Един татко Недко разказва

По дяволите, вече е Февруари! Започвам да изпадам в лека паника поради факта, че тренировките ми са почти никакви (за справка – няколко поста по-рано – widget-а използва моите данни за 2026). Говорихме си скоро със Стоян Мишков, организатора ни за миналогоришния Дунав Ултра и човека си е супер активен. Гледам, че много хора са. И ме хваща едно безпокойство. Тази година бях решил да чукна 4000 км на колелото, но явно няма да ми се получи (за сега!).

Някак много трудно започвам тази година и това изобщо не ми харесва. Някак инерцията на чисто човешката тежест, която нося покрай това, че децата не винаги са при мен и общонатрупаната тъга просто реагират една с друга и става едно такова – смачкано.

Каних се утре да изляза, но температурите рязко спаднаха. Ще опитам да изградя навик на тренажора някак…

Два поста за един ден, какво се случва с мен!

Любимците от Igorrr имат нещо топло, топло (от преди 19 часа), което ме развълнува повече от целия им последен албум, който чаках толкова много. Запознайте се с Limbo:

Симфонична част – checked, акустична китара – checked, лирична/оперна/screaming част изпята от Marthe Alexandre – checked, вълнуващ бесен метъл – checked, deathcore scream – checked, вълнуващ финал – checked. Забравих да отбележа и малкото пиано.

Нямам нито една забележка.

И докато обсъжвам новата песен с колега и се присетих за това какви жестоки музиканти всъщност са Igorrr с един престъпно добър one take на Savage Sinusoid:

И табвете ако на някой му се досвири. Не бях пипал китарата от месеци, нооооо ето, че ѝ изтрих прахта – https://www.songsterr.com/a/wsa/igorrr-spaghetti-forever-tab-s523252

Почти целия месец съм с децата в нас. Изморително е, но и страхотно в същото време.

Имам и новини, които скоро ще пиша тук относно една специална за мен конференция.

И като цяло съм жив. Новогодишната депресия сякаш малко по малко отшумява, но след това ме метна една чудесна ангина, която ме докара до спешното (фак оф спешното във Варна).

Иначе в офиса е интересно – terraforming на един проект, който ми отне прекалено много време, нови за мен неща, интеграции, monitoring, observability. яко е, само ако можеше денят да е около 30 часа.

Имах нужда от плъгин, който да се свързва към Strava за да ми даде малко статистика покрай тренировките ми. Е – wp-strava изглежда отдавна умрял и реших да си vibe code-на един. Стана шокиращо лесно използвайки Clause Sonnet 4.5 и много подробни prompt-ове. Опита ми с API-та от TransportAPI се оказа безценен. Долу пускам тестови snippet, който тествам в момента, като е готов ще го пусна в wordpress.org.
Можете да пишете ако имате нужда от някаква функционалност към плъгина и идеи.

widget версия на плъгина:

Днес ми дойде идея за нова тема за лекция и докато си я разписвам на личния Mac се присетих да видя от кога не съм до рестартирал. Е, не очаквах да не е рестартиран от 37 дни със сигурност:

~ uptime
19:11:14  up 37 days 0:06, 2 users, load average: 2,04, 3,34, 4,13

ОКР-то ми спря всички background процеси и започна да трепери докато не го си рестартирам лаптопа :D

Днес с Виктор проведохме един чудесен разговор за музиката. И като такава се присетих за екзотичността на човешкия ум и нещата, които на някои им харесват, а други ги карат да си слагат памперси, да новят сребърни колове по джобовете си и да се пръскат със светена вода.

Та днес ще си говорим за нещо по-екзотично – за Heilung.

Стилът на датчаните е experimental (и то много :D) folk music. В общи линии те са екстракцията на първичното от годините, когато хората са бродили из пещерите да търсят дивеч и след това до безпощадния възход на викингите. Слушайки ги човек открива някаква откровена близост, все едно, че е около огъня и някой разказва древни истории.

А най-якото е, че секцията за коментари е мега добра. Ето малко от тях:

Romans: Must’ve been the wind.
Narrator: It was not the wind.

This is like ancient heavy metal. Heavy bronze.

There is a non-zero chance that an old man with one eye was in the audience, smiling quietly to himself and keeping time with his walking cane.

Played this song to my bonsai, now it’s Yggdrasil.

As an Italian, this makes me feel something between “I am completely mesmerized” and “send 3 legions”.

Everybody gangsta till the trees start speaking Proto-Germanic

This was the most hardcore teeth brushing session I’ve ever done in my life

Идвам да кажа, че понякога се престараваме с инфраструктурата ни. Например marvin живя дълго време на 2GB RAM (1vCPU, 2GB RAM, 25GB storage). След като ми мина downscale initiative-а минах на 1GB RAM (1vCPU, 1GB RAM, 25GB storage) като цената беше на половина ($6 vs $12).

Имах малко притеснения как ще се държи машината при все, че на нея живее освен блога и няколко проекта + docker compose и три контейнера (watchtower, cdn-check и storytel to goodreads sync-а) + база + още няколко неща.

Е, след малко играчка с php-fpm и базата в момента състоянието на VPS-а е:

marvinator@xxx ~ $ free -m
               total        used        free      shared  buff/cache   available
Mem:             967         643         111          70         436         324

marvinator@xxx ~ $ w
 12:14:19 up 43 days,  3:12,  3 users,  load average: 0.25, 0.25, 0.23
USER     TTY      FROM             LOGIN@   IDLE   JCPU   PCPU  WHAT
xxx      pts/0    185.7.216.6      12:14    0.00s  0.19s   ?    w

Интересен факт, който разглеждахме с моето mentee е за това колко реално свободна памет има на машината.

В момента имам точно 324 MB налична памет за нови приложения (последната колона).

Понякога хората се бъркат по стойността на колоната free, но както знаем в Linux “свободната” памет е празна памет, а празната памет е загубена памет (каква мъдра мисъл, а?). Linux kernel-а я използва за кеширане, но ще я освободи веднага, ако някое приложение я поиска).

Та тръгнах да пиша това по повод, че си гледам как последно време китайците са се засилили да ми “четат” (да не кажа ебат) блога. Малко статистика:

Та с едно ядро и 1GB RAM можем да направим супер много. Всъщност базата ми е един от най-големите процеси.
Забравихме какво е да си пазим ресурсите и include-ваме десетки npm пакети, инсталираме и забравяме за сървиси, които могат да се оптимизират точно за нашите нужди (и съответно да използват много по-малко ресурси), решаваме, че можем да си използваме ubuntu:latest във всеки контейнер, защото … еми защото работи. На кому е нужен slim/alpine.

Нека това е напомняне към това, че overprovisioning-а в някои случаи може да е ок, но не винаги е нещото, което търсим.

Може би трябваше да пиша при пост 666, но 66 поста ще има да пиша сигурно до 2027.

Нека първо се науча да пиша 2026.

Блога остана май единственото място в което пиша day to day неща. Дизана и идеята на Фейсбук бяха такива (за това и измряха блоговете толкова бързо), но с годините социалните мрежи спряха да бъдат социални. Започнахме да реагираме с пръстчета и ядосани човечета, спряхме да пишем или станахме безобразно нагли (излезте извън балона си и опитайте няко група за готвене или политика и ще видите биологичната маса с която живеем и споделяме кислород).

Блога запази криво-ляво идеята си от създаването си от преди 11 години когато беше и пъривя пост на блога – да споделям неща около себе си. В началото беше ексклузивно за поезия, но с времето нещата отидоха към всичко, което ме интересува и вълнува. А след това дойде и подкаста.

Началото на nedko.info обаче е от по-отдавна – на 02.04.2006 г. Тогава идеята беше портал за знания, но с времето го оставих да expire-не за малко, но после си го взех и си казах, че няма да го оставя никога. Не го и оставих.
На него живя версия на блога на Joomla 1.x, после минах волю-неволю на WordPress. През годините мислих да мигрирам на ghost или нещо подобно, но така и не се наканих. Има разни инструменти, които конвертират WP към HTML и си мислих да сложа WP-то в отделна мрежа и да сервирам само вече генерирания HTML, но така и не го реализирах. Откъм performance бих усетил разлика, но основната такава би била в сигурността. Няма по-сигурно нещо от сервиране на HTML only content.

Плановете за downsizing за VPS-а на който живее marvin минаха и downscale-нах към по-нисък план. Към момента на него върви WP, nginx, mariaDB и docker compose накойто живеят cdn-check и storytel-to-goodreads-sync-missing-data с watchtower.

“I hope death is like
being carried to your bedroom
when you were a child
& fell asleep on the couch
during a family party.
I hope you can hear the laughter
from the next room.”

Luke Alpert

О не, пак музика и истории покрай музиката! Съжалявам хора, по-силно е от мен.

Пловдив, 2024 г. Това е една от най-лошите години в живота ми и Пловдив е един от трите щастливи момента през цялата година, които имах. Другите два бяха с децата.

Пот се стича от мен и от към момента около 5-6 бири, които се блънцикат в стомаха ми. На палатковия лагер на гребната база съм, навън е толкова непоносима жега, че системите ми изключват. Сам съм, нямам уговорки с никого, а и честно казано и не вярвах, че ще отида и аз. Подтиснат съм, криво ми е, но колкото повече наближава 5 следобед и чувам soundchek-овете от стадиона (които се чуват в половината Пловдив) нещо отдавна загубено в мен трепва.

Спирам с драмата, само хумор от тук надолу – обещавам!

Отивам аз с моите къси панталони за пого, обувки за пого и тениска, която съм убеден, че няма да остане здрава до края на вечерта.
Първа изненада за вечера бяха изненадващо свежите Цар Плъх, които предпочетох пред Loathe, класиците No more many morе и чудото на съвременната медицина (защото не знам как в това тяло тя има толкова енергия, поне един фундаментален закон се чупи тук) – Керана и космонавтите, която хваща една изморена и прегряла публика на най-тъпия стадион, който няма покривни съоръжения отгоре и прахта после 2 месеца не може да я махнеш от себе си. Такова шоу направи, че ни побърка всички. Беше жестока. Около мен имаше хора с малки деца, които танцуваха и откачаха, имаше и възрастни. Беше жес-то-ко. След това дойде мечтата на младия Недко да слуша Koяn – е, слуша ги, нооооо явно отдавна не съм им фен вече.

Как да е, изтървам много историйки и превъртам на ден втори където до 19:40 обукалях като някой на който сюнетджията му не си е свършил добре работата. И после съответно напълнихме същата част от стадиона и дори и повече от където беше концерта на Керана с Жлъч, Гривогор и Гена. Никога не съм крил, че са ми любимци, е – изкъртих се. След това мисля ходих на Sevi и някак мина половината вечер.

Чаках Bring me the Horizon, понеже знаех, че ще има шоу, но не им бях някакъв зъл фен до тогава. Нареждам се аз като някаква бабичка за безплатно кисело мляко, малко лакти, нокти, fart aura и стигам завидно близо. Очаквам касапница и искам да си излея всичкия гняв там за да ми олекне. Искам да скачам и да викам и да се метна в circle pit-а и да изкарам всичкото. И сред много напрегнатото ми очакване се чува около мен как хората намалят говора и сочат – “Виж, виж”. Гледам и аз, да не остана назад – не виждам нищо (защото един ДВУМЕТРОВ беше точно пред мен!). И докато в мен е назряло желанието да се метна в погото и ако ми счупят нещо – счупят и докато си мисля за бракът, който няма да продължи повече от това, което е до момента и изведнъж публиката намаля звукът си като по поръчка, но само секунди по-късно започват всички да викат “Българи юнаци”. Аз съм – ?!? И започва да се носи магията на Мистерията на Българските Гласове, които изпяха цялата Ерген деда, червен деда. Ся … ако ви кажа, че не ми се дорева ще ви излъжа, но и до мен видях хора, които (повечето всъщност) бяха дълбоко трогнати. Беше някакво неземно чувство на хармония и на заземяване. После дойде Оли Скайс и размаза. Беше нещото от което имах нужда.

И всеки път като се върна към този спомен изпитвам един букет от чувства – за пътуването до там, за децата, мириса на пръст и почва, за душовете (без вратички!) в плувния канал, за палатката, която вечерта беше 15 градуса, за бирите и непринудения човешки контакт, за живота и за това, че няма смисъл да прережем всичко това за един единствен (макар и много лош) момент от нашите животи.
И един вид ми даде още една капка към идеята за смисъл.

Ето едно видео от хубава позиция, което намерих за да илюстрирам нагледно усещането.

Друг път (пак) ще говоря за Slipknot, за това как ревах с глас на Manowar, за Gojira. Всъщност имам толкова много истории, които неизменно ще забравя ако не ги разкажа, но за жалост блога е най-малко реакривната медия и тук нямам никаква обратна връзка – нито дали ви харесва или не каквото пиша така, че ако на някой му е интересно нека даде сигнал на [email protected] да знам да не си пълня базата на блога с неща, които не са потребни никому.