Page 2 of 33

19.07.2019 – 4/7

Онзи ден реших, че е време да не се изкъртвам от каране и реших да въртя из морската градина. Явно проблема не е по баирите а в главата ми. Пак въртях едни баири х3 пъти, които пак ме накараха да страдам. Някой ден ще напиша статия за страдането в спорта.

Та 20 км. в морската е невъзможно за мен – то деца, пуснати кучета, нахални лелки по-тъпи от мен, които като им кажеш, че вървят на велоалея и се дървят. Те така.

Събота ме чака MTB каране с Тошко да видим дали ще почина на качването на връх Ботев идните седмици.

In other news (рубриката е жива!):

  • Днес стават две години откакто Честър Бенингтън отне живота си… ;
  • Буги Барабата почина днес (21.07.2019), но единствената новина е от преди 30 минути от пост към Z-Rock. Лека му пръст… ;
  • За изтичането на данни от НАП, за тяхната простотия, липса на базови знания, соченето с пръст, арести и измислени доказателства изобщо няма да пиша. Опитах 1-2 пъти, но то като изгледах интервюто на Хекемян с шефа на фирмата от която Кристиян е работил и двамата адвокати се отказах. Явно журналистиката е на толкова ниско ниво у нас, че няма какво да се говори (тоест мога да говря много, но ще е пълно с псувни осново). Иначе Божо написа доста добре структурирана статия относно цялата ситуация;
  • Правителството на Казахстан решили да обработват/подслушват цялия HTTPS трафик в страната (HTTPS traffic interception). Повече инфо за това тези дни като имам повечко време.

18.07.2019 – 3/7

Какъв страхотен ден за каране бе вчера. Излязох да покарам и още на първия баир след като си подкарах Strava Live Segments реших да атакувам най-доброто си време. Малко над километър със среден наклон от 6% и среден пулс от почти 160 удара за минута осъзнах, че не съм си в същата форма както миналата година и рухнах жестоко. Толкова болеше, че не можех да напъна повече, да въртя (със среден каданс от 45 за минута, което е плачевно) и да приключа маршрута. Потта се стичаше с особена скорост този път – на малки чучурчета по очи, брада. Болеше и аз приключих с карането си. Въртях нагоре с отчайващо бавно темпо и се чудих ако се върна къде да направя 20-те си дневни километра, но в отчаянието се ражда и надеждата, нали така? В далечината видях бегач, който тичаше зверски бързо по баира нагоре, дадохме си high five и се надъхах да приключа целия маршрут. И на последния баир (малко преди средата на карането се пада) излязох на почти идеално гладкия участък до с. Кичево и оттам видях залеза – скрит зад кървавочервени облаци се мърдаше слънцето – залязващо, но пак болейки докато го гледаш директно. И това, свежия въздух и правия участък ме измъкнаха от гнусната ми яма пълна с оправдания да се откажа, да се прибера и да си отворя една бира.

За любителите на цифри, равния участък за който говоря е 4 км с денивелация точно 13 метра. Минах до с 31 км/ч средна скорост като максималната ми беше 45.4 км/ч и мощност към педалите малко над 210 вата. Това за 7:39 минути.

Еми болеше да ви кажа. За мен такива резултати са в графа веднъж на сезона и за това и пиша толкова за тях. Накрая, когато приключих с 20 секунди от най-бързото си време усещането беше толкова изпълващо, че в този малък отпечатък от време се чувствах неземно щастлив. Когато спрях да се съвзема устих всичките миризми на пътя – на пръст, на цветя, на лято.
Връщането беше чудесно темпо каране с всякакви усещания и уводолствия. Прибрах се в нас при Златина и котката Иво. Към 01:00 легнах и тогава удари и преумората. Бях смачкан и явно си се показа на по-късен етап. Стоях до почти 4 блеейки тавана, гледайки филм и чудейки се дали да не свърша някаква работа.

Днес ще ходим с Тедо да караме MTB-та и се надявам да не се напъвам толкова, колкото през последните дни.

Ден 3/7 – изпълнен.

17.07.2019 – 2/7

Вчера беше ден 2 от 7 от микро предизвикателството за седмица ежедневно интензивно каране .

Пак болеше, но след малкото сън предния ден явно бях доста изморен и не можах да се изкъртя толкова на баирите. Но за сметка на това най-накрая подкарах синхронизацита на Polar и Strava и се възползвах като видях, че на TT сегмента към с. Кичево имам шанс да си подобря с малко времето. Подобрих го с почти минута, доволен съм.

Пак посрещнах залеза на колелото, вятъра, вечерния хлад, хубавия въздух и желанието да изляза пак от зоната си на комфорт. Мисля, че това мога да го правя всеки ден с месеци.


С това каране счупих 4 свои рекорда (едно изкаване, едно ТТ и две спускания) със средна скорост от 22.7 км/ч.

16.07.2019 – 1/7

Странен ден беше онзиден. Имахме sprint planning и срещите общо бяха над 5 часа. Та бях се наканил тази седмица всеки ден да ходя да карам и изпълних плана за сега с 1/7 :)
Онзи ден вече на смрачаване и гледах да побързам за да хвана поне малко светлата част на деня и потеглих посока с. Кичево. Там първите 6 км. са само баири нагоре, а да започне човек с баири винаги е на болка.
И болеше. Ама болеше да си е*е меча. Първо горещото време се будалкаше с мен, после моите 105 кг чиста китова мас, после липсата на тренировки. Опитах да синхронизирам в движение няколко сегмента от Strava към Polar Flow, но естествено не се получи с насрания cloud на Polar (който е и една от основните причини да искам да си сменя GPS-а с какъв да е Garmin) пък и така или иначе не гоних рекорди. И така карах, слушах си моя Прелестен плейлист и бъхтих нагоре. И бъхтих и болеше и карах. Солена пот ми влизаше в очите, краката ми трепериха от изненадващото за цялото им тяло желание да тренирам, ръцете ми се плъзгаха непослушно по гидолина на кормилото карайки ме да стискам по-силно и по-силно.

И най-накрая тишина. Не знам при вас как е, но когато аз се доближа до ултимативната умора, близо до точката на причупване усещам едно вътрешно спокойствие, което в нормални условия е почти невъзможно да усетя. Беше тишина, а аз, най-накрая изкарал тези проклети 6 км буквално хвърчах по почти идеално гладкия път към селото. Вятъра вътреше косата ми като някакъв микро ураган, потта бързо извъхна по мен оставяйки само малки солени капчици на върха на клепачите заканвайки се по вяко време да влязат в очите, а духа ми беше усмирен за този малък момент.

Приключих тренировката с подобряване на времената на 6 сегмента със средна скорост от 22.9 км/ч, среден пулс от 161 (с максимален от 180) и изгорени малко над 1100 калории.

Утре очаквайте част 2/8.

12.07.2019

Вчера най-накрая излязох и карах, но първата част от тренировката беше баири. Много баири.

Няколко неща ми направиха впечатление – първо, че моя suffering level не се е променил от Дунав Ултра насам, което е забележително. Предвид, че качих 10 кила от тогава очаквах далеч по-лоши цифри и по-лесно да се откажа. А все едно, че съм паузирал след Дунав Ултра и сега продължавам. Естествено това не значи, че правя същите резултати, но поне не ми идеше да се гръмна.

In other news:

  • Започнах да пиша статия за Raspberry Pi 4. Предната ми статия за Raspberry Pi 3 като цяло е една от най-четените в блога така, че се надявам да помогна на някой, който се чуди дали Pi-то ще му свърши работа;
  • Продават Виваком;
  • Една дълга статия за разочарованието от софтуера на един от редакторите на калдата Даниел Десподов известен с половинчатите си и често криви погледи над нещата, но статията макар и доста разчекната и пълна с мрънкане си струва;
  • Сделката на IBM за закупуването на RedHat приключи. IBM платиха само $32 милиарда, за тях вече работят 13 000 човека от RedHat. Надявам се IBM да оставят развитието на RedHat Enterprise в ръцете на същите хора, които са му писали roadmap-а, но ще видим идните месеци;
  • Facebook релийзнаха нова JS библиотека (напомням, че React е техен) – Hermes is a JavaScript engine optimized for fast start up of React Native apps on Android;
  • Ако ви се е налагало някога да триете празното пространство на диска си (има няколко приложения, някои го ползват за оптимизация, други – за невъзможност за възстановяване на изтрити данни) и сте под Windows няма нужда да теглите приложения като можете да използвате вградения инструмент cipher.exe за целта. Тази команда ще мине през цялото място на диска ви, което е маркирано като свободно и ще го запълни (с нули или по-точно с 0x00) и маркира като изтрито. Това може да продължи доста време, но резултата според нуждите е отличен (ако на някой му е интересно как така изтритите файлове не се трият от диска, а само се маркират като такива може да остави един коментар под статията да разкажа по-подробно). Note – тази команда няма да изтрие нищо от съществуващите ви файлове:
    • cipher /w:c:

July morning 2019

4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.

Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.

И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.

Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.

Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D

Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.

Блогът стана на 5 години

Преди 5 години официално пуснах nedko.info. И мина страшно много време от тогава. Страшно много.

Всъщност първия ми пост е на 25.06.2014 година, но официално го пуснах като подарък към мен си, заедно на рожденния си ден през вече далечната 2014 година. От тогава се случиха толкова много неща, че няма да мога да ги изброя. Но най-важното е, че се сгодих и все някога ще пусна снимка с костюм, а Златина в бяло (надявам се няма да е в бял костюм :D ).
Блога първоначално стана мястото в което слагах стоховете си, после изместих малко фокуса към разказите (който запазих и до днес) както и добавих малко технически неща.
Но от всичко ако трябва да селектирам мой личен Top 5 статии, които отъждествяват този блог това са:

  1. Не мога? – първия ми и единствен мотивиращ разказ, който винаги преди приключения чета;
  2. Мина Дунав ултра 2018 – пътепис за най-ненормалното ми каране в живота и как извъртяхме 700 км. с Пешо за 48 часа;
  3. Преживях първия си дуатлон – един гърчопис за това как щях да умра на първия си дуатлон (spoiler – втория беше далеч по-лесен);
  4. Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане – гърчопис за това как едно бягане в гората ме пречупи физически и психически, как направиха меме за мен и колко трудно е да се изправиш след като веднъж си рухнал;
  5. Manowar – историята за първите ми срещи с групата, концертите и бирите.

Бонус:

  1. Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова” – един от ок разказите ми, който харесвам, защото е топъл, цветен и снежен;
  2. На какво мирише щастието – първия ми разказ, който някога съм писал и не е публикуван тук. Скоро ще пусна и двете му версии.

И малко статистики:

Посещения за периода 01.06.2014 – 26.06.2019 – почти 32 000 уникални

Най-четени статии:

Най-странни търсения (повечето са WTF) дошли от Гугъл:

  1. iziskvania za junior qa
  2. Silvestur staloun e bil pornoaktior
  3. ангели-рисунки
  4. белите чак тогава няма да развиваме
  5. ВИДЕО КЛИП ТЪПИЧНО
  6. Ебафа ме разказ
  7. истории с травестити
  8. кабелджия бургас
  9. как да вляза в archlinux
  10. как да махна кибритена клечка в ухото (това ми е любимото!)
  11. на среща ми един падпадэк
  12. порно
  13. разкази за травестити
  14. СЕКСИ БАБИ РАЗКАЗИ (ъм, втф?)
  15. Травестити разкази
  16. ТРАВЕСТИТИ РАЗКАЗИ

Възраст на читателите на блога

Полово разпределение на посетителите (коч парти!)

Какво ни очаква скоро

Желанието ми да направя от този блог нещо повече ме дърпа към аудио-визуалната презентация – демек ще има Podcast! В някакъв момент сигурно ще има и гости, но докато го докарам дотам ще мине време. Скоро ще пусна пилотния епизод, който отлагам от вече една година. Надявам се да се получи нещо, което да забавлява слушателите повече отколкото да ги натоварва с излишни простотии.

Благодаря, че ме четете. Това ме прави щастлив.

Ще бъда лектор на ISTA 2019

O shit, o shit, o shit. Вайкам се из апартамента докато Златина и котката Иво ме гледат като човек, който е изгубил разсъдака си (което не е далеч от истината по принцип).

Та да – бях одобрен да говоря на една от най-голямите конференции в България и на темата сигурност (но с повече мемета, обещавам!) – “Security testing – from lizard to wizard in 40 minutes”.

Освен нещата, които вече казах на QA: Challenge Accepted мисля да добавя малко по-advanced техники или да направя изцяло нова лекция. Вие какво мислите по въпроса? Какво ви е интересно?

24.06.2019

Който не се е занимавал с windows docker контейнери е живял щастлив живот.

Тия дни основно над това се потя (може би и от това, че съм дебел и навън е 30 градуса?) и ми иде да си отхапя някоя артерия.

Три пъти започвам и по различни причини спирам да пиша статията за концерта на Manowar 2019 (за предишните ми преживявания с Manowar писах скоро). Надявам се преди рождения ден на блога да приключа с темата, защото спомените и малките детайли изветряват лека-полека.
Като цяло миналата седмица беше откачена – Неделя летях за София за концерта на Manowar в зала “Арена Армеец”, понеделник и вторник бях в офиса, а след това бири с колегите, а вторник полета ми закъсня и кацнах малко преди 02:00 сутринта. Да ми живеят десетте гигабайта мобилен интернет и сериала Чернобил, който към момента в IMDB е с 9.6/10, което от своя страна си е рекорд на всички времена. Един отрицателен момент в това, че направиха такъв сериал е, че всички в news feed-а ми станаха атомни инженери :D

In other news:

Нямам какво да ви кажа за пръв път от почти 5 години. Толкова не съм се подготвил, че ме е срам направо.

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.