Един татко Недко разказва

Аз съм “няма кинти”, аз съм “няма ‘леб”
Мушни се зад мене, че съм най-отпред
Аз съм тоя дебил, дет’ кара пил върху тротоара
Аз съм “kill, kill, kill” и “бате дай една цигара”
Аз съм помияра, яката дупара
Водката менте я пия всяка вечер в бара
Твоето момче цял ден бъхти и после кърка
Лошото ченге в квартала, дето го пребърква
Как ше ме убиеш като аз съм килъра?
В царството на слепите най-сляп е дилъра
Сирия на три морета, харе кришна, многя лета
Щом па си решил да газиш, бате – дай на пета

София град – душеяд
Аз съм тая гад, аз съм тая гад
София град – душевад
Тука всеки ми е свиден, тука всеки ми е брат
София град – душеяд
Аз съм тая гад, аз съм тая гад
София град – душевад
Тука всеки ми е обиден, тука всеки ми е враг

Веган-хомофоб, математик, антрополог
Радикален еколог, аз съм жесток, направо съм Бог
Аз съм нощен труд – нисък, грозен, злобен, луд
Аз съм шизо и съм наблизо
В смога над Ариана, в медицинска марихуана
В скромната ти сянка, в твойта (ха-ха) “лична банка”
Цигането във кашона, дет’ не го лови закона
И пичето, което ти чати срещу левче от телефона
Аз съм болната фантазия на фалшивата буржоазия
Лицемерната куртоазия на богатата жена
Аз съм салон за красота – яко, яко самота
Грим, галерии, калмари, пепел от рози, кич, кампари
Аз съм лъжата, аз съм лъжата, аз съм лъжата
Аз съм лъжата, в погледа на излъгано дете
Аз съм Витошки, площади
Аз съм стъклените сгради, в които се перат души
Аз съм ти. Да бате – аз съм ти
Ти ръждива катерушка, ти, заплатка ако слушкам
И последния ми опит за живот между тоя изтещял народ
Да бате – аз съм ти
Щом па си решил да газиш, бате – дай на пета

Копеле, слушай ме внимателно, слушай, ше ти ка’а защо
Ако искате, ше има надежда, вяра и любов, захар и канабинол
Но ако се ебавате ще има кръв и караминьол
Израснал във смог, омесен от странно тесто
Хляб съм и сол, аз съм златен и нов
Аз съм гладен и гол, аз съм
Корумпирания катаджия, който сега събира
Кинти да изучи двете си деца в чужбина
Тегаво е под полите на Витоша
Доста по-лесно е под други поли в които шавам
Нали съм хитро шано, ще си купя младост
Ще си купя чистота и после някой друг ще я плати с душа

А не мо’ат си напишат правилно и завещанието
Идвам от “Майчин дом”, дишал съм в “Дружба I”
Бил съм при кръстовището на “Драган Цанков” и “Самоков”
Бил съм до “Каблешков”, до “Княз Борис” и “Цар Симеон”
Където Фреди от Ирак готви магическо агнешко
Хвърчал съм през “Летище София”, през терминал едно
И накрая ме посрещат като шибан цар у Княжево
Копеле, слушай ме внимателно, гледай, ще разбереш веднага защо
Ако искаш – ше има надежда, вяра и любов
Ако не искаш – София много бързо ти дава урок

Добър вечер, драги зрители
Да ви пускам новините ли?
Или да си помълча?
Така е хубаво след дъжда –
Като съм тиха
Като съм тиха
Като съм тиха

След всичките пъти в които съм бил на сцена или пред хора (танци, лекции (по конференции, училища и университети), по спортни събития, четене на мои стихове, гост на подкасти, интервюта и каквото там се сетите още си мислих, че ще се усещам малко по-специален. Когато бях дете бях много, много срамежлив и идеята, че изобщо ще изляза на сцена ме вцепеняваше.

И си имах някакви milestones – сега ще изляза пред 20 човека, ще говоря за това или онова, или – ще направим тази хореография пред няколкостотин човека, или пък … абе каквото се сетите.

Е, покрай раздялата със златина и съответно нередовното виждане с децата (50/50) животът ми стана отвратително труден. Все едно, че плувам в цимент, който се стяга с всяко замахване на ръцете. Аболютната тъга и … абе направо да си го наречем – скръб, когато се прибера вкъщи и е тихо, празно и има детски дрешки навсякъде, но ги няма децата, е нещото, което явно има потенциала да ме унищожи. Един от най-трудните ми спортни моменти, когато тичах 25 км skyrunning или изкарах Дунав Ултра и 700-те ѝ километра за точно 48 часа, когато съм бил на абсолютния си предел на силите, когато съм бил на ръба на припадъка, когато съм си казвал, че съм прескочил границата и вече съм убеден, че ще си нанеса някоя перманентна щета, когато съм падал и см се наранявал жестоко, когато получих първата си паник атака на сцена (мога да изброявам още) не могат да се сравнят и с фракция от чувството когато се прибера в нас и е тихо.

Тихото, изпепеляващо чувство на самота, на скръб и на празнота е толкова силно, че от месеци не съм спал добре, не се концентрирам на пълния си потенциал, не мога да мисля за нищо друго освен за децата и дали са добре, какво се случва с тях, научили ли са нова думичка или навик, как ще им се отрази цялото това shit show…

Абсолютно и напълно съм опустошен и никога не съм си и мислил, че ще се превърна в чичко, но ето, че само с няколко снимки и чата успях да се превърна от онзи идиот, който разправя смешки в офиса и ръсеше простотии, смееше се и се събираше с приятели до тихия и пречупен чичко, който е недоволен от света, изпитва .

I hate to say it, but I’m done.

Днес официално е най-насрания ден от цялата 2025. Този път дойде от офиса. Само от там не очаквах.
Нека да направя един сбит анализ:

• В развод съм от почти една година
• Колата се счупи (DSG-то сгъна, ремонта отива около парите, които дадох за цялата кола)
• В офиса днес беше … интересно да речем
• Тресна ме мигрената. В момента merge-вам разни неща, часът е около полунощ, а аз виждам буквално само с периферията на ЕДНОТО ми око. Освен това не съм и вечерял освен останките от децата

Мисля, че това само по себе си е достатъчно да се метна от някъде. Ситуацият навя спомен за Шепа пепел на Жлъч, макар и извадена от съвсем различен контекст:

… ебати несправедливостта, но казват, че тва е животът
Ако е това, ебал съм му майката, аз ш си ходя…

P.S. Сигурно ви е интересно, но има много видове мигрена и аз съм изкарал веселата клечка, която засяга зрението основно. Криво-ляво това виждам като получа пристъп, макар и това да се случва на 10 години по 2 пъти – https://americanmigrainefoundation.org/resource-library/understanding-migraine-aura/

Днес си пуснах пак Synestia – Dies Irae и това мигновено ме върна в последните 40-тина км. на 209 километровото ми каране преди седмица (и първо за годината).

Ако си падате по тази музика си я пуснете и си представете следната картинка, която беше пред очите ми:

Навън е pitch black или тъмно като в кучи гъз (защо не обикновен, а кучи нямам идея), единственото, което се чува е повея на вятъра. Ушите ми пращят от тишината, а през 10-тина минути минава по една кола. Всичките ми светлини по колелото и по мен са пуснати, но фара ми, колкото и да е добър не може да се сравнява с този на колите, тоест – виждам на десетина метра напред, но в периферия – нула. Абсолютно тунелно зрение. Времето ми минава и съм на ръба на това да не успея да финиширам в контролното време, напънал съм се до пръсване на мускулите, краката ми горят, ръцете (и най-вече кутретата, които най-често го изяждат) и стъпалата ми са безчувствени. Нещо се шмугва в храстите, но не зная какво е, защото както казах – тунелно зрение.

Карам на сигурно 95% от капацитета си и летя като вятъра с на моменти над 30 км/ч средна скорост, старая се да не хипервентилирам (както се случи на последните метри на Дунав Ултра 2018 г.), да не се убия някъде по дупките, да следя времето, денивелация, скорост, храна, прием на вода. В главата ми са основно децата и някакви размазани спомени, които все едно са се случвали на някой друг. Преминавайки в предпоследното по маршрута село хайка кучета ме подгониха.

Нека да отворя скоба. Последните час и половина си сложих слушалките и надух до последно Dies Irae. Мелодията я открих докато търсих вариации на класическото Dies Irae и не съжалих за секунда. От началото хваща за гърлото и blackened deathcore-а просто ти раздира тъпанчетата. Жестокият глас на Ville Hokkanen е дълбок, жесток и абсолютно on spot. Китарата и оркестрирането от страна на Sam Melchior са неповторими.

Затварям скобата. Почти преминавам селото, когато група кучета ме подгониха. Всеки, който е карал колело са го гонили кучета, праз голям. Да, но аз първо, че съм решил, че ако не финиширам навреме трябва нещо крайно да ми се е случило и второ – преди да излаят се чува за секунда едно гъргорещо ръмжене. Освен това ако някое реши да види какво има между спиците ми си отиваме и двамата.

Впечатляващо дълго време ме гониха, но се отказаха в някакъв момент. Помислих си за секунда какво ли щеше да стане ако ме бяха докопали.

Храната ми свърши. Водата ми беше на половин бидон (350 мл.), енергия нямах от поне час. Сантиметър по сантиметър, метър по метър започнах да броя колко време имам, средната ми скорост и дали изобщо бих стигнал навреме.

И пак, както последните ми вече незнамколко карания адреналина се включва съвсем в края на карането. Този път се включи и си знаех, че няма да изкарам и 5 км. повече от финалния двеста и девети.

Както вече писах – финиширах ТРИ минути преди cut-off времето. За мен това си беше едно приключение, което поне за малко притъпи постоянната, жестока болка покрай развода и злободневностите, даде ми ясен поглед за това, че живота сигурно ще продължи, че единствения човек (cringe alert) на който мога да разчитам съм аз самия.

Няма да спра да повтарям, че човек изкаран от своя балон, много след това, което си е мислил, че му е лимита открива себе си и коравото копеле, което като види, че има каране, което е стотици километри за абсурдно малко време вместо да се шокира се усмихва накриво и се мята с ушите напред.

Всички забравяме, че в нас дреме нещо древно, силно и непоколебимо, но понякога трябва да караме 64 часа за да го накараме да изплува на повърхността и да ни покаже, че можем много повече отколкото си мислим.

Пиша това за бъдещия Недко, който пак ще забрави къде са му записките.

За да mount-нем pCloud drive като локале диск трябва:

1. Инсталираме тяхната версия на pfs
2. Инсталираме (ако сме на дебиан) нужните ни пакети:
   • build-essentials
   • libfuse-dev
   • libssl-dev
3. Auth mechanism-а става с curl:
   • curl https://api.pcloud.com/userinfo?getauth=1&username=”USERNAME”&password=”PASSWORD”
4. Actual mount-а става с:
   • ./mount.pfs –auth TOKEN /mnt/pCloud

Или използвайте техния стар CLI клиент, който не е пипан от 11 години, и изглежда да работи – https://github.com/pcloudcom/pfs

Още съм жив. Къде на майтап, къде на истина понякога се чудя изобщо как съм я докарал до почти 40 лазарника. Особено сега с развода, с въпросите от децата – “Тати, а защо мама живее на друго място? Кога ще дойде тук”, които ми разкъсат сърцето всеки път, то тъмните мисли, които вече постоянно са ми в главата.

Тръгвайте да се тревожите само ако си публикувам най-хубавия стих, защото в болката се ражда най-красивото.

Мислих преди 1-2 години да запиша епизод с още няколко татковци на тема бащинство и да разкажем за нашите воли и неволи през нашата си призма, но колкото повече минава времето – толкова повече виждам, че ще пиша/говоря за развода, защото не съм сам в това “приключение”. Имам още няколко близки и познати, които са търгнали натам.

Живеем в жесток свят в който ни се отнема едно от най-важните неща – възможността да обичаме и да бъдем щастливи.

EDIT:

Исках да напиша нещо и обикновено като отворя блога и всичко ми идва почти готово в главата. Този път не беше и се въжда и резултата по-горе (който нарочно съм оставил в този си му, оригинален, вид.

Просто исках да опиша с думи какво е в мен, но явно и аз не съм на 100% наясно щом не мога за 30 секунди да го дефинирам с думи. Искам да кажа, че съм съкрушен, но не искам да се превърне в музикален/личнодрамен блог. Искам да кажа, че не виждам себе си полезен за света и хората около мен. Изобщо. Искам да кажа, че съм на отвратително място в главата си, но без да съм слъзлив. Искам да кажа, че никога през живота си не съм бил толкова разочарован, толкова болезнено изтръгнат с корените от нещо, което смятах за свой дом, толкова до болка изтощен емоционално. Сигурно някой ще каже, че е лигавщина и може да е прав за себе си. Аз обаче не мисля така. И мисля, че е време да говорим за тези неща, за това, че понякога ни иде да се метнем от някъде, че понякога плачем, че понякога ни боли, а тази болка нерядко стига до горната ни граница на търпимост към нея. Искам да кажа, че не мога да се концентрирам както бях преди тази цялата история (която скоро ще направи година). Искам да кажа и, че на работа се представям потресаващо последните седмици (и най-тъпото е, че не е заради работата даже, а заради … тези неща, които пиша по-горе).

Искам да кажа, че боли. И то боли по един съвършено нов начин.

Помня всичките няколко секунди в които паднах и се сурках няколко метра от колелото в един прахоляк, когато направих 700 км абсолютно и напълно сам прекосявайки цялата страна за 64 часа, помня няколко от моите раздели, помня всички, ей богу, всички, пъти в които някой ми е звънял да ми каже, че някой от семейстовто или мой близък си е заминал завинаги.

Но никога, никога, не съм бил толкова огорчен до абсолютно краен предел, не съм се чувствал толкова зле и не съм мислил толкова лоши неща, колкото в този момент.

Някои ще кажат – споко, пич, има много риба в морето. Сигурно, но аз не виждам себе си в нито една хипотеза да имам изобщо желание да бъда близък с някого освен с моите деца.

А това боли.