Още съм жив. Къде на майтап, къде на истина понякога се чудя изобщо как съм я докарал до почти 40 лазарника. Особено сега с развода, с въпросите от децата – “Тати, а защо мама живее на друго място? Кога ще дойде тук”, които ми разкъсат сърцето всеки път, то тъмните мисли, които вече постоянно са ми в главата.
Тръгвайте да се тревожите само ако си публикувам най-хубавия стих, защото в болката се ражда най-красивото.
Мислих преди 1-2 години да запиша епизод с още няколко татковци на тема бащинство и да разкажем за нашите воли и неволи през нашата си призма, но колкото повече минава времето – толкова повече виждам, че ще пиша/говоря за развода, защото не съм сам в това “приключение”. Имам още няколко близки и познати, които са търгнали натам.
Живеем в жесток свят в който ни се отнема едно от най-важните неща – възможността да обичаме и да бъдем щастливи.
EDIT:
Исках да напиша нещо и обикновено като отворя блога и всичко ми идва почти готово в главата. Този път не беше и се въжда и резултата по-горе (който нарочно съм оставил в този си му, оригинален, вид.
Просто исках да опиша с думи какво е в мен, но явно и аз не съм на 100% наясно щом не мога за 30 секунди да го дефинирам с думи. Искам да кажа, че съм съкрушен, но не искам да се превърне в музикален/личнодрамен блог. Искам да кажа, че не виждам себе си полезен за света и хората около мен. Изобщо. Искам да кажа, че съм на отвратително място в главата си, но без да съм слъзлив. Искам да кажа, че никога през живота си не съм бил толкова разочарован, толкова болезнено изтръгнат с корените от нещо, което смятах за свой дом, толкова до болка изтощен емоционално. Сигурно някой ще каже, че е лигавщина и може да е прав за себе си. Аз обаче не мисля така. И мисля, че е време да говорим за тези неща, за това, че понякога ни иде да се метнем от някъде, че понякога плачем, че понякога ни боли, а тази болка нерядко стига до горната ни граница на търпимост към нея. Искам да кажа, че не мога да се концентрирам както бях преди тази цялата история (която скоро ще направи година). Искам да кажа и, че на работа се представям потресаващо последните седмици (и най-тъпото е, че не е заради работата даже, а заради … тези неща, които пиша по-горе).
Искам да кажа, че боли. И то боли по един съвършено нов начин.
Помня всичките няколко секунди в които паднах и се сурках няколко метра от колелото в един прахоляк, когато направих 700 км абсолютно и напълно сам прекосявайки цялата страна за 64 часа, помня няколко от моите раздели, помня всички, ей богу, всички, пъти в които някой ми е звънял да ми каже, че някой от семейстовто или мой близък си е заминал завинаги.
Но никога, никога, не съм бил толкова огорчен до абсолютно краен предел, не съм се чувствал толкова зле и не съм мислил толкова лоши неща, колкото в този момент.
Някои ще кажат – споко, пич, има много риба в морето. Сигурно, но аз не виждам себе си в нито една хипотеза да имам изобщо желание да бъда близък с някого освен с моите деца.
А това боли.
