде известна сигурност, че Биволъ няма да ви откраднат ЕГН-тата (които вече си ги има в публичното пространство :D );
  5. В Русия искат да вържат вашия телефонен номер с мейла ви. Това като онази новина от преди няколко дни в която Казахстан правят MITM attack на целия HTTPS трафик в страната. Да живее демокрацията;
  6. Историческия парк около Варна може да се окаже пирамида.

Song of the day

Признавам си, че Joe Bonamassa го харесвах само в комплект с Beth Hart, нооо тряба да чуете това.

Виц на деня

Мъж се събудил и погледнал часовника си, било 7:07ч. Облякъл се, отишъл в кухнята, погледнал календара 7 юли (7ми ден на 7мия месец). Излязъл навън, а на спирката се задавал трамвай 7, хванал го и отишъл на кафе, а там сметката била 7.77лв
“Баси днеска само на седмици ми върви, съдбата се опитва да ми каже нещо”. Отскочил до букмейкъра и се пуснал на конни състезания, там кон номер 7 бил кръстен Съдба. Човекът не можал да повярва и заложил последните 100 лв, които имал на него и естествено конят завършил седми.

За мечтите

Всеки има мечти. И освен хубаво това си е и задължително.

Но какво са мечтите без хоризонт на който стоят удобно застанали и едвам забележими? Например моя мечта беше да карам колелото до абсолютния си край на силите, абсолютния. Това на вас може да ви звучи тъпо, но за мен е невероятна (колкото и да мразя тази дума) терапия, която ако не изгонила поне разбутала малко демоните от главата и мислите.

Всеки има и тъпи мечти – да изхака съседката, да си купи нова прахосмукачка или просто да стои цял ден без никой да се сети за него, да му пише или да го дърпа за нещо.

И както вече се досещате от предългото интро (знаете ли как е интро на български?) днес аз осъществих една моя мечта. От секция тъпи мечти, но като се случи се почувствах щастлив. Ей така, за 7-8 минути, по детски. Днес ходихме на гости на приятели, които си взеха къща в близко до Варна село та да полеем. Домакините си имат и басейн. Та досещате се сигурно, но се пльокнахме всички и побъбрихме, малко аху-иху, но времето се развали, захладня и аха да завали. Всички излязоха и аз останах сам с мислите, рошавата коса (която толкова я пазих да не я намокря) и гледах идващата буря. Облаците се смесваха подобно като да сложиш в стъплена чаша кафе с мляко, в техен си ураган от форми и звуци и заваля.

И в този мъничък момент, с тези първи капки дъжд нагло пльокайки по мен и водата в басейна едно приятно чувство на облекчение и ме обля удовлетворение. Сместа между дъжд и хлорирана вода явно отдели някакво съединение, което ми припомни мечтите и стремежите, онази снимка на фонтана в Добрич като снимах един гълъб (която няма как да ви покажа, защото photo-cult вече не съществува) и бях посветил снимката на A-HA – Crying in the rain, онези малките моменти като например като се прибираш от работа и завали, ти бягаш, но така или иначе ставаш вир вода и се отказваш, отпускаш си душата, прибираш телефона на сухо и започваш да вървиш бавно дишайки въздух и дъжд, гледайки начумерените лица на хората наоколо.

В тези моменти човек се сеща, че живее, че е част от природата, че прекраснотите са около нас и ако си извадим главите от гъзовете и се огледаме ще видим шареното, смешното, хубавото.

Ходете под дъжда, бавно, и кимайте на бягащите около вас хора.


Ваш,

Недко.

22.07.2019 – 5/7

Карането в петък беше по-различно от последните дни – излязохме с Тедо да покараме по малко черно с на Евелин куллото. Самата машина е брутално яка – много стегната, чудесни гуми, спирачките са мега яките (особено в сравнение с моите v-brake на шосейката).

Та тръгнахме с него от града и лека полека нагоре и над Терапията стана тя каквато стана – дойдоха първите баири, които обикновено ако бяха шосе не биха ме стреснали, но тези бяха с камъни, пясък и прах. Тедо през цялото време ми обяснява къде как да подходя, какви техники да уча и как да се справям с абсурдните баири.
Няма да лъжа, че се убих от катерене, даже и паднах веднъж, още от началото бях целия в пот и пясък, но разбирам какво им харесва на MTB хората – това чувство на свобода да излезеш из природата, да се откъснеш от асфалта и да караш там където няма нито хора нито животни (макар и за последното да не съм много сигурен от броя на пуснати кучета, които видяхме). Беше супер удовлетворително.

И се оказа, че съм зле, но не чак греховно зле да са пукна на втория километър в гората така, че придобих малко увереност към катеренето на Ботев.

И оттам и в секцията по-долу малко трикове как да изчистим гнусните си camelbak-ове и бидони (не се правете, всеки има един такъв гнусарски, който като го види и му идва да го хвърли, но не го прави).

Ето и track-а в Strava с малко статистики, но не са нещо особено – за 2 часа избутах 16 км и 300 метра денивелация. Очаквах повече честно казано :D

Освен това пускам две нови рубрики към постовете:

  • Song of the day – ще се шокирате каква музикална каша ми минава през главата, но обикновено това е песен/песни, която обичам и въртя често повече от няколко пъти за деня :)
  • Виц на деня – понеже имам солидна колекция простотии трябва да започна да я споделям от някъде та … тук ще е.

In other news:

  1. Пуснаха Кристиян Бойков. Обвинението беше повдигнато към Кристиян за това, че е е копирал данни от критична инфрастуктура, но след 2 дни решили, че изтеглените данни вече не били от критична инфраструктура. А това, че данните са критични нищо не се споменава, но то колко е. А Наков се натиска отново и преди няколко дни имаше едни интеревюта за това, че лийка е нещо не толкова сериозно. Но за това ще говоря друг път, че още ме е яд на него;
  2. Един сериозен отговор на това дали 5G мрежата може да ни навреди;
  3. Една страхотна графика за Linux Performance-а. Освен това има и списък с инструментите, които са използване за тестване, чертаене на графиките и т.н.;
  4. За всеки с Lenovo Thinkpad ползващ Linux може да се възползва от този tutorial за thinkfan. Доста приятно разписано и лесно за използване.

Song of the day

Barabi Blues Band – Outsider blues

Виц на деня

 Намерих бомбата, какво да правя?
– Много добре! Какви цветове са кабелите?
– Единият е светъл кобалт, а другият – матов пурпур.
– Тъй ще се гръмнеш някой ден, заради педалщина…

19.07.2019 – 4/7

Онзи ден реших, че е време да не се изкъртвам от каране и реших да въртя из морската градина. Явно проблема не е по баирите а в главата ми. Пак въртях едни баири х3 пъти, които пак ме накараха да страдам. Някой ден ще напиша статия за страдането в спорта.

Та 20 км. в морската е невъзможно за мен – то деца, пуснати кучета, нахални лелки по-тъпи от мен, които като им кажеш, че вървят на велоалея и се дървят. Те така.

Събота ме чака MTB каране с Тошко да видим дали ще почина на качването на връх Ботев идните седмици.

In other news (рубриката е жива!):

  • Днес стават две години откакто Честър Бенингтън отне живота си… ;
  • Буги Барабата почина днес (21.07.2019), но единствената новина е от преди 30 минути от пост към Z-Rock. Лека му пръст… ;
  • За изтичането на данни от НАП, за тяхната простотия, липса на базови знания, соченето с пръст, арести и измислени доказателства изобщо няма да пиша. Опитах 1-2 пъти, но то като изгледах интервюто на Хекемян с шефа на фирмата от която Кристиян е работил и двамата адвокати се отказах. Явно журналистиката е на толкова ниско ниво у нас, че няма какво да се говори (тоест мога да говря много, но ще е пълно с псувни осново). Иначе Божо написа доста добре структурирана статия относно цялата ситуация;
  • Правителството на Казахстан решили да обработват/подслушват цялия HTTPS трафик в страната (HTTPS traffic interception). Повече инфо за това тези дни като имам повечко време.

18.07.2019 – 3/7

Какъв страхотен ден за каране бе вчера. Излязох да покарам и още на първия баир след като си подкарах Strava Live Segments реших да атакувам най-доброто си време. Малко над километър със среден наклон от 6% и среден пулс от почти 160 удара за минута осъзнах, че не съм си в същата форма както миналата година и рухнах жестоко. Толкова болеше, че не можех да напъна повече, да въртя (със среден каданс от 45 за минута, което е плачевно) и да приключа маршрута. Потта се стичаше с особена скорост този път – на малки чучурчета по очи, брада. Болеше и аз приключих с карането си. Въртях нагоре с отчайващо бавно темпо и се чудих ако се върна къде да направя 20-те си дневни километра, но в отчаянието се ражда и надеждата, нали така? В далечината видях бегач, който тичаше зверски бързо по баира нагоре, дадохме си high five и се надъхах да приключа целия маршрут. И на последния баир (малко преди средата на карането се пада) излязох на почти идеално гладкия участък до с. Кичево и оттам видях залеза – скрит зад кървавочервени облаци се мърдаше слънцето – залязващо, но пак болейки докато го гледаш директно. И това, свежия въздух и правия участък ме измъкнаха от гнусната ми яма пълна с оправдания да се откажа, да се прибера и да си отворя една бира.

За любителите на цифри, равния участък за който говоря е 4 км с денивелация точно 13 метра. Минах до с 31 км/ч средна скорост като максималната ми беше 45.4 км/ч и мощност към педалите малко над 210 вата. Това за 7:39 минути.

Еми болеше да ви кажа. За мен такива резултати са в графа веднъж на сезона и за това и пиша толкова за тях. Накрая, когато приключих с 20 секунди от най-бързото си време усещането беше толкова изпълващо, че в този малък отпечатък от време се чувствах неземно щастлив. Когато спрях да се съвзема устих всичките миризми на пътя – на пръст, на цветя, на лято.
Връщането беше чудесно темпо каране с всякакви усещания и уводолствия. Прибрах се в нас при Златина и котката Иво. Към 01:00 легнах и тогава удари и преумората. Бях смачкан и явно си се показа на по-късен етап. Стоях до почти 4 блеейки тавана, гледайки филм и чудейки се дали да не свърша някаква работа.

Днес ще ходим с Тедо да караме MTB-та и се надявам да не се напъвам толкова, колкото през последните дни.

Ден 3/7 – изпълнен.

17.07.2019 – 2/7

Вчера беше ден 2 от 7 от микро предизвикателството за седмица ежедневно интензивно каране .

Пак болеше, но след малкото сън предния ден явно бях доста изморен и не можах да се изкъртя толкова на баирите. Но за сметка на това най-накрая подкарах синхронизацита на Polar и Strava и се възползвах като видях, че на TT сегмента към с. Кичево имам шанс да си подобря с малко времето. Подобрих го с почти минута, доволен съм.

Пак посрещнах залеза на колелото, вятъра, вечерния хлад, хубавия въздух и желанието да изляза пак от зоната си на комфорт. Мисля, че това мога да го правя всеки ден с месеци.


С това каране счупих 4 свои рекорда (едно изкаване, едно ТТ и две спускания) със средна скорост от 22.7 км/ч.

16.07.2019 – 1/7

Странен ден беше онзиден. Имахме sprint planning и срещите общо бяха над 5 часа. Та бях се наканил тази седмица всеки ден да ходя да карам и изпълних плана за сега с 1/7 :)
Онзи ден вече на смрачаване и гледах да побързам за да хвана поне малко светлата част на деня и потеглих посока с. Кичево. Там първите 6 км. са само баири нагоре, а да започне човек с баири винаги е на болка.
И болеше. Ама болеше да си е*е меча. Първо горещото време се будалкаше с мен, после моите 105 кг чиста китова мас, после липсата на тренировки. Опитах да синхронизирам в движение няколко сегмента от Strava към Polar Flow, но естествено не се получи с насрания cloud на Polar (който е и една от основните причини да искам да си сменя GPS-а с какъв да е Garmin) пък и така или иначе не гоних рекорди. И така карах, слушах си моя Прелестен плейлист и бъхтих нагоре. И бъхтих и болеше и карах. Солена пот ми влизаше в очите, краката ми трепериха от изненадващото за цялото им тяло желание да тренирам, ръцете ми се плъзгаха непослушно по гидолина на кормилото карайки ме да стискам по-силно и по-силно.

И най-накрая тишина. Не знам при вас как е, но когато аз се доближа до ултимативната умора, близо до точката на причупване усещам едно вътрешно спокойствие, което в нормални условия е почти невъзможно да усетя. Беше тишина, а аз, най-накрая изкарал тези проклети 6 км буквално хвърчах по почти идеално гладкия път към селото. Вятъра вътреше косата ми като някакъв микро ураган, потта бързо извъхна по мен оставяйки само малки солени капчици на върха на клепачите заканвайки се по вяко време да влязат в очите, а духа ми беше усмирен за този малък момент.

Приключих тренировката с подобряване на времената на 6 сегмента със средна скорост от 22.9 км/ч, среден пулс от 161 (с максимален от 180) и изгорени малко над 1100 калории.

Утре очаквайте част 2/8.