CategoryСтихове

На тези страници можете да намерите част от стиховете ми писани за някого, за нещо или просто за … мен.

2/7 Валери Петров

Валери Петров, добрия старец с пронизителния поглед през дългия си живот е издал 34 книги, като първата му излиза едва на 15 (под псевдонима Асен Раковски), 19 пиеси, 6 от които са пиеси-приказки, 19 филма по негов сценарии, от които 6 анимационни (което без да претендирам за истинност вярвам, че е някакъв рекорд за България). Името на Валери Петров идва дълго след като той е бил роден от фамилията на майка му Мария Петрова. Баща му се казва д-р Нисим Меворах, а родителите му му го сменят след като приемат протестанството.
Таланта, дълбоката култура и разбиране за живота, за езика и за изкуството Валери Петров показва първо на всички с преводите му на Уилям Шекспир и Йохан Волфганг Гьоте.
И малко от мен – Валери Петров е толкова лек за четене, текстовете му са като перушина и мелодични като глас на майка, която вика детето си през терасата за обяд. По-долу качвам 7 прочетени негови стиха.

Ако беше жив днес щеше да стане на 100.

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

Лято

Искам пак да дойде лятото

с потните си мищници

със слънчевите очила

с късите гащи

маратонки, чехли

изгорели гърбове и колена

и пясък в чорапите

с топлината в нас.

Да се оплакваме един на друг колко е горещо

гадно

потно

и задушно

но да не искаме да го пускаме да си тръгне

и да дойде кремаво оранжевата есен

с умрелите си листа и хората с балтони

и тия с къси гащи отказващи да пуснат последната лятна нишка подсмърчащи тихо по автобусните спирки.

Да слушаме джаз пиейки джин или сангрия,

да говорим за риболов или любов,

за книги или работа,

за нас.

Всяка година по същото време

Преди, когато пишех (един от малкото останали свидетели е този блог) четях много стихове. Обичах да го правя, опитвах се и аз да пиша. И няколко автора си удариха тежкия, нажежен до бяло печат в ума ми. Двама от тях са Дамян Дамянов и Георги Господинов.

Първия обича да бърка толкова на дълбоко в душата и отношенията на хората, че често боли. Втория го прави същото, но с непоправима грация сякаш малко нетипична за българското литературно общество.

Всяка година по същото време си повтарям на ум един стих станал част от “Там където не сме“.

 

Коледа, Груневалд

Георги ГОСПОДИНОВ

 

Оставихме трапезата невдигната, ни чистили, ни мели,
дали са идвали тук снощи нашите умрели,
небето се отваря тази вечер,
ще дойдат гладни, няма да им пречим.
Небето се отваря, дали ще ни намерят,
далеч сме, мястото е друго
(виж пламъкът трепери).
Мястото е друго, но небето не e.
На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,
ще мернем крадешком дали са празни чашите
(защото той си падаше).
Дали не липсва нещо от сърмите,
тя толкова обичаше сърми, стафиди…
Дали бих искал да ги видя,
или да си остане тайна, страх…
Свещта е догоряла, чиниите с остатъци по тях…
Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,
да дишаме студа, какво пречистено
небе, пречистен сняг, новородено слънце.
След рождеството всички спят до късно.
Тихо утро, свято утро…
Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,
ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.
Родил се е, ще кажем и отминем,
но не казваме…
Кутията е празна

Ревю: “Жената и мъжете, които бях” на Димана Йорданова

Отдавна не съм писал стихове. И не знам дали ще мога да се върна към писането. Но пък за това има хора, които в днешните дни на фейсбук, евтини жени и чалга пишат стихове. Някои се смеят като чудят това, някои казват, че стиховете са история и никой не чете. Но пък помня какво беше като излезе стихосбирката на Августинг Господинов “Нощта в действие” и всички последвали интервюта, разговори, истории.
И така – следващата добра стихосбирка, която ми попадна в ръцете беше тази на Димана Йорданова. Ревюто написах в GoodReads и смятам да не го преразказвам, а направо да го paste-на тук.

Continue reading

Като настинка

 

Искам да те изненадам.

Като настинка.

Да те нажежавам

до червено.

Да те отпускам.

Да те изпотя.

Да те извиня от работа.

Да съм с теб.

В теб.
Заедно да пием чай до късно

и да стоим завити през глави.

 

Жалко, че настинката си заминава

точно толкова бързо

колкото и идва.

 

 

14.07.2014 г.,

Н.

Любов

Тази седмица в курса по Творческо писане имахме разни задачи, които правихме. Беше интересно, но и много предизвикателно, защото трябваше да четем на глас на напълно непознати нашите неща. Буквално изливахме душите си един през друг. Зареждаше и натъжаваше, отпускаше, напрягаше. Всеки бе със своя  си заряд и история.

Понякога е много самотно да четеш току-що написан стих на непознат.

 

 

Любов

Тя можеше да има много форми.

Тя е топла и студена, кипяща и спокойна,

с форма на богиня, със сърце на майка.

 

Тя тежи на сърцето и ума колкото перо,

но понякога гъне уморените ми нозе и тежи.

Боли ме.

 

Обичам. И мразя.

Прегръщам. И целувам.

Свиря на нея. Слушам я.

 

Изпивам я с поглед, заливам я с целувка.

Стоплям когато е студена,

охлаждам я когато душата ѝ кипи.

 

Аз? Аз съм щастлив.

Понякога изгорен, понякога замръзнал. Сам.

С душа тежаща колкото планина и сърце леко и празно.

 

01.07.2014,

Н.

Те

Вдъхновен от страхотната бургаска милонга и хората, които присъстваха не се сдържах и още тогава нахвърлих няколко реда в моето малко тефтерче за спешни музи, които така и не редактирах. Редовете в общи линии описаха вероятно някакво желание или по-скоро виждане вдъхновено от невероятната музика и танцуващи.

И молба към вас – моля, под статията да постнете вашата любима танго/милонга/танго валс мелодия.

 

 

Те

Прожектори – цветни, три.
Светят в очите – поздравяват.
Четири несбъданити животи,
Четири небивали, неродени любови
Остават три, две, една.

Една необичайно дълго задържала се история
Смеят се.Танцуват.
Не говорят.

Споделят два свята в един.Един нероден, но със сигурност заминаващ си скоро.
Последни ноти, Финал. Край и сбогом.

О, почакай. Усмивка срамежлива, една, скоро цели две.

Може ли този временен безвечен свят да просъществува?

01.05.2014 г.

Н.

Първо

Първа прегръдка:

  • Първа целувка (влажна, кратка, с отворени очи),
  • Първо “Обичам те” (Боже забравил съм как да ги пиша тези двете думички),
  • Първо разочарование (силно),
  • Първа раздяла (преболезнена),
  • Следваща целувка, следващо “Обичам те”, следващо разочарование, следваща раздяла…

 

Първи танц (притеснен, треперещ, развълнуван): Continue reading