Още си пиша кода за BelTech2026 така, че още малко търпение. Прибрах се в 2 сутринта в понеделник и още не мога да се наспя.

НО пък днес се случи нещо, което не се случва често. В добрите практики казваме, че terraform трябва да си има освен state file и lock state mechanism, който в AWS правим с dynamoDB. Е – днес ми се случи да се настъпим с един колега докато той прави terraform apply по времето в което аз правих същото. Резултата – предотвратих си болката от това да се гръмна в коляното:

$ terraform plan -var-file=environments/tf2.tfvars 2>&1
│ 
│ Error message: operation error DynamoDB: PutItem, https response error
│ StatusCode: 400, RequestID:
│ CMFNDGHS3N2DGKENAAR69APCFBAV4KQNSO5AEMVJFAAA9ASUAAJG,
│ ConditionalCheckFailedException: The conditional request failed
│ Lock Info:
│   ID:        7881e9ef-1ae6-bd1f-70a0-6eab6efcd909
│   Path:      [REDACTED]/terraform.tfstate
│   Operation: OperationTypePlan
│   Who:       nedko
│   Version:   1.14.6
│   Created:   2026-03-11 08:24:42.568778233 +0000 UTC
│   Info: 
│ 
│ 
│ Terraform acquires a state lock to protect the state from being written
│ by multiple users at the same time. Please resolve the issue above and try
│ again. For most commands, you can disable locking with the "-lock=false"
│ flag, but this is not recommended.

Part 1 – Варна – Otopeni

Чаках този момент прекалено дълго време, още откакто ми одобриха talk-а на BelTech. Е, по стара традиция не можах да спя повече от час и половина, ококорих се окончателно в 03:00 и реших, че е време да се кача в колата. Голям кеф е да карам Маздата, но богу – Waze ме накара да заобиколя Букурещ доста в периферията му и минах сигурно през 20 села – каруци, ученици, колоездачи, кучета и котки ми минаха пред колата създавайки онова чудесно чувство на привързаност (not) към околния свят.

Тъй де – летището в Отопени е малко, но със сигурност е по-добро от варненското. Или поне обслужва повече линии. Да видим как ще е в Мюнхен, където ще чеша кайсиите малко под 2 часа и после – предпоследна стъпка – Дъблин. От там скачам на автобус и след 2 часа съм в Белфаст.

Този логистичен кючек ми изпи нервите последно време и добре, че не се свеня да използвам фирмени ресурси писах на колежката, която се занимава с booking-и и ми даде няколко много полезно съвета. Иначе щях да съм обречен.

А да – да живее кофеина – 5 къси еспресо шота удавени в 80 гр. мляко осигуриха непривичен ентусиазъм в моите ерозирали вени. Сега кълва едно капучино с 3 шота и вероятно малко преди да излетим аз ще съм хукнал пеш към Мюнхен. Да видим.

---

Кацаме БЕЗ аплодисменти и менчета с вода в Мюнхен. Гейта отваря след 5-10 минути и аз решавам да се разходя малко. Докато си намеря гейта мина половин час и вървях сигурно 1.5 км. Летището не е като във Варна :D Супер чисто, служителите бяха любезни, а цялото летище беше супер тихо и подредено, без някой да си е пуснал Кондьо на високоговорителя. Беше супер яко, макар и за кратко.

После познатата схема – гейтове, тътрене по опашките, настаняване. Самолета беше а320neo и беше малко по-малък, но все пак – комфортен. Полета мина в блеене, спане с отворена уста (нямало е до сега полет в който да не заспя с отворена уста …), подготвяне за презентацията утре и слушане на аудиокнига (Хелън Фийлдс – Мъжът от сенките).

---

Предпоследна спирка – Дъблин. Aircoach са страхотни – позволиха ми да пътувам с по-ранния автобус от моята регистрация, а сега пътувам към Белфаст където след 20 минутна разходка ше се съберем с останалите лектори и организатори на официална вечеря. Дано не стане като ISTA 2019 където с Янчо и куп готини хора така се направихме, че на другия ден исках да се заровя в някой детски пясъчник и да пукна.

Be patient. Soon here will be the presentation, the GitHub repo with the code discussed in the talk and a few links.

Вчера наградите Букър longlist-наха Рене Карабаш (Ирена Иванова)! И това ако не е новина!
Миналата година 2023 г. Георги Господинов спечели Букър (!!!) и най-накрая, дори и за малко, се заговори за литература по новини и медии.

Стискам палци на Рене да стигне висините.

“Is there? Is it there? IS IT THERE?”

Някакъв човек минава пред мен и започва да размества тълпата, която послушно се отдръпва за да остави един голям кръг празен. Бързо се събираме по периферията му и започваме да се въртим. Ясно е, че ще е сеч.

“Оооооооh come one” и всички се мятаме един връз друг в един привидно хаотичен и примитивен танц. Пого. Много по-безопасно отколкото изглежда.

Блъскаме се, бутаме се, но като погледна нагоре в лицата на хората – всички са ухилени като риби. Повечето пеем с пълно гърло, а тези, които влизат да създават проблеми обикновено биват избутвани настрани. Ако видим дете или жена някой застава покрай нея за да не я отнесе погото, защото то е като стихия. Човек залита и още преди да е паднал поне 5 човека вече са спрели до него образувайки малка, неприкосновена зона и го вдигат.

Machine Head са само едни от групите, които миналата година ме накараха да вляза в погото и да се насладя на макс. Както и circle pit и wall of death, но това са други теми :D

Sepultura излизат. Бесни фенове, които обикновено няма да видим по други концерти излизат и викат с пълно гърло. Повечето са над 40-45 годишни, но момчетата в тях правят превес, поне за тези 40-50 минути. И е жестоко.

While She Sleeps гръмнаха и доставиха удоволствие на всички.

И чакаме. Чакаме доста докато накрая излиза Joe и с останалите от Gojira изнася спектакъл, който много, много дълго време ще помня. Беше някакво произведение на изкуството, на Stranded бесняхме всички, а на Mea Culpa, която същите тези хора, които са пред нас бяха на откриването на летните олимпийски игри 2024 в Париж и анправиха невероятно шоу.

И докато си мисля, че не може по-добре докато слушам като омагьосан всичко утихва и барабаниста им вади бяла табела написана НА БЪЛГАРСКИ със следния текст:

“Искате ли още двойни каси?”

“В следващата песен свиря 5 минути нон стоп двойни каси”

“Готови ли сте?”

“Вдигнете шум!”

И Марио от-ка-чи. A аз в този момент си казах, че точно сега животът не е само съжаление и тъга.

Други на които се насладих с цялата си душа бяха:

• Static-X, Rise Of The Northstar
• As Everything Unfolds
• Wolfmother
• Vukovi

За Таралежков и Керана ще пиша отделно.

Както писах преди няколко поста (и в LinkedIn)- имам изненада. На 05 Март ще говоря на първата си международна сцена – тази в Белфаст, Ирландия.

Всичко се разви много бързо и още ме държи щастието и онзи трепет от новото. Ново, защото е първото ми излизане на чуждестранната сцена, защото ще е първата ми лекция за годината (ако изключим Mentor the young ако влиза в тази категория) и защото си организирам всичко съвсем сам – къде ще спя, с какво ще пътувам и т.н.

Тук е мястото и да благодаря на моя работодател – Немечек АД, за това, че ме подкрепи и сподели с мен ентусиазъм и ресурси за да се случи това. Конференциите в чужбина могат да бъдат доста скъпо удоволствие.

Ако ви е интересно пишете да видим дали няма да направя някой епизод на подкаста или статия в дълбочина тук за това как да намерим финансиране за такива идеи, tips and tricks за кандидатстване по такива конференции и т.н.

Та темата ми е Reclaiming sanity from architectural chaos. Ще е лекция с по-архитектурна насоченост, сет от парадигми и как да се подсигурим когато правим архитектурата на (големи) приложения. За жалост ще е само 15 минути, но пък си е challenge accepted – ще пусна gzip-натата версия на лекцията.

Пуснал съм CpF-та на още няколко места така, че тази година ще е от добрите в лекторско отношение.

Оптимистично минало и песимистично настояще

Преди мъничко ми попадна един кавър на Lou Reed – Perfect day – песен, която обичам заради спокойствието, което излива от него. Та песента е колаборация между едни от нашите любими изпълнители в периода между края на 80′ до средата на 90′ години. И си мисля около това, защото песента е заразително … позитивна. Някакви звезди са се събрали и пеят как денят им е перфектен… Макак така, перфектен? Не е ли по-добре да направим fast forward до началото на 2000 година в България когато мишо шамара пя за някакви фенки? Или 2026 когато отдавна нещата в популярната поп/рок музика излязоха извън контрол?

Връщайки се към тези колаборации от миналото в погледа на 39 годишен виждам оптимизъм, абсолютно отсъствие на съперничество и всякакви пошли чувства. Дори и облеклото им е някакво … нормално?

Сещам се и за един от най-големите хитове на 90-те особено откъм колаборации когато Майкъл Джексън успя да обедини няколко хетерогенни свята и направиха we are the world, който за мен по запис и изпълнение за мен е един от пиковете на човештината ни. Скоро след това светът отиде на майната си.

Пък и да видиш Уили Нелсън (който към момента е на 92) млад, а Брус Спингстийн в разцвета на силите си (няма да изброявам всички участници, защото до един са брилиантни) си е злато само по себе си.

Напоследък (май не е много от скоро?) светът ме разочарова зверската. Не мога ли да искам съседа да не си хвърля фасовете през терасата, комшийката да не паркира в градинката, а някой неизвестен да пикае в асансьора?

Понякога всичко ми идва в повече, а си мислих, че не съм от по-нежните души. Може би просто си мисля в какъв свят биха живели децата ни и тенденцията на псевдо мутрите, лошите отношения и невъзможността за завързване на един нормален разговор водят всичко към упадък, който не виждам как би могъл да бъде поправен.

Geeking out – I had to create very similar AutoScaling Group and it’s Launch Template. There’s no obvious copy option, but there are workarounds:

Cloning ASGs can be done easily with aws cli:

aws autoscaling describe-auto-scaling-groups \ --auto-scaling-group-name [REDACTED] \ --query "AutoScalingGroups[0]" > asg_config-dev.json

Trim the output (or give it to an AI agent) and then import it:

aws autoscaling create-auto-scaling-group --cli-input-json file://asg_config-dev.json

Copy Launch Templates is quicker from the AWS Console – Create LT – Source Template and chose the template you want to duplicate.

And bam – you save 500ms without clicking like a neanderthal trough the AWS Console.

Още един опит muscle memory-то да ме подведе да напиша 2025. Някъде около Юни ще се науча.

Две три неща – първо, че открих много случайно (както вече често се случва) SpaceAcre, а тяхната Life’s a bitch ми стана любима. Нещо средно между девесеттарски алтърнатив, малко гръндж и много, много приятна мелодия. Enjoy:

Второ – Ren пусна новo EP, което е ненормално. Ама буквално. Ще пиша отделен пост за него, защото го заслужава.

Трето – колега ми даде да разцъкам nuPhy air75 – ебаси кефа. Когато напусках Tinqin колегите ми подариха една механична клавиатура (и картичка със снимка на педал, но това е друга тема), която е яка, но се оказа, че ми е прекалено висока. А nyPhy-то е по-нископрофилна и ми дойде тамън. А звукът ѝ е супер – нито много силен, нито прекалено “тъп” при настискане.

По дяволите, вече е Февруари! Започвам да изпадам в лека паника поради факта, че тренировките ми са почти никакви (за справка – няколко поста по-рано – widget-а използва моите данни за 2026). Говорихме си скоро със Стоян Мишков, организатора ни за миналогоришния Дунав Ултра и човека си е супер активен. Гледам, че много хора са. И ме хваща едно безпокойство. Тази година бях решил да чукна 4000 км на колелото, но явно няма да ми се получи (за сега!).

Някак много трудно започвам тази година и това изобщо не ми харесва. Някак инерцията на чисто човешката тежест, която нося покрай това, че децата не винаги са при мен и общонатрупаната тъга просто реагират една с друга и става едно такова – смачкано.

Каних се утре да изляза, но температурите рязко спаднаха. Ще опитам да изградя навик на тренажора някак…