Page 2 of 47

26.06.2023

Баси – изтървах с половин час да честитя рождения ден на Креми – нашият хореограф в годините в които танго беше ежеднение, връхновение и основно влечение.

Та гледах клип в който явно е хорила в Куба преди няколко години и танцува на класическо танго. Та в края, за 4-5 секунди тръгна една нео танго класика, която богу ми отне сигурно 2 минути докато се сетя коя беше.

Преди доста години беше една от мелодиите по които искахме да правим индивидуални хореографии и така да излизаме на сцена. Една от мелодиите, които може ми би обърнаха живота. Представям ви Santiago’s dream:

И докато пиша поста осъзнавам, че след само ден ставам на 37. Богу не вярвах, че ще доживея до толкова, честно. Не мога и да приема, че съм на 36 и като цяло се чувствам в началото на своите 30.

Може би имам повече натрупана тъга, която вече не мога да излея тук или в стихове, не знам. До и малко боли като се замислиш – скоро ще стана на 40, а децата ще са в предучилищна. Не мога да повярвам.

Мислих да пиша равносметка, но ще я напиша като мине денят ми символично. Знаете ме какъв съм бот – все драма да има :D

19.06.2023

Гледам да не прекалявам с писането за музика в блога, защото я приемам за нещо много лично и интимно. Дори не мога да слушам моята музика докато съм сам на колонка, винаги на слушалки.

И съответно впечатленията ми за някоя песен/група/конкретно изпълнение си остават често за мен.

Но богу, Ren ми е откритието ПОНЕ за 2023. Самоиздат (както обичат да казват старите хора), поет, музикант, невероятно дълбоко проникващи текстове. Самият той е болен от много години, както казва в Hi Ren – “I spend half my life ill” (btw kudos за ill вместо sick, много ми харесва) – автоимунно заболяване има, страда от психоза, лекарите му поставят грешна диагноза – депресия, биполярно разстройство и синдром на хроничната умора, а по-късно и с лаймска болест. Общо взето последният да затвори вратата.

Та аз открих Ren от random Spotify playlist, който той ми приготви. И още в първата минута знаех, че това ще е важно. И исусе (нарочно с малка буква) – беше. Само ще ви кажа, че съм научил на 80% текста и не съм спрял да я въртя в колата и в офиса.

Та ето, че идва нещо ново, негово и аз съм – Please don’t fuck this one. Песента се казва Su!cIde и започва много разочароващо. Едно поп такова. Изслушах я на заден фон докато правих други неща и като свъши си казвах – ок е, но не е masterpiece. Тъкмо щях да затварям таба и се оказа, че песента не е свършила. Подобно на Ren накрая има стих, който е потресаващо болезнен, великолепен и няма да ви излъжа ако ви кажа, че накрая ме разплака.
Когато бяхме малки (13-14 да речем) имаше едно момиче от нашата приятелска група, която реши, че няма да живее повече. Разбиха ѝ сърцето, а тя скочи. От тогава минаха 20 години и още се сещам понякога за деня в който всички научихме.

Сещам се и за Орлин, който си замина преди около 6 години. И за него се сещам сравнително често.

Единственото близко до магията е музиката – кара те да търсиш това, което най-много ти пасва на душата. И като го намериш в правилното количество и в правилния момент остава завинаги.

Представям ви Ren – Suicide

21.06.2023

E, обещах Зона 3, но се оказа, че е много трудно за мен да не се мятам като бясна кокошка по баирите нагоре. Отстрани сигурно съм комична картинка, но се чувствах добре през част от карането. Особено по баира на с. Оброчище, който е 4.6 км със средна денивелация от 4.5% при температура от почти 30 градуса си беше приключение. Всъщност беше забавно, наистина. Бях с мислите си, което беше много важно за мен. Малко тишина, концентрация, фокус върху малките неща – сега ще карам до този стълб, после до следващия, сега ще вдигна скоростта с 5-6 км/ч за идните два стълба, после ще седна, после пак. Имах вътрешна динамика, която ме върна във времето в което карах повече и фокуса ми беше железен. Сега, почти 26 минути катерих проклетия баир и да ви кажа не се оплаквам – беше приятно. Навръщане минах през Балчик, през КАТ Балчик, оттам през кафе Интелигент (на което се заклевам следващия път като минавам оттам да седна да изпия 2-3 кафета там). Та подминавам го и си викам – ебати, какво ми става, едвам въртя, а ми остават 35 км. някъде до нас, гледам Гармина – аз карам на 10% наклон :D

Та си минах през всичките баири после – в с. Кранево и моите любими два обратни завоя, после този на Златни Пясъци, после километричното и бързо спускане към Константин и Елена.
Прибрах се, изпил 4 бидона (4х750мл) и хапнал малко (пакет желирани червеи (да живеят Харибо!), кен фанта, двойно еспресо, едно барче), оправих се набързо и тръгнах към нас, но беше такава жега, че после бая време ми бяха потни веждите :D

Ще видим как ще е идното каране.

Strava link – here

20.06.2023

Късно е, всички спят. Аз се прозявам през няколко минути, но вътрешно кипя. Утре ще ходя да направя първите си 100 км. от месец насам и ме сърбят ръцете по няколко повода, основните два са:

  • Днес си взех Garmin 530 заменяйки сегашния ми Garmin 130 plus. Не мигрирах към 540 по много причини, но основно защото нямаше game changers в нещата, които търсих
  • Ще се опитам да карам над 80% в HR зона 2.

В общи линии е общоприето heart rate зоните да се разделят на 5 основни такива. Така се сегментира базовото натоварване и дават добра ориентация колко си къса гъза човек. Процентите са на основа максимален пулс (моят за ориентация е 183 удара в минута) Без да навлизам в много подробности петте зони са:

Зона 0 – натоварване под 50%, обикновено се приема за почивка

Зона 1 – 50%-60% или warm-up/cool-down стадии, обикновено много леко натоварване

Зона 2 – 60-70% – създаване на основна усойчивост при дълги натоварвания, оптимапен момент за топене на мазнини, обикновено трябва да се целим идеалния таргет при поддържане на големи разстояния. Нищо, че е зона 2 от 5 това си е доста тежко предвид, че човек се движи обикновено на ръба на 70% от максималните си възможности

Зона 3 – 70-80% – подобрява значително аеробната кондиция (по дяволите, трудно ми е да превеждам такива термини, искам да кажа aerobic fitness)

Зона 4 – 80-90% – подобрява анаеробния праг (това означава, че натрупването и елиминирането на лактат са в максимално равновесие)

Зона 5 – не искате да сте там. Зона 5 е за подобряване еластичността на бързоподвижните мускули, което подобрява спринтовете ни.

Първо – прочетох си превода по-горе – отвратителен е, ако някой има по-добри и адекватни предложения съм целия в слух. Второ – за хората, които си казват – 60% не е много мога да ви поканя за час на тренажора. И аз не смятах, че ще е толкова трудно.
А като си правих FTP тестовете (това дори няма да се опитвам да го преведа) трябваше поетапно да покачам до абсолютния си максимум в който мога да въртя за да си определя колко са ми максималните ватове. Та там много лесно човек може да изпадне в агония за много кратко време. Както изпаднах и аз. Не ми остана една капка сила, беше невероятно трудно.

Дейба, трябва да поработя малко върху писането си. Първо, може би не трябва да пиша посред нощите и второ – да пиша по-често. Че иначе стават такива бълбочи.

Как да е – утре ще е едно много забавно каране от Варна до Балчик (бензиностанция Лафи, тези мои приятели с които сме се карали двуцифрени пъти, един път не ме пуснаха в една виелица да вляза да си взема кафе, какви неща им чуха ушите не можете да се представите) и обратно. Тъкмо ще разцъкам и Garmin-а да видим дали ще ми оправдае очакванията (едно от което е батерия, която държи 20 часа според производителя).

Ако на някой му се кара утре рано може да пише, ще си гледам комуникациите.

31.05.2023

Бааах мааму – никога през живота ти не съм вярвал, дори и за миг, че ще има опашка за книга.
Бах мааму и опашка.

Бах аз тоя успех.

Та, влизайки в културните релси в които искам да се натъпча бих казал, че Г.Г. освен, че е великолепен е и гениален. Наградата му Booker International взе, че започна интензивно за човърка с нокът коричката от рана на average Joe (Ivan в случая) и този същия реши, че може да си купи книга. И излезе, и чака на опашки, за книга, за бога.
За книга.

Същото направиха и четящите хора. Но по опашките, поне по снимки и разкази оставам с впечатление, че не са само такива.

Ако си мислите, че Георги Господинов успя да спечели награда (дори и една от най-престижните в света) грешите. Спечелихме всички.

Христо Блажев, главен редактор в издателство Сиела, писа, че от 30+ години такива опашки за книги е нямало. Не съм сигурен дали е така, но съм склонен да му повярвам.

Великопелен Г.Г., великопелно (но натъртващо, удрящо шамари, после галещо, после ритащо в слепоочието, после бъркащо с пръст в очите) Времеубежище.

Знаете ли, винаги съм се страхувал от това да загубя разсъдъка си, да изгубя спомените, които съм градил през годините. И точно там Г.Г. е насочил своя остър ум. Точно там той е закопал надълбоко и ни е дал и решение и проблем в едно.

Заглавната снимка е от страницата Етюдите на София, отново един великопелен автор, но на снимки и емоции. Ако не сте попадали – препоръчвам с три ръце и осем тестиса.

29.05.2023 – нов обектив

Малко background за хората, които не ме познават покрай фотографския ми период. Преди 14-15 години някъде се зарибих жестоко по фотографията и си взех Пентакс к100д с китовия му 18-55. Страхотен апарат със стабилизация в тялото и потвърждение на фокуса на стари ръчнофокусни обективи. Тогава съдбата ме срещна с може би най-доброто стъкло с което съм снимал – Pentax 50/1.7 (произвеждан между 1977 и 1984 г.). Какво великолепно цветопредаване имаше този обектив направо не е истина. А бокето? Пф. Велико.

Но се разделих с Пентакса преди доста време, после изкарах още много без техника, а после си взех Canon 1, който е бил възможно най-високия филмов клас навремето и с него имам също невероятни спомени, но в този свят няма как да нямаш и цифрово тяло. Та доста години време карах с една абсолютна класика – Canon 350d с китов 18-55 и няколко ръчнофокусни. Преди 3 години реших да взема един 50/1.8 (имах до преди това 50/1.8, но ръчнофокусен, а без “глухарче”, което да потвърждава фокуса е трудна работа), но излезе оферта за малко повече за Canon 450d.


Разбирам объркването ви, но се дръжте, скоро приключвам.

Та мина се някакво време и Марто, мой приятел, ми даде своя Canon 5D със Sigma 17-50/2.8. Еми ебахти и обектива бих казал. Страхотна динамика, бърз автофокус, аберации и винетиране няма в day-to-day снимките ми, плюс покрива много важен диапазон – такъв са снимане на деца вкъщи – хем широк (Борко много обича като ме види, че ще го снимам и да се навре в мен), хем светлосилен.
Та ходих скоро да снимам изписването на малката Лора и Марто ми даде обектива си и това беше последната капка. Казах си, че ако не взема нещо такова по-добре да си запаля техниката и никога повече да не снимам с нищо по-различно от пребития ми телефон.

Отне ми 2-3 дни да намеря нещо читаво в лицето на 90% идентичния със Сигмата – Tamron SP AF 17-50mm f/2.8 XR Di II VC LD IF. И за да не съм голословен ще ви разчета абревиатюрите вместо да търсите:

  • SP – “Super Performance.” или част от по-високия клас на Тамрон обективите
  • AF – Очевидно е Auto Focus
  • 17-50mm е фокалната дължина на обектива
  • f/2.8 е апертурата му или това колко светлина може да поеме. Колкото по-малко е числото толкова по-добре
  • XR – Extra Refractive Index – технология на Тамрон за намаляне на размера и теглото на обектива, абсолютно ненужно ако питате мен
  • Di II – Digitally Integrated Design II – тоест обектива е с дизайн специално за crop (APS-C) тела
  • VC значи, че има стабилизация
  • LD – Low Dispersion – технология за намаляне на хроматичната аберация, особено при по-широкия край на обектива
  • IF – хитринка, която я има във (всички?) съвременни обективи – при фокус обектива не ходи физически напред или назад, а дейстивето се извършва в него самия.

Та след 20 минути ресърч за да не ви подведа докато писах горните редове идвам да кажа, че с две думи обектива е китов, но на стероиди. Не е от елитната L серия на Canon да речем, но със сигурност е по-добър от китака. Като цяло аз за момента разцъквам само в нас и на високо ИСО, но това, което съм видял е супер. Скоро време ще го изкарам навън да видим как се справя.

Спирам да пиша, че в тези късни доби сигурно ще се изпусна и ще разкажа как снимахме цици на една стробистка (знам, знам, но не е маструбистка) среща в Добрич преди поне 15 години, хъхъ.

24.05.2023 – Георги Господинов спечели Booker!

Първо – честит празник на буквите. Днес научих Борко какво е буквичка и му обясних, че днес празнуваме това, че ги има и ни помагат толкова много. Борко самия изрецитира (почти) всички гласни буквички в нашата азбука и гордо каза -“Дааааа”.

Но празникът като празник нямаше как да е същия, точно на 24.05 (всъщност няколко минути преди 24, но да не издребняваме). На тази дата за пръв път в историята на International Booker (нещо като Оскарите, но за книга) я спечели българин. Може би най-престижната книжна награда в света, хора. Не е като някое читалище да я е подарило. Г.Г. с превода на Анджела Родел си я спечелиха съвсем сами.

За книгата, Времеубежище, с много сполучливия превод Time Shalter, мога да кажа неща, но вероятно учителката ми по БЕЛ няма да е щастлива да ми чуе брътвежите. Това, което остана в мен e нуждата от носталгия, копнежа за “преди”, за любовта за която не подозираме, за тихото убежище (времеубежище) в нашите детски стаи, дори и когато сме вече стари, за същите тапети и бонбони, за хората, които не искат да се разделят с това време, за бъдещето, за това как историята не е само това, което ни се е случило, а и това, което ни е останало в главите и ние сме си създали илюзията, за всичко, за Гаустин, за фасетъчните стаи, които са близо, но не се докосват. За нас, за нашите деца и нашите родители.

Господинов е фина и комплексна душа, един поет, който сякаш е извън нашето време, който само определя пътя си и върви целеустремено напред. Неговия Естествен роман, Физика на тъгата и десетките му разкази и стихове бяха горивото, което възпламени моето желание да пиша.

И един съвет – ако ще четете Времеубежище се убедете, че сте в правилния майндсет, дайте си време и търпение и му се насладете. Защото ще остане във вас, обещавам ви.

21.05.2023

Цвят на череша, тръгнала да червенее

Гледам в очите детски

Усмихват ми се те

правят простотии

Сърцето ми е пълно.

Долу-горе такъв ми беше уикенда. Доста динамичен както повечето други уикенди, но имаше и капка спокойствие, което е рядкост. Чудя се дали да не запиша един епизод с това как един татко може да прекара време с детето/децата си. Привидно тъп въпрос, но като ви дойде на главата идват около 2 милиона идеи и (не)решения – навън или на закрито, с количка или не, какво обича, какво можете да правите заедно, къде? Та с моя опит дойдоха и идеите и гледам всеки уикенд да са различни за да може да му е интересно на Борката и така.

Освен това се сетих началото на месеца, че трябваше да се пусна на call for papers за QA: Challenge Accepted тъй като не успях предната година, Оги реши да излиза с 3 седмици по-рано и последвах единственото логично решение. Та писах на Пешо, но стана ясно, че е затворено вече и обмислят кандидатурите, пък и е логично, трябва да има свежи попълнения, не може едни и същи хора да се мяркат всеки път. Та пуснах анкета в LinkedIn и останах приятно изненадан от това, че имаше такава активност. Та ще запиша епизод, надявам се този път да намеря студио за да не се чува ехтенето от офиса, и ще говоря на живо (две отделни, няма да ви карам да слушате мега кринджи запис от говорене пред публика!).


Та поканиха ме в Work Del Mar да говоря и там ще ми е първата изява след година повече почивка. Стискайте палци. бтв местенцето е супер, макар и доста скъпо, става ако каните колеги или искате да поработите на спокойствие някъде.

13.05.2023 – катастрофа

Събота сутрин е, някъде към 6 и малко. Вече съм станал и се приготвям за изляза. Целувам децата, Злати, след 30-тина минути вече съм на път. Карам по любимия си маршрут към Белослав, после с ферибота, Страшимирово и после Варна. Около 50-тина км. Безкрайно малко предвид обема, който трябва да правя, но за момента – толкова.

И вече поприключвам с карането, виждам табелата “Варна” влизайки откъм крайезерния път и си мисля как ще мина набързо през Дъбов или Жасмин да ударя едно хуууубаво еспресо и да се прибирам за да помагам на Злати и да се забавляваме с децата.

Да ама не. Около Аветисян е имало железопътен път, който отдавна не се използва и съответно има няколко слоя асфалт, но релсите си стоят. Бях с около 30-тина км/ч и намалих нарочно, защото вече съм падал веднъж там и с около 20-25 км/ч успях да захапя релсата, която ми изви кормилото за части от секундата в пълно дясно положение, а аз изгубих баланс и тръгнах да падам на ляво.

Не знам дали мозъкът ми не си е съчинил остатъка от падането или наистина в такива ситуации човек може за няколко секунди да съобрази повече неща от обикновено, но когато ми се завъртя кормилото вече нямах възможност да сваля обувките (които се закопчават за педалите) и като установих посоката на падане си прибрах лакътя и коляното към тялото, дръпнах си лявата ръка от командата, стегнах си врата и след някакви части от секундата паднах. Усетих как първо си ударих бедрото, после лакътя и накрая рамото и главата.

Осъзнах и, че по-страшното идва после – освен падането идва и суркането на асфалта – понеже имаше супер много прах по пътя, който предполагам е една от причините да се пребия, се сурках много. Сигурно над 2 метра. Това ми осигури една рана от глезена до коляното, която все едно Wolverine я е измайсторил и на бедрото, което изяде най-голяма част от удара. Там има и най-много скъсано месо (не, че е много, сигурно са 2-3-4 мм, но боли да си ебе).

След като спрях да се суркам по възможно най-бързия начин се изнизах от платното, макар, че бях убеден, че нямаше никой и на безопасно разстояние се огледах за счупвания и кръвотечения. Кръв имаше, но не и като от прободна рана, счупвания слава на онзи супергерой, който не съществува, нямам. После огледах колелото – едната команда от суркането е естетически засегната, малко по рамката, но като цяло колелото е непокътнато. Каската ми също нямаше много поражения. Раздвижих се колкото можах, видях, че всичко по колелото ми е ок и се прибрах на ход.

Карайки към нас се опитвах да се сетя неща, които са ми в периферията на съзнанието, например имена на съученици или на преподаватели в училище. При сътресенията интересното е, че за кеширани данни нямаме проблеми и за това понякога е трудно да го установим, но ако ви питат за презимето на майка ви и не можете да отговорите (ако го знаете по принцип де) тогава първо в бърза помощ да ви огледат.

Та прибрах се аз след като обработих раните с кислородна вода, Златина щеше да припадне като видя на какво съм се направил, а аз бях искрено щастлив и доволен, че не съм строшил нещо. Не е никак приятно да паднеш, но е най-добрия вариант това, което ми се случи. Другия щеше да бъде викам бърза помощ и да се възстановявам с месеци със строшен крак/ръка/глава/таз.

И след няколко часа дойде болката в гърдите. Не знам какво стана, но при падането си явно съм се изпукал и там. Уж нямам синини или охлузвания, но ето, че и там ми се отрази. Златина буквално ме накара да отидем в спешното, там ми направиха рентгенова снимка и установиха, че структурно съм цял. Друг е въпросът, че кръвното ми беше 180/110, но за това ще говорим друг път :D

И така, ден след това, когато започнаха да зарастват раните стана много неприятно, защото тази на бедрото се разкъсва буквално при всяко мое движение и е мееееееега неприятно! Но така де, не мрънкам, доволен съм, че съм цял.

Вечерите последните дни (пиша това на 18.05.2023) са трудни, преди 2 дни си бях в чиста агония от болка в раните и гърдите, но прескочих този прекрасен етап само с един аулин.

Та като излизате да карате винаги имайте предвид, че гадости се случват и от нас зависи да опазим себе си и хората около нас. Трябва да знаете как да реагирате, на кого да се обадите при по-тежки случаи и като цяло да сте подготвени и за такива сценарии.

Снимки няма да слагам, че не са много приятни за гледане :D

P.S. Линк към страва трака – https://www.strava.com/activities/9061367053

P.S. 2 Garmin-а отлично засече, че съм паднал и ми предложи да оповести на близките ми този факт. Много добре особено за ситуации в които мога да загубя съзнание да речем.

10.05.2023

Каня се да пиша, естествено, от няколко дни, но последната капка в моята мотивация беше ебати доброто парче, което ме разсмя с глас. Тия от не са в час :D

По-късно през деня ще пиша в този пост, но нямаше просто как да не ви споделя песента, стига с тези мрачни постове последно време.

бтв сега като се замисля ми напомня малко за Ronal the barbarian, която също ми се въртя из плейлистите с месеци