Author: Недко

Author, writer, cyclist and a passionate DevOps/QA engineer that love to share his knowledge with everyone.

07.01.2024 – Оги

На вашето внимание – Оги.

Отдавна не съм писал за него. Оги е обичлив, танцувален и обича да хапе (като побеснял пинчер). Обича да се гушка и не обича да му сменяме памперса в колата.

Преди седмица бяхме на гости на баба и дядо с Оги, Борко и Зуза и на връщане стана малка беля от памперсен тип. То хубаво, обаче Оги е като Армен Назарян през 2000 г. в Сидни – прилага ключове, избягва ловките ми опити да го хвана за краката да не се омаже целия и като цяло не е почитател на цялата тая работа със смяната на памперсите.
Да, обаче около с. Църква рецепторите ми блокират от нежния аромат на ядрено гориво и блато и трябва да отбием докато Борко спи, което си е хазарт от най-високо естество.
Вадим Огито навън, обаче понеже е жилаво копче ни е ясно, че в колата шанс нямаме. За това правим като всеки нормален родител – Златина държи Оги във въздуха, аз му махам панталонките, бодита, памперса, мислено припадам около 6 пъти, вадя морките кърпички и бам – те са се трансформирали на сухи такива. Какво ще правим сега? Еми чистим, не мога да го избърша в асфалта (помислих си, но не би било много ефективно). Чистя, а очите ми са пълни със тъга и горест, мухи започват да ни обикалят.
През това време минават около 5-6 коли и всички зяпат сцената в която все едно полагаме Оги на някое божество. Може и да са звъняли на ченгетата, но никой не ти потърси в последствие.
Оги е доволен, че е било смешно, а аз вътрешно съм сгърчен, защото знам, че Борко 100% е събудил, отварям врата и шок – човекОТ спи. Учудени сме аз, Злати, Оги и 5-6 мухи, които започнаха да ни обикалят. Айде турбо режима на поставяне на бебе в детско столче, Златина търси торбичка за да прибере памперся, тя отдавна е на някакво по-добро място в което пият кафе с Мат Диймън и си говорят за последните му филми. Мятам се в колата, първа, газ и … Борко се събуди 5 минути по-късно.

27.12.2023 – Георги Господинов и коледните чудеса

Не, не, не съм се побъркал, в историята няма да има библейски лиготии и подобни. Но ще е малко borderline, защото може би единствените две изключения, което позволявах около мен да говорят за религия и вяра бяха баба и Георги Господинов. Баба си отиде, но Г. Г. остава и не веднъж ми е давал утеха, когато ми е било тежко, започвайки от първите ми срещи с него с “И всичко стана луна”, после през “Естествен роман”, през “Времеубежище” (за което писах и успя да ме разреве повече пъти отколкото искам да споделя), “Физика на тъгата” и сгитайки до “Там, където не сме” и “Невидимите кризи”. Г. Г. е нещо, което може би не оценяваме достатъчно, един жив класик, който с всяка нова книга натиска различна струна в душите и сърцата ни.

Често Г. Г. се спряга най-вече с книгите книгите си и разказите остават малко на заден план, а това е направо престъпление. Г. Г. е майстор на краткия разказ и неведнъж съм му препрочитал любимите си.

Та имам своя си традиция датираща вечеотнезнамколкогодини (7-8 може би?) да споделям един от най-любимите ми негови стохове, част от “Там, където не сме”, който ще споделя и тук:

Тихо утро, свято утро… Честито Рождество!

Коледа, Груневалд

Оставихме трапезата невдигната,

ни чистили, ни мели,

дали са идвали тук снощи нашите умрели,

небето се отваря тази вечер,

ще дойдат гладни, няма да им пречим.

Небето се отваря, дали ще ни намерят,

далеч сме, мястото е друго

(виж пламъкът трепери).

Мястото е друго, но небето не e.

На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,

ще мернем крадешком дали са празни чашите

(защото той си падаше).

Дали не липсва нещо от сармите,

тя толкова обичаше сарми, стафиди…

Дали бих искал да ги видя,

или да си остане тайна, страх…

Свещта е догоряла,

чиниите с остатъци по тях…

Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,

да дишаме студа, какво пречистено

небе, пречистен сняг, новородено слънце.

След рождеството всички спят до късно.

Тихо утро, свято утро…

Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,

ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.

Родил се е, ще кажем и отминем,

но не казваме…

Кутията е празна.

Георги господинов

Та без да влизам в лирически философии и размишления ще ви плъзна по пързалката, която поех аз вчера. Снощи след 1-2 интензивни часа в битки със чудовища, дреки, върколаци и подобни (God of War Ragnarok Valhalla DLC, да не си помислите, че съм на наркотици :D ) си легнах пребит от деня, но естествено не заспах моментално и си отворих facebook-а. И там моя позната беше споделила разказ на Г. Г., който се казваше “История с чудо”. Както казах и по-горе при Г. Г. bullshit detector-а ми е по-намален, защото знам какви съкровища мога да изтърва и се радвам, че и този път направих така. Споделям тук текста за да остане дори ако той по някаква причина си изтрие поста.

Приятно четене.

Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян.

И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира – всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.

Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)

Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща – да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.

Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.

Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…

Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете – да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.

Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични.

Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало – шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете – всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота.

А чудото е много лична работа.

Георги господинов

Decommission-вам nasam.be след почти 15 години

Въздъх. Преди години, още в университета имах идеята за нещо социално – тогава беше много модерно да правим “нещо като фейсбук”, но и форумите още бяха в разгара си (макар и тръгнали към своя залез вече). Реших да взема нещо по-забавно, че всички бяха много сериозни и регистрирах nasam.be. Taм си вдигнах първия блог-like сайт, който беше нещо като списък със статии по-скоро с нещата, които ме интересуваха, но с времето след като от Joomla решиха, че няма да имат съвместим ъпдейт от 1.5.х към 2.х стоя известно време и го спрях. От тогава насам си ги плащах като поп цели почти 15 години като повечето време го използвах за разни ресурси, които използвах само аз и ми трябваше просто да имам домейн за да не помня IP-та. Е, днес след като получих поредния напомнящ мейл от superhosting.bg реших, че е дошло времето да се разделим с моя белгийски приятел (oт .be ТЛД-то или Белгия).

Малко статистики:

nasam.be was registered on:

Tuesday 27th of January 2009

14 years, 10 months and 24 days

or 5441 days

Можете да ми видите тинейджърските ми писания в wayback machine датиращи от 2009 г.

Е, време беше. So long, my friend :D

Първата ми паник атака на сцена – ISTA 2019

Разказвал ли съм ви как бях лектор на ISTACon 2019?

Говорейки за мерака да се “похваля” и с първата ми паник атака на сцена. Не всичко е цветя и рози, хихи и хохо все пак.

2018 г. ходих като посетител на ISTACon и съответно network-нах very hard, тоест успях да говоря със 150 човека, да разкажа около 800 вица и да си говорим за тестване, деплойване, все мръсни неща.

Та към края вече socially exhausted отивам да си взема веченезнамкоекафезаденя и се срещам с Христо Гергов, с който си поговорихме и той накрая ми каза – “А ти защо не се пуснеш да участваш на ISTA 2019?” и си тръгна. Аз бях – naaaaah, това е мега конференцията как там ще загрозявам само картинката с моята красива физиономия”.

But the damage has been done. Христо явно добре познава човека като такъв и явно разбра как да ме агитира с едно изречение. Просто аз го осъзнах половин година по-късно. Та пуснах си кандидатурата за лекция и те взеха, че я одобриха. Същата година говорих на QAChallengeAccepted за Security testing и се пред DEV.BG за подобна тема та реших защо да не това да ми е темата на годината. Пуснах се с гръмкото “Security testing from wizard to lizard in 40 minutes”. Всичко добре, обаче аз си ходя на работа, конференции, карам колело, всякакви неща и се оказва, че може и да съм подготвен за лекцията, но психически май бях далеч.

И го казвам с ясното съзнание, че не ми прави услуга това, но както казах по-горе – не всичко е цветя и рози, фън енд геймс.

Дойде ред на ISTA (аз бях в края на втория ден) и започват да идват някакви ми ти CEO-та/CTO-та, някакви грамадни имена, Янчо от Мусала в това число, говорят за някакви извънземни неща, кой копал с години в някаква ниша, кой направил ебахти и постижението и … аз. Който ще говори за сигурност. Още си спомням колко смачкан се чувствах.

Вечерта дойде и направихме едно събиране на лекторите и няма да ви излъжа – беше страхотно (плюс, че е възможно да съм попрекалил и ходих да си търся метрото до Красна Поляна, но това друга тема).

За малко да забравя – на първия ден ни казаха, че лекциите задължително ще бъдат на английски. Това ме хвана неподготвен. Буфера от репетираната лекция заминава за това как да мисля думи и съчетания, да спазвам времена и да звуча адекватно. Фак.

Та идва ден две и ей го Недко. Сцената е страхотно оборудвана, светлините са 6 точки, фонове, а, у. Закачам лаптопа и Убунту ми каза – “Фак оф, аз full screen няма да ти пусна”. Микро инфаркт. Реших да не си го слагам толкова.

Всичко сетъпнато, излизам и … получих първата си паник атака на сцена. Богу това беше най-гадното нещо, което ми се е случвало до тогава.

Ако помните преди няколко години как Майкъл Бей (филмов директор, известен с филми като Bad Boys, Armageddon, Pearl Harbor, Transformers series и т.н.) получи паник атака на сцената на CES 2014? Е, явно никой не е застрахован.

В крайна сметка преодолях донякъде паник атаката си, но тия 20-тина минути ми се сториха буквално като час. Исках просто да си тръгна и повече никога да не изляза сред хора.

От 2019 г. до сега се изредиха много конференции, като съм говорил на много, включително и последното ми включване на QAChallengeAccepted като бяхме около 700 човека в залата (плюс няколкостотин гледайки стрийма) и не ми се случи пак.

Защо го пиша целия този ферман ще се зачудите? Защото всички сме хора, всички имаме потресаващо еднакви слабости, всеки иска да е перфектен (или близо до перфектното). Но се случват неща, които ни отдалечават от това да сме наистина добри в нещо (например аз в говоренето пред хора), но желанието и нуждата от себеразвитие ни бута напред. Ако бях решил да престана да говоря пред хора никога нямаше да говоря пред препълнената зала на dev.bg или пред онези 700 човека. И пред много други.

Та това, което можете да си вземете от моят опит е просто да си гоните вътрешното дете в себе си и по детски да се мятате в неща, които може да са мааааалко по-трудни от ежедневните ви неща (или много по-трудни). Ако успеете обаче ви обещавам, че чувството е ве-ли-ко-леп-но.

Ако усещате, че вече нямате нужда от себеразвитие и не ви се заниамва си дайте малко почивка – работата ни е натоварваща, трудна и ни взима много. За това и трябва да имаме време да дишаме и да си вземем нуждата от това да си кажем – “Абе … колко пък да е трудно”.

13.11.2013

Явно преоткривам Таралежков, защото откакто залепнах на Вятъре не съм спрял да я въртя до вчера, когато преоткрих “Нефтохим”. Като я слушах за пръв път явно не съм ѝ дал шанс, защото ми се стори слаба, но ето, че си сменям мнението на 360 градуса (както казваше една учителка в основното ми училище).

Представям ви великолепната любовна история на “Нефтохим”:

Край морето малък град
построен върху тресавище,
в индустриалния квартал
върху бивше гробище
издигат се панелни блокове
като надгробни плочи,
като надгробни плочи
на работническата класа.

припев: Ах, как ухае на Нефтохим!

Едно момче от трети блок
срещна момиче от педесети,
учиха в различни училища
в клас десети.
Срещаха се на пейка в парка ,
а зад тях комините
и зад комините
блъндикаше море.

Ах, как ухае на Нефтохим!

Въглеводороден облак
луната разяжда,
сипят се като сняг
сивите сажди,
а те се целуваха двамата
на фона на комините
и комините
дишаха вместо тях.

Ах, как ухае на Нефтохим!

Порастнаха и си купиха
в десети блок апартамент.
Той оператор в Нефтохима,
тя лаборант.
Ожениха се народиха си
много деца
и заживяха щастливо
сред тапети на цветя.

Ах, как ухае на Нефтохим!

Таралежков – Нефтохим

12.11.2023

Marvinator-а, брат на marvin, който съвсем скоро вдигнах имаше нужда от мониторинг. И тръгвам аз да инсталирам prometheus/alertsmanager/grafana и в един момент започнах да смятам колко рам ще ми е нужна. И понеже съм скръндза реших да изнеса целия мониторинг към Grafana.com и да им използвам безплатния tier, който като единствен минус към момента ми е, че metrics & log retention-а ми е само 14 дни, но yolo.

Инсталацията на агента, който е единственото нещо, което живее на моя хост е бърза и лесна, а откъм потребление към момента е около 140 MB RAM. Ако бях хостнал локално целия стак щеше със сигурност да бъде много повече.

A project of the day отива при tuning-primer – bash скрипт, който дава добър анализ на mysql/mariadb бази. Нужни са само root user/pass към базата и като резултат ви изплюва всичко, което му е харесало и което не е ок. Има доста данни покрай анализите и можете да си направите един добър fine tuning.

09.11.2023

Още не мога да приема, че сме 11 месец! И съм на втория Потър, ех, ех.

Бтв говорейки за книги според GoodReads съм близо до 30-те книги за 2023 г. – остават ми още 5 като чета/слушам в момента три. Нямам шанс да стигна 42-те книги от 2022, но пак смятам, че се справям добре – средно по 2.5 книги на месец не е малко, особено с две деца.

Тайната на това е, че слушам докато карам колата (когато съм сам) и в обедните почивки. Иначе нямам кой знае колко време – обикновено като чета е техническа документация…

E, не съм като Васил, който гони 100 книги в GoodReads, но пак съм доволен.

бтв вчера Теди ми каза, че последната книга на Гарлбрайт за Корморан Страйк и Робин Елакот – “Отприщен гроб” е в пчетат на български и е само 1016 страници :D Чакам я с нетърпение в Сторител.

Guthrie Govan, everybody

Вчера писах за песните, които ми дефинират 2023 за сега, но богу, как забравих за Гърти (Гърди?)! Той е една абсолютно ненормална нинджа с паранормални умения с които дикслапва много от съвременните китаристи.

Изпълнението по-долу е от спектакъла Man of Steel, a ако гологлавия чичо до него, който си заеба целия оркестър за да отиде да чуе и види магията от първия ред ви е познат то сте прави – това е Ханс Цимер. Един от най-великите композитори в съвременната ни история, повтарям, който си заеба целия оркестър за да отиде да види Гърти.

Ако бях някъде в публиката сигурно щях да припадна :D Споделям с вас тази великолепност:

04.11.2023

Първо искам да кажа, че не очаквах месец номер 11 да дойде толкова бързо!

И все пак се очакваше – вътрешният ми глас явно ми е напявал, но няма кой да го слуша. Трябваше да се досетя след като ми дойде желанието да мина пак през Хари Потър. Сега съм на втората книга и се сещам защо толкова много ми харесва цялата поредица. Слушам с огромно удоволстиве Таралежков и неговия Вятър, великолепно, великолепно изпълнение и пиша bash скриптове да следя отворени tcp connections на едни наши машини.

Днес правихме рождения ден на Борко (който технически е на 30 миналия месец) и в нас имаше десетина деца и беше много яко. Не се бяхме виждали с повечето родители прекалено много време, а децата, особено чуждите, растат супер бързо.

А да, тази година мисля, че се състои от две песни – Hi Ren, която я съдрах от слушане в началото на годината и Вятъре, която въртя от месец почти нон-стоп. Може би това ще са ми най-слушаните песни за годината, освен тези на Маргаритка, но само тези родители с деца ще схванат болката ми :D

03.11.2023

На обущаря обувките били най-скъсани, нали?
Е, мислих да сменя архитектурата на блога отдолу и тръгнах да го правя, но много други неща ме спряха. Реших да си оставя блога малко down за да мога да получа пак желание да пиша в него. Сигурно звучи малко тъпо за вас, но е много трудно човек да пише ежедневно, какъвто е и моя план.

Та накратко – Оги беше рожденик скоро, Борко и той – детски рождени дни, торти, забавления. В офиса нещата са жестоки – колегите са топ, проектите – също.

Скоро запрятам ръкави с малко повече писане тук.

Поздрави на тези на които съм липсвал.