AuthorНедко

Най-откачената седмица за 2019 г.

Пролог-ish:
Започнах да пиша историята в края на Ноември месец миналата година и по някакви причини спирах и започвах толкова много пъти, че накрая нищо не излезе. Та днес под звуците на бразилска музика в едно очарователно кафе се престраших, постегнах малко статията (която към момента е почти 2000 думи …) и я пускам почти as-it-is.
Приятно четене.

Сигурно понякога съм напудрял заглавията на статиите, които пиша, но това със сигурност не е такова. Последините дни (13.11-19.11) бяха чиста, нерафинирана лудост с някакви random елементи, някакви неrandom елементи и като цяло елементи, които ми взеха здравето.

Но нека започна от начало. Всичко, дами и господа, започна миналата сряда, когато след работа хванахме самолета за София със Златина. Кацнахме с точност до секундата, таксиметровия шофьор беше приятен (това се случва един от десет пъти), пристигнахме точно във времето, което очаквахме. Децата бяха легнали, ние си поприказвахме с родителите им и легнахме. Следващия ден щеше да ме докара почти до mental breakdown, но за това – след малко.

ISTACon 2019 ден първи

Събудих се с изключителната неухота на един недоспал в пещерата библейски герои, в 6:30, хвърлих един бърз душ и тръгнах пеш към Sofia Event Center, където щеше да се проведе деветото издание на ISTACon 2019. За пръв път бях на ISTACon през далечната 2013 година и само стоях от страни и ахках, блях и се дивих на всякакви неща, на големите по keynote-овете и на всичко наоколо. Шест години по-късно пак като видя огромната светлолилава зала с чудесното осветление се респектирам, макар и да е по-малка отколкото я помня. Та тръгнах аз пеш, да се събудя малко, да си раздвижа мозъка, да направя каквото мога за да бъда свежарка като се видя със старите приятели с които се засичаме по конференциите и с организаторите. Тръгнах от Борово към Южния Парк и към Paradise Mall слушайки великолепния Стивън Фрай озвучавайки цялата поредица Хари Потър в Storytel.
Пристигнах рано и имаше време да се спра по щандовете и да си поприказвам с всички хора, НАЙ-НАКРАЯ си взех едно плюшено пате от SBTech (предното беше с изядена човка от една тригодишна принцеса, а всеки знае, че rubber duck debugging с пате без човка е обречен на провал), което даже си има Инстаграм акаунт и отидох да си тествам лаптопа с проектора в малката зала (наричана за допълнително объркване) Алфа. Сама по себе си залата не е никак лоша, има доста добро осветление, приятна аранжировка и 49″ телевизор за лекторите. За цялата инфраструктура си има отговорници, които са любезни и даже си поговорихме малко с тях. Естествено не всичко тръгна от първия път, понеже и техниката и софтуера ми може би са малко “екзотични” за подобен тип събития – Lenovo X1 Yoga с Ubuntu 19.10. Първо HDMI изобщо не светна, опитах с docking station-а му, но се оказа, че по някаква причина Ubuntu беше опитал да пусне 2.5к сигнал към FullHD проектора. С малко псуване всичко тръгна.

Но да се върна малко назад. Писах преди време, че ще съм лектор на ISTACon 2019, почти веднага след като ме бяха избрали, но текста беше малко телеграфичен.
Истината е, че когато Жоро от Мусала Софт подхвърли малко след лекцията ми в QA: Challenge Accepted, че би било идея да си опитам късмета на ISTACon вече бях решил да не излизам на сцена до края на годината. И го мислих, наистина. Но ето, че минаха 1-2 седмици и този три минутен разговор, тази снежинка, стана лавина. Идеята вече се беше оформила в главата ми, пуснах си кандидатурата и след няколко седмици получих мейл в който ми казаха, че са ме харесали и ще говоря на ISTACon 2019. Прочетох мейла 2-3 пъти да се уверя, че е истина и почувствах онова искрено щастие смесено с тревога, което ме държа до преди няколко дни.

И така – качих се на сцената да тествам проектора, кликъра (или там както се казва устройството за смяна на слайдовете), видях на каква цветова схема и размер на шрифта на терминала е удачна дори и за хората на последните редове. Пода беше облицован в мек мокет, прожекторите не светиха прекалено силно.
Всичко беше готово. Освен мен.

И така, събрах си старата гилдия, видях се с наистина много хора и започна първия keynote speaker – Frank Wammes – Chief Technology & Innovation Office на Capgemini Europe и беше страхотен. Темата му беше “The Human link: the key to successful innovation” и лекотата с която я изнесе беше поразителна. Франк направо се рееше по сцената и ни разказваше всичко с изкючителна лекота и чар.
Другите лекции, които посетих бяха в голямата зала освен тази на Виктор Славчев (който заслужава отвсякъде голямата зала). Големия ( и в двата смисъла) тестващ трол отново излезе със страхотна тема – Hindsight lessons about UI automation и си я изнесе с неговия си неповторим стил.

После за финал беше нечовешката тема на Емануил Славов – The Five Quality Metrics You’ll Ever Need с която просто изкърти.

Аз, разбира се, през цялото време търсих удобен момент да си дооправя презентацията, да сложа някое ново меме или да тествам нещо по docker инстанциите си. Когато приключи последния лектор си прибрах лаптопа в раницата и отидох да изпия по нещо с моите. И гледам аз – двама бармана съвсем спокойно и необезпокоявано си бяха сглобили един (доста добре) импровизиран бар и правиха адските коктейли. Присламчих се да тествам един и понеже и Янчо от Мусала Софт и Емануил си говориха нещо съвсем спокойно се натресох като циганин на чужда сватба и за моя много приятна изненада направихме един страхотен разговор. До нас имаше още няколко човека, изпихме по още един коктейл и реших да се прибирам. Обаче то с такива хора около теб как ще се прибереш, баси. Ръгнахме по още един коктейл, още 2 и след общо 5-6 реших да се прибирам. Тогава ми мина през ума за коктейла организиран за лекторите на събитието, но бях решил да прибирам и да доработя. След кратка дискусия аз се предадох на коктейлите и хората и се запътихме към метрото.

При пристигането ни бях малко резервиран влизайки в Бар KaRe ArtE, но след няколко минути с абсолютно удоволствие вътрешното ми гласче (гласа на коктейлите) се кикотеше одобрително. Барът е едно малко кокетно местенце, което препоръчвам на всеки. Барманката е скандално добра, разпитва преди това какви неща харесваме и не харесваме (например имаше коктейли с анасон) и правеше пред нас с пресни плодове и подправки. Из-кър-тих-ме се. С Янчо бяхме навън по тениски и говорихме сигурно 2 часа, вътре дрънкахме с всякакви хора, беше много приятно. И след десетия по мои по-трезви вече сметки мисълта, че утре ще говоря на ISTA 2019 ме преряза. Тръгнах си с приятното чувство, че има положителни хора, които правят всичко за да дадат част от знанията си на хората около тях, има и хора, които са толкова запалени в това, което правят, че могат да запалят около себе си и и други.

Но мисълта за това, че утре ще говоря пред хора натежаваше повече от всякога.

Прибрах се с един малко съмнителен бакшиш, оправих си дрехите и техниката за утрешния ден (навик придобит от колоезденето на дълги разтояния където трябва да потеглиш възможно най-бързо след сън) и легнах. Виеше ми се малко свят, чудих се как ще се справя на следващия ден и се псувах доста виртуозно наум, че пак оставям нещата за последния момент.

ISTACon 2019 ден втори

Деня започна с леко към средно главоболие причинено от коктейл от overthinking, алкохол и недоспиване. Бърза баня, проверих си за последен път раницата пълна с техника и тръгнах с траурна стъпка към Sofia Event Hall. През цялото време си преховарях лекцията и се чудих къде са ми слабите места, наум редактирах, пренаписвах демото и исках да се удавя в някое дере :D
Ta взех си едно тройно еспресо и се настаних в голямата зала, където си доошлайфах (ако има такава дума) презентацията, демото, намерих 1-2 бъга в демото си, които оправих и докато се усетя дойде време Янчо Димитров да говори за “Making (Business) Sense of Test Automation“. Страхотна тема, която за жалост не можах да слушам докрая, защото трябваше да тичам към моята зала и да си настроя техниката.

И докато си закачах техниката с тих ужас видях как залата започна да се пълни, напълни се и имаше и няколко човека, които насядаха по земята.

Тогава, за пръв път за тази година, получих една приятна и тиха паник атака. Трудното дишане, треперене и паника трудно може да бъде описано на някой, който не е получавал. И след като мина всичко се опитах да запомня всичките тия преплетени усещания и как излязох от тази дупка за възможно най-бързо време. Това ще е темата на следващата ми лекция, която евентуално мога да направя 2020/2021 година.

Детайли по нея няма да има много, защото ще има видео в някакъв момент. Отговорите на въпросите, които ми зададохте в sli.do по време на конференцията ще бъдат в отделен пост, защото този и сега става (поведния) супер тромав.

Та Ubuntu реши, че няма да сработи правилно на fullscreen, после едното ми демо се строши, но бързо го оправих (вече бях пуснал docker-compose и при втори опит ми каза, че портовете вече са заети), после си поговорихме малко простотии и между тях прокарах 1-2 идеи, малко фундаменти за WEB security и докато се усетя всичко приключи.

Изживяването ми беше малко шоково основно защото нямах време да се подготвя до последното изречение, но смятам, че се получи ок. Feedback-а от посетители беше чудесен, но побързах да си тръгна, защото вече усещах колко съм се претоварил.

Концерта

Дойде неделя, видях се с бившите колеги, изпихме по 3-4 бири, дрънкахме много, беше доста приятно и след някакво време решихме с Вальо да се насочваме към Mixtape 5 за концерта на Rotting Christ и Moonspell, който вече закъсняваше с 2 часа. Малко ми се губят вече детайлите, защото мина време (и бири), но говорейки с Вальо се реши, че ще отидем да изсмучим още 1-2 бири в “един бар в който има един много голям пич, Стефан, ако го познаваш“ и аз се облещих – “Познавам го, бе!” И така, отидохме да шибнем 1-2-3 бири там (Стефан го нямаше) като започна да ме обзема концертното настроение. Влязохме в Носферату – малък, но добре зареден (и доста чист) бар пълен с разни (в повечето случаи по-големи и брадато/косати) хора, които бяха изключително приятелско настроени (изкефих се жестоко) и Вальо ме запозна с басиста на Velian – супер приятен и мил човек, доста поговорихме, той има направо академични музикални и метъл познания. Стана страхотен разговор и след няколко бири стана време да ходим. Затътрихме се и не след дълго време зачакахме нервно пред отворените врати. Излишно е да казвам, че бях най-нормалния човек там – дългата коса и брада не беше повод за бъзици, а нещо съвсем стандартно. Докато влезем Тошко и Стефан вече бяха там, а аз посрещнах Χ Ξ Σ (666) с яке на гърба. Набързо си хвърлих нещата и влязох. Като цяло отвътре е просто ОК – нито натрупано, нито някакво супер зрелищно, но доста функционално (особено когато клуба се пълни на около 120%). С Вальо се разположихме по средата на сцената попивайки песните на гърците една по една. Слушахме най-доброто от тях в продължене на около час. Stardust не излязоха заради закъснението на другите две групи, но вероятно така се случи по-добре.

И понеже ми беше едно такова леко и приятно под звъците на Rotting Christ в една от песните се образува едно бясно пого и този път без да мисля много се шмугнах вътре. Културно си беше, побесняхме малко, поотупахме прахта от тениските и бях забравил колко е забавно.

След приключването им дойде ред за Moonspell – на малката сцена на Mixtape 5 успяха да направят един зрелищен готик, блек, дуум, мелодичен дет метъл спектакъл, но понеже душата и черния дроб вече бяха пълни до горе през повечето време просто стоях и се взирах в сцената със страхотното чувство за лекота и страхотна музика.

На върщане краката ми вече бяха омекнали и долу-горе Тошко ме прибра.

Ще говоря на QA:Challenge Accepted 6.0

Бях се решил след последната лудост на ISTACon 2019 и лекцията ми 2 дни по-късно в dev.bg 2020 година да не бъде годината на лекциите, но няколко дни преди да приключи записването за лектори не се стърпях и реших да кандидатствам с две бързи теми – “Career path from QA to DevOps” и “Как да (не) говорим по конференции”.

Избраха втората, ще бъде 25 минути и ще бъде последна лекция от събитието (и единствена на български). И понеже не претендирам да съм Юли Тонкин на презентациите, но съм изял доволно количество лайна (за малко да го цензурирам, но се сетих, че си пиша в блога) и мога да дам някакви идеи на хората, които се страхуват да говорят пред другите.

И така, програмата на събитието можете да видите на сайта на QA: Challenge Accepted (където още се мъдри моята страхотна снимка на която приличам на бавно развиващ се чеченец).

Ако смятате да присъствате на събитието ще се радвам да се видим. Или не. Зависи каква бира ми носите, защото вероятно ще имам нужда :D

16.01.2020 – Лолита

Когато свърших с цялата поредица на Хари Потър реших, че с два клика ще намеря нещо добро за слушане в StoryTel (все пак си плащам месечния абонамент). Търсих нещо на български, нещо леко и с приятен глас на човека, който чете. И търсих, и търсих, И ТЪРСИХ и се оказа, че е труно начинание. Реших да прегледам класиките и едно от първите места беше гордо подчертаната като световна класика книгата на Владимир Набоков – “Лолита”. Влязох в Goodreads и видях, че няколко от моята мрежа са я чели и са дали изключително високи оценки и дори ласкав коментар от типа на – “Това е една от най-добрите книги, които някога съм чел.”
Е – бях чувал, че е малко извън … нормите, но все пак издадена през далечната 1955 не очаквах да е нещо, което ще ме шокира.

Е – шокира ме. Три или четири пъти спирах да я слушам. Книгата влиза в главата на Хумберт, главния герой, който признава сам пред себе си, че е педофил, разкрива ни отвратителния свят на своето влечение към деца. Тема, която ми е крайно отвратителна.

И сега сигурно вече въртите очи и си казате – “Е – като не ти е харесала книгата слагаш рейтинг една звезда и продължаваш напред”, но не го направих. Защото според мен Набоков е един изключителен писател, гениален жонгльор на думите и чувствата, всевищ кукловод на описанията, цветовете и онзи тънък послевкус, който остава след някое подробно описание на сюжета наоколо, като вкус от младо вино, прелитащ като пеперуда по непцето преди да бъде погълнато от читателя. (И ето, че се заразих да пиша отново…).

Ако някой ме попита как бих оценил книгата бих я разделил на две основни части:

  • Мислите на Хумберт насочени към младата Долорес Хейз (Лолита е само един от начините по който я нарича) за мен са отвратителни, смущаващи и безкрайно гнусни;
  • Всичко останало – от описанията през сюжета и известната му сложност са брилиантни.

Може би точно това е била и целта на Набоков – да създаде книга, която противоречи на вятърничевите чиклит, които по онова време са били толкова популярни, да накара читателя да изпита погнуса и да захвърли книгата, да я вземе пак след няколко дни и да я дочете. Да запази спомените за онова прекрасно пътуване със старата кола из цяла Америка, да подуши листата в горите, да усети капките дъжд по лицето си, да застреля Куилти, да изпита унижение и съжаление, да изгуби всичко.

И още нещо, което съвсем не е незначително – огромна част от причината да харесам книгата е и актьора, който я чете – Стоян Алексиев. С дълбокия си, леко дрезгав глас, с умението да ръмжи, но после да чурулика, с безпогрешната си дикция и интонация (което май е едно и също нещо?) той ми става един от любимите озвучители. Със сигурност ще преслушам още негови неща (като съм се загледал към книгите на Георги Господинов, който толкова много обичам).

Spoiler:

Да не кажете, че не съм ви предупредил, макар, че вече сигурно ви жегнах леко с малък тийз само няколко реда по-горе.

Гледайки коментари по книгата и филма (има две екранизации) с учудване виждам, че много казват, че именно Лолита е капачката бензин, която разпалва “горкия” Хумберт. Нека напрая четири малки уточнениея гледайки през моя малък, тесен балкон към ситуацията:

  • Първо и най-важно – това е книга, която описва гледната точка на Хумберт – педофил с разклатено психично и физическо здраве (на моменти, лекува се, не искам да влизам в подробности);
  • Лолита е крехката жертва, която е изгубила всичко от прекалено рано. И ако сте на страната на хората, които я сочат с пръст и казват, е тя е активната страна, че тя е виновна за това, което се случва имам лоши новини за вас;
  • Системния тормоз (от прекалено всякакви естества) над дете на 9-10-11-12-13 години всъщност оформя различно светоусещане у детето. На него му е отнето всичко най-ценно, включително и детството и единственото, което му остава е да оцелява. Част от дейстивята ѝ са продиктувани от внушения на гниещия мозък на Хумберт над нея;
  • В youtube има няколко видеа от филма и отдолу някои от коментарите са потресаващи. Следващия път като ходите на плаж не забравяйте да обличате децата си, защото света е гаден, а гнусни хора, които на външен вид изглеждат съвсем нормални има и съм сигурен, че са много.

А вие каква книга бихте ми препоръчали да започна след тази?

06.01.2020

Чувствам се празен. Не знам какво да правя с живота си.

Това е усещането, когато приключиш адски добра поредица от (аудио)книги. Станах абонат на StoryTel съвсем скоро и то по повод факта, че Стивън Фрай чете Хари Потър. И понеже отлагам от доста време да седна да прочета някаква художествена литература на английски реших, че ще е добро упраженение да изслушам поредицата макар и да съм чел книгите и да съм гледал филмите.
Ама такова нещо не очаквах. Стивън Фрай е единствения глас в аудиокнигата, изчете всичките книги на Хари Потър, които са 4244 страници, направи всичките гласове (а мъж на 62 да чете с гласа на Хармаяни или Джини и да звучи повече от добре смятам, че е връх, койот малко хора могат да стигнат).
И така – изслушах ги преди работа, в обедните почивки, през уикендите и в колата и ако трбява да оценя по качество това са:

  • Аудиокнигите на английски
  • Книгите на български
  • Филмите на английски с български субтитри.

Сигурно ще се намери някой, който да ме запали на клада за това, но изслушайте интрото на Потъра с гласа на Стивън Фрай and thank me later.

Сега идва и дупката – опитах да слушам някаква книжка за да разнообразя малко, но не ми се получи та ще видим какво ще намеря.

И последно (и последен абзац!) – по принцип trial периода на StoryTel е 14 дни, но с кода на Свръхчовека с Георги Ненов е 30 дни, а ако си направите регистрацията през сайта цената за месец е 10 вместо 13 лв., а самия Свръхчовек можете да слушате на SoundCloud, iTunes и Spotify. А ако името Георги Ненов ви звучи познато от този блог значи първо, че ми четете глупостите и второ – имате добра памет (която трябва да се замислите с какво пълните :D). Той беше човека, който ме подготви за Дунав Ултра за която писах толкова много по-миналата година.

А вие фенове ли сте на аудиокнигите? И ако да – кой е сайта от който ги слушате/поръчвате?

git магии

Ако сте виртуозен git-аджия с умения на овчар, като мен, и решите да commit-нете в грешния бранч можете лесно да оправите кашата просто като направите (в бранча, където сте commit-нали по погрешка):

git reset HEAD~1

където ~1 е броя на commit-ите, които сте направили в грешния бранч. Сега при git status ще си видите файловете, които можете да сложите в правилния бранч.

А ако по някава причина искате да се върнете към стар commit лесно можете да се върнете към кой да е с:

git checkout <COMMIT-ID>

Edit – а ако ви се наложи да си изтриете всички локални бранчове това лесно може да стане със следните стъпки:

  • Списък с всички бранчове, които ще бъдат изтрити локално:
git for-each-ref --format '%(refname:short)' refs/heads | grep -v master

Или направо да изтриете списъка с бранчове:

git for-each-ref --format '%(refname:short)' refs/heads | grep -v master | xargs git branch -D

Та тъй.

01.01.2020

Ще мине време докато си променя мускулната памет да не пиша годината в датата да е 2019, а 2020.

Инак тази нова година я изкарахме в новия апартамент, не взривихме нищо и не се събудих с желание да умра, което си е напредък :)

Да видим какво ще постигнем през новата година.

In other news – ако някога сте имали проблеми с избора на hotkeys за смяна на language layout-а в Ubuntu/Debian базирани дистрибуции можете да направите една малка хитринка и вместо през графичната среда да промените това (и още 2-3 неща) директно през конзолата:

sudo dpkg-reconfigure keyboard-configuration
gsettings reset org.gnome.desktop.input-sources xkb-options

И така имате пълната функционалност на дистрибуцията вместо да цъкате по менютата (и очевидно не можете да се ориентирате, като моя светлост). От там можете да си изберете клавишна комбинация за смяна на езиците, можете да си направите и temporary switch, който само като е натиснат да ви сменя езика (което е удобно ако искате да пишете смесен текст), избор на compose key, който като се използва позволява да печатаме символи, които ги няма на клавиатурата (например писането на умлаути като ö с натискане на compose key и последователно : и o), мега якото е, че ни предлага да си assign-нем комбинацията от ctrl+alt+backspace за терминиране на X server-а.

Та така де, удобната работа като цяло.

Мир вам,

Чичо Недко.

Равносметката 2019

И пак време за равносметки, и пак започвам с това, което не направих, защото то е по-важно:

  • Пак и отновно не снимах;
  • Спортните ми тренировки тази година са жалки – с колелото имам 5-6 излизания, бягане – 0 км.
  • Не писах почти нищо в блога – 43 поста срещу 155 от 2017 г.
  • Не отидох на нито една танго тренровка.

Нещата, които се случиха

  • Сгодихме се със Златина, а няколко месеца по-късно си имаме и наш си дом;
  • Смених работата и професията – вече съм DevOps, сбогувахме се с Немечек с отлични отношения;
  • Бях лектор за втори път на QA: Challenge Accepted с рекорд от цели 700 човека в залата;
  • Говорих на ISTACon 2019!
  • Говорих и на Dev.bg само няколко дни по-късно;
  • Направих първи стъпки в реализирането на моята podcast идея;
  • Концертната ми година беше силна – плаках и се смях на последния концерт на Manowar, после душата ми се рееше под звуците на изключителните Rage (които според Spotify са ми най-слушаната група за годината) на Варна Мега Рок и накрая влязох в погото под блек метъл звуците на Rotting Christ (чувство, което ме кара да потръпвам от щастие като се сетя);
  • Преоткрих наново аудиокнигите със StoryTel;
  • Писах в блога, макар и малко, но от душа. Писах за моята стара любов – Manowar, за чудните дни и July Morning, малко за спорта.
  • Намерих време и свирих на китарата. Смятам, че имам някакъв напредък, имам даже и едно демо на миктормикрофона с тонове на една любима мелодия;
  • Последните три месеца наблегнах на ходенето и резултата е 300 км. за три месеца.

Пътуването

Тази година обиколих толкова много, че направо ме е срам!

  • Януари ходих в САЩ (Пасадена, Калифорния, после във Вегас);
  • Март ходихме със Златина във Виена, където и се сгодихме;
  • Юни ходихме със Златина и приятели (+ две деца) за две седмици в Корфу;
  • Септември ходих в Лондон и Нотингам.

Ако на някой му е интересно мога да споделя разни впечатления и пътеписи.

Какво ще се случи 2020 година

  • Ще се оженим със Златина;
  • Дунав Ултра (вече съм се записал и няма измъкване);
  • Пътуване из Европа;
  • Подкаст;
  • Ако ще говоря най-вероятно ще е само на някой TedX с тема насочена към self-improving & motivation. От техническа страна имам да разказвам много за DevOPS.

Ленард Коен с нов албум

3:00 вечерта е, аз стоя и попадам случайно на новината, че Ленард Коен има нов, посмъртно издаден албум. Носи скромното “Thanks for the dance”, но веднъж пуснат носи вълна от емоции – малко любов, малко тъга, малка тъжна усмивка, малко тъжни очи.

Последния албум на Ленард Коен е един бисер в колекцията от всичките му петнадесет албума, но истинското съкровище за мен винаги ще си остане “You want it darker”. Ако някой ме пита с какво ще запомня последните музикални години това са списъци с различни автори и песни, но нито един албум, който да е наистина брилиантен, чист и носещ скръбта на деветнадесетте дни след които си заминава Ленард. Неговия последен пожизнен албум м свари неподготвен, изтръгна всичко от мен и после ми го върна, но много повече, много по-силно и може би тъжно.

И говорейки за пожизнени албуми нямам право да не спомена Дейвид Боуи с неговия “Black Star” и изключителната песен/мелодия/видео – “Lazarus” който още първия ден събра няколко милиона гледания (към момента са 53М)

Преди да натисна бутона “Публикувай” се замислих къде искам да слушам и трите албума и това може би би била малка стая с онези големи дървени кресла, килим под него, няколко рафта с книги, достатъчно добро озвучение (може и със слушалки) и чаша (две-три) добър скоч/бърбън. Мисля, че това ще ме направи щастлив.

Смених работата, вече съм DevOps

Ето, че след десет години в Quality Assurance смених посоката. Или почти.

През последните години взимах активно участие във вдигане на няколко staging и един production environments, интереса и любопитството ми към системната част винаги са били силни, блога, който четете е на VPS кръстен на вечно депресирания хуманоиден робот от Пътеводителя – marvin, също съм си го вдигал сам. Но никога не ми стигаха топките за да сменя полето и да отида там, където ще започна отначало. Но едно страхотно стечение на обстоятелствата основно базирано на няколко бири и приятелски разговор позволи това да се случи. След няколко дни сериозно мислене реших да напусна Немечек и да се отдам на devops-а (защо не е devops ще си говорим друг път).

Ако някой, който работи или си е подал CV-то в Немечек чете това и търси моето мнение, може да го прочете най-долу в поста.

Та DevOps. Мда, това ми беше някаква тайна мечта от доста време. И ето, че дойде мой приятел, който ми предложи идеята и след няколко дни машината се задейства. А компанията в която работя, TransportAPI, е съвършено различна от корпоративната машина и с всяка стъпка напред усещам как моето свободолюбие всъщност изобщо не е било такова. Тук усещането за идентичност е огромно, изборите се правят със служителите, огромна част от процесите са прозрачни, дефиниция като “тъп въпрос” и “ти си виновен” няма. Или в 2 приказки – доволен съм.
Работа има за целия китайки народ, което ми е важно, технологиите са много, разлини и обемни, което ми прави делника много различен с всеки един ден.



Относно Немечек:

  • Немечек са страхотни. И го мисля. Имах няколко претенции, говорихме с нужните хора и всичко, което беше практично беше прието на драго сърце;
  • Успяха да ми развият потенциала в насока системната част (и по-точно docker);
  • Но винаги ще съм благодарен на Съби Събев (Senior Team Lead с който работих), който ей така, съвсем случайно, ме побутна лекичко и докато се усетя вече говорих пред 500 човека на QA: Challenge Accepted 4.0, говорих на QA: Challenge Accepted 5.0 пред 700 човека (и двата пъти с оценка от анкетата като най-добър лектор, умря циганката, нали), сега се готвя за ISTACon и Dev.bg. Ако не беше той, заедно с Миро Кошутански, които да бутнат идеята, че мога да изляза пред толкова хора без да припадна и да им бъда полезен, щях само да мечтая за сцената.

Три години без Нели и Емо

Днес станаха три години откакто Нели и Емо си заминаха.

Някъде около 2012 година не помня вече по какви обстоятелства започнахме да се събираме шепа хора в студиото на Димитър Дачев – “Avangard Studio”. В общи линии в изключително приятна обстановка се събрахме по спомен аз, Дачев, Вальо, Ружа, Дидо Стоев, Нели и още няколко човека. Та си говорихме за снимане, снимахме, Дачев често вадеше няколко светкавици и правеше блестящи експерименти. Веднъж някой донесе едни лазери, имаше машина за мъгла, беше разкошно. Даже веднъж като разбраха, че (се опитвам да) свиря направихме нещо като обща импровизация. Беше много яко.

Та приказката ми е за Нели – тя беше от онези хора, които светеха сред тълпата от намръщени физиономии, носеше се грациозно над нея. Мога да съжалявам, че така и не се запознах с Емо, който съм сигурен, че е бил поне толкова страхотен.

Един ден преди три години просто разбрах, ей така, от Фейсбук, че и двамата са си заминали – в съня си. Беше един от ония моменти в които човек усеща как му се разбива сърцето. Така и не спря да боли. Едно малко пърченце се отчупи и така си и остана – празно.

Светла им памет и на двамата и помнете, че не всичко ни е даденост на този свят – хората около нас не винаги ще бъдат наоколо, ей така, с едно щракване с пръсти и вече може да ги няма.