Author: Недко

Author, writer, cyclist and a passionate QA engineer that love to share his knowledge with everyone.

11.01.2022

Вчера беше ебаси гадния ден – главата ме цепеше от сутринта, а по обяд вече ми се включи и мигрената, имах сумати и неща да правя, а performance-а ми беше като на болна коза. Едвам избутах до следобед когато вече ми беше поотминало всичко, но бях изцеден, после от 19:00 до 22:00 бях на часове (май не съм разказвал, но карам един курс към Телерик – DevOps upskill за който ще пиша отделно) и си взех и лаптопа в нас за да си започвам финалния проект (което ще бъде production ready сетъп за marvin на vortex), ноооо бях скапан и след като се видяхме със Зуза повегитирах и си легнах.
Днес се чувствам като лайно, но поне без главобол, което си е напредък.

Днес деня минава под наслова – отоплението на предното стъкло – мой най-добър приятел. Пасатора има и отопление на седалките и нямах търпение да заледи за да тествам всичко накуп и както си и мислих – чувството е съвсем различно. Вече няма нужда да чакате 100 часа да ви загрее колата, че да стопли предното стъкло. Всичко стана за 30-40 секунди. Жалко, че печката не работи и трябва да се изкорми и смени с друга. Тогава това би било ултимативната кола. По спецификации webasto-то го даваха, че приема команди от дистанционното си до 2км.

[1/4] Успях!

В Събота, 11.12.2021 г. направих пръвия си бревет от 2019 г. насам – Алекси Николов 200 км.
В “бранша” 200 км. бревети се приемат като най-кратките и леки, но за мен с практически унищожена форма (физическа и психическа) и макс. дистанция за едно каране за последната година от 70 км. си е постижение.

И е 1/4 от моята мечта за класация на 1400-те километра на Париж – Брест – Париж.

През седмицата преди бревета (и доста от по-рано) Златина много активно ме тласкаше към всичко възможно да отида и да го изкарам за което ще съм ѝ винаги благодарен. Споделянето така страстно на чужда мечта единствено може да бъде направено от човек, който обича с цяло сърце и душа. Ъпгрейднах си малко и колелото с още един бидон Camelbak Podium Chill 710 мл, нов зимен клин с който да ме виждат от много далеч (Декатлон претърпяха малка критика заради забавена доставка, но решиха да не ми одобрят коментара в тяхната страница :D ), а колелото мина профилактика от Нико байкс, които както и обикновено се представиха отлично. Златина ми направи барчета от овесени ядки, мед и ядки за по време на карането, които ме изстреляха направо в космоса.

Бревета започна в точно 07:30 от паркинга на Спортна зала и там видях лица, които не бях виждал от години. И посрещането ми беше супер топло – хората ме питаха как съм, как е малкия. Стана ми супер приятно и в общия дух на бревета тръгнахме всички заедно към най-далечната точка – с. Аспарухово. Още в града обаче групата ни се разцели на парчета по светофарите и понеже не минавам на червено стана така, че хората доста бързо напреднаха, а аз с моята форма изостанах и реших да изляза от комфорта и да ги догоня, защото карането по бревети за мен е 50% хората покрай него и карането в група – става много по-бързо, по-весело и някак колкото и да е трудно все пак не се усеща. Е, не ми се получи. Между 80 и 100 км. въртях за да ги догоня като за това разстояние направих рекордните за мен 10-тина минути почивка. А баирите, богу, бяха трудни. 2200 м. денивелация са доста, особено за такъв маршрут. Имаше 2-3 баира на които просто енергията ми свърши, тогава и ГПС-а ме предаде на 1-2 места, еди път ме гониха и кучета в Девня и бях напът да се откажа, защото започна да се превръща в мъчение всичко това.

И така потънал в мисли и жесток насрещен вятър стигнах до първата от трите контроли извън старт/финала и там ме чакаше жената на Председателя (така наричаме Петьо, който е председател на КК “Одесос”), която ме посрещна с усмивка и предложи всичко, което беше в багажника на колата, което не беше малко – то закуски до кашон банани, сладки неща, вода, чай в термоси и я измолих за малко чай, викам ѝ:
– Може ли да налееш половин бидон чай?
Тя:
-Защо половин, а не един?
– Да има за другите, как.

–Пф, изсмя се тя, те приключиха с чая, сега в с. Аспарухово ще пият мастика, не ги мисли тях.

И така с повдигнато настоение и бидон с топъл чай, малко поотпочинал и готов за следващата контрола тръгнах като по пътя рядко виждах колеги, защото бях един от последните. И все пак покарахме с един фен с МТБ колело, който беше зверски издръжлив и приятен за разговори, после пак останах сам и втората контрола започна да наближава. И там си е*а майката положението. Дойде един баир, който първо, че не беше никак честен, второ – беше 5 км. някъде със среден наклон от 6% и пикове от по над 8% и трето – умрях по средата.

– Баааах тоз безкраен баир казах си аз.

Изминаха много мъчни 30-40 минути и най-накрая успях да го покоря. Богу, такъв гаден баир отдавна не бях борил. Стигнах набързо до кръчмата в която беше втората контрола и другите тъкмо тръгваха, но решенито бях взел предварително и нямах намерение да карам за да ги догоня без да хапна и да направя почивка повече от 5 минути.
Седнах в кръчмето, което беше приятно, казваше се Камелия по спомне, поръчах един кози кашкавал пане, пилешка супа, пърленка, една кола и едно еспресо и се заговорих с другите, които бяха поизостанали от общата група. Бяха приятна компания и дооооста по-зареден тръгнах с тях към Варна.

Половината вече мина, остана само да се приберем.

След кратко каране останахме аз и Христо с който си допаднахме доста и темпото ни на каране беше подобно. Говорихме доооста, обсъдихме най-вероятно всяка една част от велосипедите си, аксесоари и екипировка и времето неусетно мина, наближихме третата контрола, която беше на Горно Оряхово когато ни свари вечерта. Небето беше облачно, а ние карахме по доста тих и ненатоварен път, всеки си беше пуснал фар и стоп и с много прилично темпо напредвахме. Наоколо беше толкова тихо, че се чуваха виещите кучета от съседните села. Спряхме за една почивка от 3 минути и продължихме. Тогава започнахме да смятаме и стигнахме до мисълта, че ако не стегнем малко карането и не увеличим средната скорост няма да приключим навреме и лека полека настъпахме. Но богу карането с друг човек си е направо приказка – можеш да поговориш с някого, можете и да си мълчите, но карайки между две ниви на тих път с фарче, което не е лошо, но не може да се сравнява с автмобилен такъв пък и всякакви други фактори излизат.

Та така караме си ние с добро темпо като ни остават два по-големи баира (вече сме направили 2000 м положителна денивелация и остатъка е пренебрежим) и стигаме до бензиностанция Еко на с. Горно Оряхово където заредихме за последно вода, аз си взех кафе и шибнах и една кола, малко раздвижихме краката и ни останаха само 50 км. до Варна. До това време с Христо бяхме станали направо екип и доста лесно превиждахме другия как би реагирал при ситуация/дупка/кола/гума, каквото и да е и карането беше удоволствие. Първия баир беше 1 км и даже се учудих, че го броихме за баир предвид това, което бяхме минали преди това, но втория си беше вече нещо друго – около 7км с не много голям среден наклон, но достатъчен да ти писне да го катериш + напомням, че е тъмно и почти нищо не се вижда освент фаровете и стоповете ни. И Христо ми каза:
– Ако не побързаме ще изтървем последната контрола.

И нещо в мен се счупи. Онова борбено чувство, което обладава човек, който е на прага на възможностите си, чувството, че ще обърнете света ако се наложи.

Въртях като вятъра.

Или поне така си мислих аз де, но темпото се увеличи, а спортната злоба най-накрая показа муцунка от местенцето в което се беше скрила. Давах 90% от себе си карайки така както не бях карал от години, с учудващо нисък пулс и добър тонус. Пристигнахме в с. Приселци, а оттам хванахме баира на магистралата и влязохме в града. Тогава закапа пак, но вече бяхме токова близко, че не ни дремеше.

Пристигнахме в последната контрола в 20:52 минути, осем минути преди да затвори.

Чувството беше страхотно. Имах сила да тръгна да карам още, душата ми беше чиста, поздравихме се с Христо и с другите финиширали, подрънкахме си малко с хората около мен и се прибрах за да разкажа това на Златина и да целуна Борко по челото докато спинка.

Старт в 07:30 Варна

Image 1 of 6

Ах този Billy Joel

Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли.
Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.

Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.

Наздраве.

НАП експириънс 101

Трябва да попълня една бланка за която трябва да декларирам и че нямам задължения към НАП и днес остана време отивам, вътре 5000 човека с разстояние един от друг между 5 и 10 см, питам, казаха ми да отида на гише 20, там няма никой, тази от 19 гише ми вика

– Kо искате?? (20 минути преди обедната им почивка).

Обяснявам аз докато скърцам със зъби, тя ми казва

– Идете на 21 гише (където няма никой).

Леко червен на 23 гише намирам един мъж, който богу изглеждаше така все едно нямаше идея къде е и какво трябва да прави. Излезе любезен (смисъл, че не въртя очи и не ми се кара или говори постагресивно), обяснявам му аз за какъв уй съм там и той

– Еми да и аз

– ??? и той –

– Кое не разбрахте?!? и аз

– ?!?, гледа ме гледа като болна коза.

Обясних му пак същото, но на 0.9х скорост. Разбра, вика

– Пуснах справката ама … имате задължения.

– Нали за това съм там бе! мисля си аз докато скърцам със зъби.

Питам любезно:

– А какви задължения имам и цитирам единствената информация, която получих от НАП за моите задължения:

– Еми от общината нещо, глоби ли, наказания ли нямам идея ама 20 кинта са така, че ги пускам за плащане и аз:

– Ама … какви са тия и бях срязан както  Анакин реже глави с лазерния меч и се спрях. И тоя

– Готово!

– Кое?

– Еми плащането, готови сте!

– Как е готово като не съм ви дал картата си?!? и тоя

– !!!, аз:

– ?!? Аз на свой ред и тоя

– Идете на гише след 25 и преди 30 за да си го платите и после при мен.

– Ок
Отивам и срещам жена на прага на менопаузата, която така е яхнала метлата, че ме intimidate-на моментално все едно видях учителката си по литература в средното училище. Просъска ми (3-4 минути преди обедната им е това все пак) и аз смачкан като картоф ѝ обяснявам и таз жена за сигурно 20 секунди ми взе ЕГН-то, направи справка, разпечата я и ми каза къде да разпиша. И я питам

– Това ли е? и тя

– ?!?, аз

– ???, тя

– Айде следващия!

Ок викам си, отивам при бот №1, че нали ми каза да отида при него, отивам и той

– ?!?, аз

– ???, той

– Какво искате??? с глас на много, много бясна учителка в средно училище и аз

– Еми нали ми казахте да дойда и тоя

– Тръгвайте си, няма нужда да идвате тук!

И така, платих си борча към общината-майка, попълних формуляра, който е супер dodgy и сега очаквам от счетоводството да ми върнат 45 мейла с грешки и препоръка да отида да се лекувам в някой санаториум.

Ако можете го направете електронно, а до тогава – да идва Божо и да ги рефакторира, че всеки пък си е приключение (особено в КАТ, но те са за друга тема).

02.12.2021 – баааааавно каране

Едно от най-бавните карания за годината беше миналия Вторник когато ходих за едно кратко каране към Морска гара и обратно (между 25 и 30 км обикновено) с гръмотевичната скорост от 17 км/ч. Просто реших да вляза в духа на бреветното каране и да карам спокойно и под нормалното ми (обикновено самоубийствено) темпо.

Абе да ви кажа беше приятно. Не слушах музика/подкасти и някак ми дойде доста отрезняващо. Слушах вятъра, колите, морето като минах през морската.

Препоръчвам ви ако усетите, че прекарвате прекалено много време на слушалки докато карате да отделите малко време на тишината, защото тогава ще чуете света около вас, а понякога това е страхотно.

73 км с Одесос, в мъгла, катерене на баири и после каране в гора

Неделя беше продуктивен ден. От седмици се каня да изляза и да карам повече от 40-50 км, но така и не се случи – я имам някакви задачи, я мотивацията ми беше много ниска. Та с малко планиране се разбрахме със Златина тя да гледа малкия в неделя, а аз да мръдна до Балчик за около 4 часа.
Плана беше да отида до Балчик през Албена. Така щях да пропусна дългото изкачване на Оброчище и ако ако се чувствам добре да изкача далеч по-трудния баир на буквално цял Балчик от плажа до бензоностанция Лафи (като ги определям като най-ниска и най-висока точка на Балчик).
Тръгнах доста късно, защото имах един малък неделен деплоймънт да направя, отделно и се успахме със Златина (случва се за пръв път от 13 месеца насам) и тръгнах към 10:00. И паля аз кита и започвам да си повтарям мантрата – “Не карай бързо, не карай бързо, не карай бързо” защото последните месеци имам много малко време за каране и обикновено карам за 100-120 минути в червената зона. И тъкмо започнах да си вярвам и по едно време засичам двама колоездача с джърсита (колоездачно горнище) на Одсос. Това е най-големия аматьорски велоклуб във Варна в който бях член няколко години. Настигнах ги и се оказа, че съм се засякал с регулярното неделно каране. Бяха сигурно 15 човека от които 12 ме поздравиха и се зарадваха да ме видят, а от тях сигурно 10 отбелязаха, че съм с ново колело.
Почувствах се много приятно, хората ме помниха, питаха ме как съм, знаеха, че имаме бебенце, уговаряха ме да се виждаме да караме по-често. Като цяло изживяването беше супер, а освен това и беше много зареждащо и най-вече – имах си някой, който да ме pace-ва, защото това никога не ми е било силата.
След като си казахме чао аз продължих към Балчик от посока Албена и искрено се насладих на гледката, на пътя, на всичко. От много време се каня да опитам вело/пешеходната алея, която започва от кръговото на Албена и стига до отбивката за Ботаническата градина в Балчик. Оказа се супер. Беше малко разнебитена на места и имаше малко неокосени треви, но беше приятно и много по-спокойно от това да карам в платното за движение.

И така неусетно дойде Балчик и аз бях зареден с енегрия (което не ми се беше случвало отдавна) и готов да покоря невероятния баир, който започва от морското равнище и изкачва до най-високата точка на Балчик. Баира не е нещо кой знае какво от средата нататък, но в началото си е доста лют с някакви извращения от типа на 12%. После става по-лек и с наклон от около 6%. Проблема ми беше, че малко се превъодушевих (баси думата) и започнах с едни спринтове нагоре за които после си платих с лихвите. Много як беше и факта, че се беше спуснала мъгла, която беше точно като облак и преминах през нея за няколко минути и беше много зрелищно. В най-високата си точка направих 10 минутна почивка на бензиностанция Лафи и си взех дозата протеин, въглехидрати и кофеин, напълних си бидона и потеглих. Оставаше ми доста километри каране по равно, после едно голямо спускане към Оброчище и катеренето на последния баир, който си е 10 километра, но с нова настилка, което го правеше приятен за каране. И понеже усещах, че скоро ще ударя стената реших да не бързам супер много и да карам на каданс на най-голямата задна плоча, но дори и това не ми помогна след като изкачих баира и ме духна дасиебемамата и насрещен вятър. Подминах Кичево и вече ми беше писнало по някаква причина и реших да вкарам малко фън елемент и забих по един полу-черен път към месност Добрева Чешма и оттам като се забих в някаква гора и работата стана да си ебе. Бях си в гора като гора, асфалта свърши, изкарах акъла на една жена от последната къща, тя ми показа в каква посока трябва да карам и коя пътека да следвам, но си беше изпитание. После спрях друга жена, която се разхождаше супер спокойно в гората, но с огромен питбул (и аз бих се разхождал така спокойно ако имах такова чудо със себе си :D ) и тя ми показа друг път, викам си ок – LIFO ще е, цепя от там. И карам аз по листа, баири и камъни и стигам “Еко Рай“, доста приятно местенце, бтв и там виждам трета жена (в тази гора само жени, баси!) и тя ми каза ТРЕТИ път по който да мина. Викам си – ДОБРЕ, FILO, FILO ама то си ебе мамата, на 2км от Виница съм и не мога да се прибера. Ядосах се, хванах третия път и пред мен едно куче. Аз леко ядосан вече и започвам да му бая и излиза един дядо, 70+ годишен и си поговорихме малко и ми вика – “Хващаш ей тази пътека и си там”, четвърта версия. Викам си – ако не е това викам хеликоптер да ме спасява и толкоз, аман.
Но пък се оказа, че съм бил близо и стигнах крайните къщи на Виница като през това време се насладих искрено на gravel карането (което не е ок, защото ако се зарибя много ще стане грозно :D ) и после – в нас. Прибрах, бърз душ и излязохме да се разходим със Златина и бебе Борко.

Какво научих от това каране:

  • Пейсването е едно от най-важните неща – човек трябва да кара по интуиция, а не по средна скорост с която е карал преди година/две;
  • Втори бидон за над 50 км. каране е задължителен;
  • Носенето на стоп и светлоотражатели са не само препоръчителни, а и задължителни винаги когато излизате да карате;
  • Планирането на храненията е от изключителна важност, този път успях да се справя прилично по мое мнение.

Профила на маршрута можете да намерите тук:

Радикални промени

Последните години не бях добра компания както в блога така и понякога f2f. Реших да ви разкажа доскоро пазена дълбоко в мен тайна, защото е важно за мен.

От няколко години се боря с депресията с променливи успехи. И научих, че колкото повече човек подтиска проблема си толкова по-надълбоко го натиква и става още по-труден за разрешаване. Нещо като дъвка в косата – колкото повече я чоплиш толкова по-трудно е да я махнеш без да си обръснеш главата.

И с депресията ми се измениха и интересите и част от мен някак заспа. Последния път когато говорих пред хора (мисля беше на QA: Challenge Accepted) вече ми се струва супер далечен, а желание за това, поне за сега, нямам. Нямам и желание да танцувам и да карам колелото, нещо, което исках с цялото си сърце и душа.

Ако запомните едно нещо от този пост то е – ако се чувствате тъжни постоянно, ако усещате, че сте в дупка, ако не виждате много смисъл в това, което правите в офиса и вкъщи – говорете с някого. 2-3-5 срещи понякога са напълно достатъчни да се адресира проблема и да работите за разрешаването му. Хората имаме склонност към запазване на доста усложнени модели на света около нас в главите си и понякога някои малки и дори смешни неща като например … например някой съсед да ви изгледа накриво може да ви счупи настроението за целия ден. И много често причината не е това, а нещо по-дълбоко, по-неочевидно и ако разберете какво е то можете много, много по-лесно да го обработите, храносмелите и изхвърлите от мислите си.

Дължа много на Златина, която е с мен и ме търпи когато не съм особено страхотна компания и ми помага с всичко с което може. За това и винаги ще я обичам.

И в повечето неща, които четох за депресията имаше няколко неизменно повтарящи се елемента и един от тях беше спорта.
Спорта ако се практикува по правилния начин обикновено не ви позволява да стоите комфортно в дупката си, а малко от малко ви кара да сптрете да мислите за всичко около вас. С мен това се случваше преди много години с танците, а сега – с колелото. Просто ми е толкова трудно като правя тренировки за скорост или катерене на някой абсурден баир, че просто мозъка ми спира да мисли за всичко останало и влиза в един вид режим за оцеляване. И този режим колкото и странно да е ми помага да се чувствам добре след 200 км. на колелото или след някакво абсурдно каране в което средния ми пулс е бил на 90% в червената зона (което практически си е агония).

Та радикалната промяна чаках да започне в началото на месеца, след като си купя ново колело, нови обувки, после я чаках да дойде като дойде лятото, после есента, после Борко да стане на годинка, после да деплойнем нещо в офиса и колкото повече отлагах и си намирах оправдания ставаше все по-трудно да се наканя да изляза.

Е, радикалната ми промяна ще се състои в няколко стъпки и искам да съм прозрачен към вас:

  • Спорт ( + план и статуса му)
  • Редовно блогване със споделяне на мотивация и резултати
  • Подкаст поне 2 пъти месечно

И понеже човека е същество, което обича да разбира света наоколо и се е научил да прави планове за бъдещето така и аз реших да си поставя дългосрочна цел, която да е да … wait for it … wait for it …

да участвам в най-стария и все още активен бревет в света – Париж – Брест – Париж, който е 1400 км в категория 90 часа


А за да се случи това трябва да изпълня следното изискване – да имам за един сезон (Октомври до Септември) изкарани следните бревети – 200 км, 300 км 400 км и 600 км (единствения двудневен бревет) като това ще ми донесе титлата супер рендоньор, която е пожизнена и няколко медалчета за завършените километри. Едва след като изкарам дистанциите във времето определено от организаторите мога да участвам в предварително записване за PBP и вече ако има свободни места може да ме приемат. Таксата общо е около 200 евро и включва храна по checkpoint–ите, сервизни автомобили и застраховка.

Сега се чудите сигурно (ако не сте чели преди блога) дали е възможно това и ще ви кажа, че освен възможно това може да е и едно наистина страхотно изживяване. През моите около 18000 км на колело стигнах до моята истина, която е, че карането е 50% дух и воля и 50% подготовка. Това не значи, че сега ще мога да се метна на 600 км и да ги изкарам безпроблемно, но всичките тези километри могат да бъдат изкарани от всеки човек, който е поне малко fit (аз към момента тежа 108 кг. така, че съм далеч от тази категория) и има ок колело.

Към момента плана за бреветите ми е следния:

СтарусИме на
бревета
ДатаДължинаДенивелацияКонтролно
време
Успешно изкаранВанра – Алекси Николов11.12203210713:30
Резово12.03 / 19.03430 км.3001 м.27 ч.
Исперих03.06 / 4.06402 км.3220 м.27 ч.
Тракийски26.03 / 2.04208 км.1466 м.13:30 ч.
Загоре15.01204 км.1228 м.13:30 ч.
Странджа05.02 / 12.02228 км.2553 м.13:30 ч.
Варна 30009.04 / 16.04207 км.3574 м.20 ч..
Варна 20010.04 / 17.04218 км.1524 м.13:30 ч.
Сакар19.02 / 26.02301 км.1943 м.20 ч.
Шипка11.06300 км.3682 м.20 ч.
Шипка12.06200 км.2553 м.201
Исперих25 – 06.06608 км.2553 м.40 ч.
Данните са взети от официалния Audax randonneurs Bulgaria

Както виждате ще е challenge и то дългосрочен, което ме прави нетърпелив и може би и щастлив.

Заедно с това ще последва и неизбежното сваляне на килограмите, защото сега положението е стил дамаджана малко. Влизайки в режим обикновено бързо ми се случват нещата, но да видим как ще е този път.

Техническата тема, която винаги ми е била слабост ще я разпиша в друг пост, че този започна да става в стил 2000 думи, но основното ми е ъпгрейда, който направих преди няколко месеца от винтидж шосейния велосипед, който си има нов собственик (още ми е тъжно, че го продадох, велико колело беше) на един страхотен шосеен велосипед – Triban RC520 – full Shimano 105, дискови хидравлични спирачки и страхотна геометрия.


Крайната цел на всичко това е един здрав татко и съпруг, който да дава всичко, което има за семейството си, а не един постоянно изморен чичко.


П.С. Ако някой има някакъв интерес към нещо конкетно може да пише в коментарите – дали ще е трасето, подготовката, хранене, бих споделил всичко, което знам.

The old Slipknot is back!

Дееба, не ваярвах, че ще чуя пак това, което чух в Iowa преди толкова години (айде не същото, но до голяма степен). Чакам с нетърпение целия им албум + концерта им в Пловдив догодина (ако тия нещастници не го отложат за веченезнамкойсипът).

Падна Facebook, Instagram и Whatsapp

Айде и аз да не остана назад – Facebook, Instagram и Whatsapp са долу. Или бяха долу, де, за около 6 часа снощи. Случиха се следните неща:

  • Хората започнаха да си проверяват twitter-а и в последствие twitter се забави значително, отбеляза и най-много посетители в историята си;
  • Хората научиха какво е BGP;
  • От статията на ZDnet стана ясно, че някой се е гъбаркал с неща включващи и промени по BGP през WEB интерфейс, което за мен най-малкото е несериозно (но не знам детайли за да съм fair judge). Аз очаквах някой да е провизирал нещо грешно, да са минали някакви OTA updates, макар и малко вероятно, ей такива работи. А то е било – “Абе Киро – аз натиснах ли apply?”
  • Някои хора разбраха, че за тях хубавите (aka мощни, над среден клас) телефони, бързия интернет и интернета за тях са 2 сайта, което ако не беше трагично щеше да е … абе трагично си е. Рефлекса за скролване с палеца, постване, instant gradification и всичко останало е толкова здраво закотвен в нас, че понякога трябват такива удари с мокра кърпа за да се усетим колко сме зависими;
  • При такива networking issues не е рядкост системните а
  • И последно, но не на последно място – служители репортнали, че не могат да отидат на място в datacenters да борят проблемите, защото … картите им за достъп не работили :D

Подготвям един епизод на подкаста с подробен explainer ако на някой му е интересно.