04.12.2024

Мислите ми са кочина, в някакъв emotional rollercoaster съм последните месеци. От една страна всичко е ужасно и няма смисъл, от друга се хиля с децата ако някой от нас пръдне. Ей такова е.

И си мислих скоро за това, което писах преди само няколко поста колко богат съм всъщност. Излязоха снимките от сватбата на Кати и Радо на която кумувах. Беше толкова страхотно всичко, че още на моменти като се сетя и се ухилвам като ряпа. Всичката тази душевна гнилоч и вътрешен ужас я бях оставил в България за седмица, отидох в Нотингам и бях там. Просто бях. Нямаше ме по социалките, постоянно в teams, viber, whatever. И беше великолепно.

И разбира се речта. Дейба аз тази реч (представете си, че го казвам с възможно най-топлия си глас). Накара ме да рефлектирам върху живота си, върху приятелствата, които за тоооолкова много години не мърдат нито сантиметър, за музиката, за хората. В речта си в която само на 2-3 пъти ми заседна средно голяма буца в гърлото (но нито веднъж не се разревах, което си е абсолютен win) говорих освен за приятелството и за музиката. За това как първо слушаш, а след някакви натрупани часове започваш и да разбираш музиката, усещаш насроения, усещаш динамиката на бандата в някой live, говориш за това как предния вокал на едно изпълнение в Токио 2008 година е по-добре от новия, такива работи. И след години наред музиката ти е толкова в кръвта, че вече не си фен само на един или два стила, а на душата, която всяка мелодия носи. Кефиш се на гръмовния тътен от устата на George Corpsegrinder Fisher, на нечовешкия ритъм на Еминем, на грубото великолепие на Керана, на невероятната нежност на напоения с болка за два живота напред глас на Beth Hart и Kaz Hawkins, на китарите на Бъкетхед, на каквоподяволитебешетова Ren, на Кори Тейлър, който никога не съм вярвал, че ще ме разреве на живо, на етно джаз арменско-индийски дед метъл композициите на Тигран Хамасян и на богу, още десетки, които незнайно защо в 1:30 сутринта ми излизат в главата по-цветни от най-гадния инстаграм филтър.

Отплеснах се. Исках да кажа, че в някакъв момент музиката те спасява, бук-вал-но. И това се случва последните 6 месеца с мен по-често отколкото искам да си призная.

И да се върнем на речта – осъзнавайки това някак ми настрои някаква струна в душата. До сега не се бях замислял колко точно ми е важна. Знаех, разбира се, но не осъзнавах изцяло. И го казах пред всички, че дължа (част от) живота си на музиката и на Радо като този, който ми отвори вратите към смисъла.

Така де, простете накъсаните ми мисли, но исках да го напиша всичкото това. Някой ден ще изпълня една от идеите ми да направя списък с песни и групи, които са ми любими. Всеки път намирайки правилната песен в правилното време е нещо като една нова, малка любов, която грейва някъде. Може да ви е клише, но това е великолепието на изкуството.

А да не започвам с поезията и какво стана при първите страници на “И всичко стана луна” на Георги Господинов и “Иска ми се да живея” на Дамян Дамянов … Тогава нещо се обърна.

И понеже говорим за струни и на душата и обръщане се сетих за непреходния момент в който за пръв път чух бандонеон. Исусе христе света зомби марио какво беше това по дяволите? Тогава бях наблегнал повече на дед метъла, на грубите ритми и изведнъж дойде бандонеона с неговото танго и ми отвяха всичко.

Май доста имам да пиша тук, мотивирах се. Ще бъде.

28.11.2024 – Arch Enemy

С шведите Arch Enemy се срещнахме доста късно в моя метълски живот, но си беше любов от пръв поглед. Първото, което прави впечатление винаги е Анджела като женски вокал в melodic death metal банда. Това винаги прави впечатление. После се започва с останалия lineup като единствения оригинален член от състава на Arch Enemy е китариста Michael Amott, който като основател на групата свири от ѝ създаване от 1995 та чак до днес.

Интересен факт е, че от създаването си до 2000 година бандата има мъж вокал – Johan Liiva, който ѝ придава доста тежък нюанс, а бандата по него време залага доста на дългите сола. Енергията, която носи бандата след смяната му с Анджела и след това Алиса е доста по-различна. Бих ги оприличил в началото на сравнително типична, тежка и лепкава мелодика, типична за мелодичния death metal. След като вокалите се сменят всичко става много по-динамично, експлозивно ако речете.
Ето и едно изпълнение на Johan Liiva с неговата друга група – Black Earth:

Johan Liiva напуска групата през 2000 година и … и после идва ерата на Angela Gossow с която се и запознах с бандата. Анджела носи неподправения дух на death metal-а – тя е експлозивна, пее невероятно добре, а сценичното ѝ поведение напълно отговаря на бандата, музиката и на нея. С нея Arch Enemy стават далеч по-популярни и това не е от факта, че е жена, а че е звеееерски добра. Едни от любимите ми техни изпълнения (включително и песента, която си пуснах докато пиша този текст) е от един техен незабравим концерт от албума Tyrants of the Rising Sun изнесен през 2008 в Токио:

Ако се чудите какво конкретно ми харесва на мен това безспорно са:

  1. Taking Back My Soul
  2. We Will Rise
  3. Dead Eyes See No Future
  4. Nemesis

Анджела е част ог групата от 2000 година do 2014 година, когато две седмици след издаването на техния албум War Ethernal обявява, че напуска групата къде за творческа почивка, къде за време за семейството. Последната песен, която е записана с нейно участие е на небеизвестните Amaranthe където партнира с шведката Elize Ryd:

След като Анджела излиза от играта, така да се каже, бива заместена от канадката Alissa White-Gluz (съпруга на онзидсълготоиме (Doyle Wolfgang von Frankenstein) по-известен като китарист в Misfits, която идва от небезизвестната metal core група – The Agonist. Тя също има много какво да даде на групата като не трябва да пропускаме и факта, че е пяла в стилове като power metal, symphonic metal и deathcore в бандика като Kamelot, Delain и Powerwolf (всички от изброените съм ги слушал на живо, но за жалост без нейно участие).

Алиса е страхотна и добавя цвят в групата, но моето лично усещане е, че не си дава душата като Анджела. Нещо в нея ми казва – “Идвам да пея, но след 2 часа имам малко работа” и някак нейния импакт върху групата не е и на половина колкото този на Анджела.

Към момента Arch Enemy имат 11 албума и един обявен за 2025 г.:

  1. Black Earth (1996)
  2. Stigmata (1998)
  3. Burning Bridges (1999)
  4. Wages of Sin (2001)
  5. Anthems of Rebellion (2003)
  6. Doomsday Machine (2005)
  7. Rise of the Tyrant (2007)
  8. Khaos Legions (2011)
  9. War Eternal (2014)
  10. Will to Power (2017)
  11. Deceivers (2022)
  12. Blood Dynasty (който чакаме в края на Март 2025 г.)

Ако сте чули по-горните ми предложения или познавате групата по от отдавна, знаете за всичктие дразги около феновете – коя била по-добра, коя по-лоша, но за мен Анджела си остава лицето и гласът на Arch Enemy. Тя е жестока, необуздана, изключитела в гласът си и невероятно пасваща на музиката на Arch Enemy.

Какво прави Анджела към момента ще се зачудите? След напускането си като вокал на Arch Enemy тя остава в бандата като техен мениджър. В допълнение с това явно е добра и е мениджър на още три банди – Spiritual Beggars, Amaranthe and Obscura.

21.11.2024 – богатство

Последните дни съм щастлив – с децата съм, грижа се за тях, постоянно има “тати, тати, татииии”, което ме прави (прощавайте за думата, но) безмерно щастлив.

И трябваше да си доработя преди да си легна и реших да си пусна малко музика, че имах нужда и си отворих 289-те си плейлиста в ютуб (да, преброих ги специално за вас и да – имам проблеми). Погледа ми се заби моментално върху плейлиста на плейлистите ми – “All time favorite” и зареях изморен поглед върху песните. Обикновено се славя пред света с шокиращо слабата ми памет, но понякога, просто понякога, спомените ми имат аромат, температура и някаква енергия. Това се случва само върху определени снимки, които аз съм заснел (помня с шокиращи подробности от къде съм минавал когато съм видял нещото, което съм заснел, помня дали е било студено или топло, помня даже и настроението в което съм бил докато съм го снимал, помня още много метадата), песните (особено в танго периода ми мога да ви кажа точно кога съм я чул за пръв път и някакъв спомен докато сме били по милонгите) и два много ярки спомена за двата пъти, когато разбрах, че Борко и Оги са се родили и са добре. Друго почти не помня.

Но да се върнем на музиката. Там както се досещате и сами е абсолютна кочина има Тигран Хамасян, който свири дед метъл фолк инфюжън джаз музика, има SoCalledCrew (които скоро станаха на 13 между другото), има турско танго, Кори Тейлър и много, много други.

И се замислих колко всъщност съм богат. Имам всичкото това на мое разположение, всичките тези 119 вселени (толкова са песните като съм се старал да слагам там само тези, които натискат определени струни в душата ми) готови да бъдат пуснати с един клик и да ме зареят там, където искам да бъда – дали Честър и Димо от ПИФ ще ми пеят последните си песни, дали Стивън Уилсън ще изпее сърцераздирателната си песен Drive Home или ще послушам един от най-великите live-ове от една скромна пицария в която Майк Мас и Джеф Хол правят може би един от най-добрите кавъри на Space oddity. И пак осъзнавам колко много имам.

Хубаво е човек да се замисля за тези неща, защото често не се замисляме какво имаме докато не го изгубим (което ми напомни да си направя бекъп със заглавията на песните някъде).

Edit – хвърлих един поглед над плейлистите и имаше няколко с по 1-2 видеа вътре и няколко близки по тематика така, че намалих с цели 25 плейлиста всичко и сега имам 264. Още около 200 трябва да махна, че да придобие смисъл, но и това ще стане някой ден.

18.11.2024 – моя статия беше публикувана в Metal Hangar

Все влизам в приключения. Преди няколко дни писах за новия албум на Linkin Park и мой познат ми писа – “Абе Недко – искаш ли да ти публикуваме статията в Metal Hangar. Доста се учудих предвид, че статията както виждате и вие, не е някакво журналистическо постижение, но тук си използвам външната валидация и реших – “Защо не?”. Ето я и нея в малко по-съкратен вариант – https://metalhangar18.com/site/linkin-park-from-zero.mh18

Чувството някой друг да те публикува изобщо не било лошо! Май трябва да пиша повече за музика пък знае ли човек – може това да е моето нещо (не, че сега не пиша май основно за музика).

MacOS – Change tilde position

Всеки път когато Apple счупят с някой ъпдейт custom настройките ми за смяна на позицията на ` и § ми отнема прекалено много време да намеря пак какво съм правил. Та оставам това тук за future me и за всеки с Mac с който клавиатурата му е с разменени места на tilde-то.

Meat-а е:

sudo hidutil property --set '{"UserKeyMapping":[{"HIDKeyboardModifierMappingSrc":0x700000035,"HIDKeyboardModifierMappingDst":0x700000064},{"HIDKeyboardModifierMappingSrc":0x700000064,"HIDKeyboardModifierMappingDst":0x700000035}]}'

Credits to https://apple.stackexchange.com/questions/329085/tilde-and-plus-minus-%C2%B1-in-wrong-place-on-keyboard and http://homeowmorphism.com/2017/05/27/Remap-CapsLock-Backspace-Sierra

Linkin Park – From Zero

Новия албум е почти тук и днес стоейки до 1 сутринта слушайки го си направих някакви записки.

Може би това щеше да бъде добър епизод на подкаста за да разкажа повече впечатления, но и тук е ок.
Първо – Ейми е страхотна. The Emptiness machine e песен правена за нея и особено за нейния глас. Heavy is the crown е също страхотна.

За това дали трябва да имa Linkin Park без Честър – всеки си има мнение. Аз бях на мнение, че няма как да има LP без него докато не чух новите им две песни с новата им вокалистка. Ейми си дава душата докато се разцепва, особено пък на тези две песни по-горе. И понеже съм абсолютен идиот, който освен песните може да ви каже и точно къде ми настръхват космите по гърба идвам да заявя много сериозно, че Ейми е брутално добра, особено когато пее с пълно гърло:

I let you cut me open, just to watch me bleed

Give up who I am for who you wanted me to be

Don’t know why I’m hoping for what I won’t receive

Falling for the promise of the emptiness machine

Oх чакайте, че се развълнувах. Когато чух за пръв път Heavy is the crown и бях – “‘мкей, ‘мкей, не е зле, не е зле” и стигнах до малко след средата, когато Еми поема въздух и изревава “This is what you asked for” и това продължава 16 секунди няма да ви излъжа ако ви кажа, че ми се напълниха очите заради две неща:

  1. Когато след 16-тата секунда си поема въздух звучи точно като удавник, който е изпразнил напълно дробовете си. Това само може да покаже колко тя си е загърбила и его и всичко за да може да даде каквото има за LP. От такъв човек имаха нужда и явно са го намерили.
  2. Естествено когато говорим за такива викове никога, никога няма да забравя когато съм ревал с глас когато гледах за пръв път точно Онази версия на Given up когато Честър беше в най-добрите си години и изрева за 17 секунди “Put me out of my fucking misery”.

Та така. Трудно ми беше да приема, че има пак Linkin Park, трудно ми беше да приема, че новия Честър се казва Ейми, но богу – тази жена дава всичко да бъде с LP. И ѝ личи, че се раздава на ръба на така или иначе големите си възможности.

Добре, добре, утре ще запиша епизод за Linkin Park, че стана почти 2 докато приключа този пост (който ще редактирам утре) та ето набързо моя списък с новите песни, които ще релийзнат скоро, много хамалски ревюирани, но за сега – толкова:

  • The Emptiness Machine – 10/10
  • Cut The Bridge – 6.5/10 – много фънки по техен начин, може да стане хит по ПОП станциите
  • Heavy Is The Crown – 10/10
  • OVER EACH OTHER – 7/10 (1/10 metal content)
  • Casualty – много пънк, бе. Има потенциал за wall of death по фестивалите
  • Good Things Go – какво си ти по дяволите???
  • Overflow – пак някакъв пънк в началото, интересно накъде ще се насочат след следващия след този албум. После продължава стил ЛП, добър финал
  • Two Faced – 8/10
  • Stained – 8.5/10 – ууу това е вълнуващо. Очаквах да ми падне косата към края, но пак си беше добре особено след няколко по-слаби парчета
  • Gave You Everything – 7/10

Много ПОП ми дойде албума. Откакто излязоха с Ейми и Heavy is the crown & the emptiness machine ги въртя почти постоянно, но другите са доста по-…абе по-обикновени едни такива. Не са били с майндсета – “Ай ся ше ви откъснем главите с всяка песен от албума”, но се радвам, че в живота ми има нов Linkin Park. Напомня ми за парка в Добрич където пиехме бира, говорихме за музика, играхме хек и се оформяхме като характери.

Преди няколко седмици кумувах на мой добър приятел, Радо, на който в речта на кума казах, че той беше един от първите хора, които ми показаха красотата на музиката извън дрането и крещенето, показа ми смисъла, а след това музиката ми е спасила живота не един път (като изобщо не преувеличавам като пиша последните думи). Едни от групите бяха Linkin Park, но тогава не разбирахме какво имаме. А ние имахме младост, надежда за хубавото, гледахме през прашните си обувки към бъдещето, което щеше да е блестящо, смеехме се от дъното на душите си и изградихме приятелства, които ще съществуват винаги (гледам към вас Радо, Габс, Викс).

Айде стига толкова сантименталности, пригответе се утре за нов епизод на подкаста!

11.11.2024 – нещо оптимистично

Веднага след като написах предния пост (който дори не spellcheck-нах, просто направих braindump и го оставих да си живее в своята си нескопосана форма) реших да напиша и нещо не толкова драматично. Все пак никой не иска да си губи времето в четене на чужди тъпотии.

След лекцията ми в QA: Challenge Accepted 2024 Ben Landers ми направи интервю по темата за която говорих на конрефенцията, а именно – “QA and DevOps: A Journey of Growth, Mistakes, and Learning” или с две думи – опитът ми в миграцията от QA към DevOps.

Беше историческо интервю, защото беше по мейл, а там нещата малко се закучиха, защото в период от месец/два ми се случиха буквално 5 милиона тъпотии и съотвено отлагах доста интервюто. Та скоро се надявам да бъде публикувано и съотвено ще го споделя и тук.

10.11.2024

Навън вали. Долу-горе фокусът ми е основно върху това. И разбира се – какво ще правя от тук – нататък. Последните месеци животът ми отиде малко на север или ако трябваше да съм една щипка по-вулгарен – на майка си в потката.

От Май месец насам нищо не е наред. В поста с равносметката тази година ще пиша повече. Просто понякога усещам как светът е едно … абе гадно място. Не усещам когато трябва да ми е хубаво, движа се в някакво блатоподобно нещо, което за другите изглежда розово, а за мен – торба с пишки.

Явно няма да се цензурирам днес.

Та гледам си през прозореца и си мисля какво ли му е било в главата на Честър пред последния му период. Светът наистина е някакво огромно и самотно място. Пък и като погледнем няколко порядъка навътре в нас на атомарно ниво – центъра на атома спрямо неговия електрон е на пичка си лелина. Често правят съпоставката с футболно игрище, но до там не ми се смята за да фактчек-на. Или пък да погледнем нагоре – на Млечния Път му е през дедовия за вас, за мен, за някой вид изчезваща маймуна.

И все пак се случват хубави неща. Най-хубавото и може би единственото, което ме кара да се събуждам сутрин (и това изречение не е напоено с някое сладникаво клише) са Борко и Оги. Те са страхотни – усмихнати, още ми казват “тати, тати“, играем си и като цяло те са единствените две неща, които съм горд, че съм направил (генетично погледнато – на половина, все пак няма как да съм и баща и майка). Всичко друго е някакъв гравитиращ вселенски прахоляк. Или атомен боклук. Май се увлякох малко със съпоставките.

Снощи беше една от Онези вечери. Когато бях млад имах много такива – сърцето тупти, аха-аха да се влюби, пеперуди, хормони, не те оставят да спиш и на другия ден си като репичка. Снощи беше една от другите Онези вечери. Такива, които се случват поне 2-3 пъти седмично – абсолютното отсъствие на сън, нежеланието за това дори да заспя, безсилието да направя нещо по въпроса. Просто една сива сивота, която ти залепва на вътрешната страна на очите и няма нищо, никъде. Сърцето не тупа за нещо, фокусът го няма никакъв и като цяло е едно такова … празно. Дори не си скролвам фейсбука/редит/tech news. Празно, но от онова празно от което ти кънтят ушите.

Последните месеци по няколко пъти седмично ми идва това, да го наречем сивото сиво, което ме кара да спя не по-малко и не повече от три часа на вечер без значение колко съм изморен, колко съм спал, дали съм пил или каквото и да е друго. Три часа. Останалото е някакъв жив кошмар (макар и в по-меката си форма), който те държи с отворени очи и те кара да искаш да си издереш очите отвътре.

Малко драматично го описах, но момента изобщо не е чудесен за мен. Като цяло 2024 година е едно голямо лайно – струпване на отвратителни моменти в 12 месеца, които ако можех бих проспал в някаква кома. Щеше да е по-лесно, някак.

Спирам да пиша, че няма смисъл да се оплаквам само, макар и за това да съм го вдигнал този блог в крайна сметка.

08112024

Трябва да спра да пиша датата за заглавие на поста, защото започвам да се депресирам колко бързо започна да минава времето! Вчера ходихме на излет с децата на полянка, палихме лагерен огън и ги пазих от слънцето, а днес сутринта беше -3. Грр!

Но за друго пиша. 2019 година беше силна и ако не беше 2020 или по-извесна с когатосветаспрядасевъртиза1-2годинизарадиковид сигурно щях да имам повече публични изяви и да си говорим и виждаме много по-често по конференции.
Така де, днес ми попадна видеото, което направих преди 5 години за dev.bg. Беше ЛУДА година, л-у-д-а. Бях лектор на ISTACon 2019 в ден втори, (15 Ноември), а на първата си лекция в dev.bg – на 18 Ноември. Бяха откачени дни. Имам МЕГА МНОГО истории за разказване, но не съм сигурен дали на някого биха му били интересни за да запиша няколко истории в подкаста, че нещо започна да прашлясва. Иначе ако се разровя малко из паметта си кой знае какви дълбоко забравени неща ще изплуват. Помня например, че след първия ден на ISTACon имаше коктейл с лекторите и още се сещам каква добра дискусия направихме с Янчо от МусалаСофт. После се начаткахме с едни коктейли и на другия ден ме питаха дали не съм болен, защото съм изглеждал нещо омърлушен :D А за лекцията в Dev.BG, която беше в CampusX и се казваше “Security testing – from lizard to wizard in 40 minutes” залата се препълни толкова много, че имаше правостоящи. Беше ненормално преживяване!

Та 2019 година е и аз съм по-млад и по-зелен от сега, събуден в 5 и нещо за да посрещна изгрева, с един чаршаф в ръце, бутилка вода, бутилка червено сокче, микрофон, лаптоп и ентусиазъм. Записах въпросното видео под звуците на разгонените чайки и странно гледащите ранобудни бабки и това си остана в историята – https://www.facebook.com/watch/?v=441847993405990 (preview-то на fb не работи в wordpress, соре).

А за първата ми лекция в dev.bg имам доста да разказвам, но малка част от това е, че беше епично, залата се напълни до горе с цели 140 човека, дори имаше и правостоящи (!!!) и беше е-пич-но! Снимката в началото на поста е с пълната зала. Беше много запомнящо се.

Абе май имам да ви разказвам доста неща така като се замисля.

Snuff стана на 16

28 Sep 2008 или преди 16 години за пръ път чух Snuff. И противно на очакванията ми да си счупя главата в някой ръб от куфеене започна бавно и протяжно.

Хм. Хм? Хмммм.

Това ми беше реакцията. На 22 години човек няма търпение да изчака, да усети, да преживее. Snuff е част от албума All hope is gone в който са вечните класики като Psychosocial, Sulfur, Dead memories, ‘Till we die. Част от моето детство юношество. Но Snuff… Fast forward, 2024 година пея с цяло гърло докато рева като малко дете (188 см, 110 кг по това време) аз и почти цялата тълпа покрай мен. Треса се целия докато сърцето ми, разбито и преди това, се разкъсва на още по-малки съставни части. Усещам милиони малки пробождания в цялото тяло, слушам как Кори припява последния куплет:

So, break yourself against my stones
And spit your pity in my soul
You never needed any help
You sold me out to save yourself
And I won’t listen to your shame
You ran away, you’re all the same
Angels lie to keep control
Ooh, my love was punished long ago
If you still care, don’t ever let me know
If you still care, don’t ever let me know

Дори не се опитвам да спирам сълзите вече. Съжалявам, искрено съжалявам за това колко счупен може да бъде един човек, за това как това ще потроши и други хора, за себе си, за децата. Искрено, дълбоко, ужасно разтърсване, осъзнаване.

Брадата ми е подгизнала, песента свършва, засичаме си погледите с един чичак, той си бърше все едно челото, но му личи, че и той, както повечето около мен дори не са решили да скрият сълзите на болка, тъга, на края на нещо, на спомена.

Окопитвам се, изпивам няколко големи глътки бира за да се съвзема и тоя ми ти Кори ли е, Тейлър ли е, започва следващата песен, моментално и с първите ноти ми е ясно, че няма да се прибера същия от този концерт. Започва нещо, което не знаех, че изобщо ще чуя на живо. Започва първия куплет, аз не чувам нищо около себе си защото викам и пея като обезумял. Като ранено животно, което се опитва да си избяга, но не може. А думите са:

Under the water
It’s cold and it’s grey
My torrid autumn
Another season decays
Open up the hollow
And my walls come down
I tell you it’s a problem
Just when no one’s around

Малко след това идва и Trough glass и аз вече съм дал всичко от себе си. Празен съм отвътре. Като шушулка, ако ме духне вятъра ме е страх да не изхвърча към някакви други мисли. Тъжен съм, Кори казва “До нови срещи” като всички знаем, че вероятно повече няма да се видим никога, светлините светват и всички си тръгват.
А аз докато вървя няколко километра докато се прибера си пея на глас:

You sold me out to save yourself
And I won’t listen to your shame
You ran away, you’re all the same