Tag: музика

Procol Harum

На работа съм, главата ми пуши, аз (и краката ми) още преживявам карането от вчера (за което пиша статия (под 5000 думи, обещавам!)) и youtube ми предложи нещо, което не бях слушал от много години – единствената песен, която знам на Procol Harum, тяхно изпълнение от 2006 г. в Дания с филхармоничен оркестър. Звуците на цялото нещо, гласът на Гари Брокър, всичко е един голям, страхотен синхрон.

Бих искал да бъда някъде, където мога да чуя нещо подобно с наистина добра техника, да се потопя и да ударя един ром, да речем (ромът (не човека, а питието) ми дойде от книгата, която слушам – “Неграмотното момиче, което можеше да смята” на Юнас Юнасон).

Керана и космонавтите <3

МЕГА случайно се сблъсках пак с Керана и космонавтите. Слушал съм единствено “Силна слабост”, но Спотифай ми ги предложи онзиден и останах като застрелян. За пръв път чух “Цех за сънища” и по средата на първото ми слушане очите ми вече се бяха ококорили.

Текста е особен, което е първото нещо, което ми хареса в песента – разказва история, но не клиширано, а все едно говори на приятел (няма да ви спойлвам). Керана пее добре, много добре, но как цитира (narrate-ва?) не е истина. Просто толкова добре си играе с гласа, толкова добре си мени темпото според текста, че направо завиждам за това колко е добра. Космонавтите от своя страна са добри, саксофониста влиза толкова мазно, че като я слушам за фон понякога се усещам по средата на солото му и ме облива едно чувство все едно съм някъде на топло и безопасно място и всичко около мен е огряно от жълтата светлина на залязващото слънце.

Сънят, моят приятел, който никога не идва,
най-добрият ми приятел, който никога не виждам,
някого, с когото споделих живот на половина,
сега прекарвам тази половина да проклинам.
Теб, затова че съм зависимa от теб,
проклинам теб, затова че, виж ме, мисля пак за теб
проклинам теб, затова че пак не мога да заспя,
повярвай ми, опитвала съм хиляди неща.
Ако трябва да съм честна, мислех да те заменя,
да се откъсна, с жалката потребност да се разделя,
но единственото жалко нещо се оказах аз,
защото жалък си щом се залъгваш и си вярваш сам.
Хей... Всъщност чух, че имаш брат,
но приятел ли си с него място нямаш в този свят,
бил обсебващ, винаги непредвидим,
а случило ли се, така че с него се сближим,
той не пускал, не предлагал път назад,
не прощавал грешки, затова ме достраша
и реших да си остана пак безсънна през нощта,
безсънна, но свободна...
И да те чакам (4)
Откакто спря да идваш, разполагам с много време,
седя и си те чакам, разни мисли ме обземат.
Може би си си намерил най-накрая половинка
и с мене да се срещаш не си заслужава рискът.
Тя не ме харесва, но това е много ясно,
то аз не се харесвам, камо ли пък тя внезапно,
но от теб... от теб очаквах друго,
не очаквах, че ще ме зарежеш в мрака толкоз грубо,
все пак, няма да те взема, няма да те задържа,
не искам да те имам, няма да те променя,
Искам просто да говорим, да ти чуя пак гласа,
да чуя своя как на теб разказва просто ей така...
Помниш ли, как обсъждахме деня
и заедно с нощта, като в цех за сънища,
разбърквахме истории, разменяхме слова,
получавайки се някакви супер смахнати неща,
които ще забравим, щом с теб се разделим,
но сянката от спомена им, ще стои,
зарита, дълбоко в подсъзнанието ми,
за да ми дава сили...

И да те чакам (4)

И аз те чакам, хей (2)
И аз те чакам, чакам, чакам, чакам

И аз те чакам, хей
Чакам те
Аз те чакам... чакам... чакам те.

Ах този Billy Joel

Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли.
Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.

Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.

Наздраве.

The old Slipknot is back!

Дееба, не ваярвах, че ще чуя пак това, което чух в Iowa преди толкова години (айде не същото, но до голяма степен). Чакам с нетърпение целия им албум + концерта им в Пловдив догодина (ако тия нещастници не го отложат за веченезнамкойсипът).

Varna mega rock ден трети

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Varna mega rock ден втори

Метъл да се лее. И бира.

Ден втори беше съвсем безалкохолен тъй като може малко да съм прекалил петък вечер от екзалтацията покрай Rage.

Та бях с колата на фестивал – нещо дълбоко заклеймявано от моята светла личност години наред. Имах малко работа преди да влезем и минавайки покрай оградите чух Velian – страхотно озвучение, личеше си, че мачкат публиката. И четейки новините явно е било така.

Влязохме за Sevi, малкото момиче с големия глас. Бая енергия има това дете, да не говорим за музикантите около нея. Последните години Sevi просто къртят, мачкат и заявяват стоманеното си присъствие на нашата родна сцена. Този път не беше изключение. Фестивала във втория си ден беше осезаемо по-пълен и имахме малко затруднения с гъчканицата, но това не пречеше.

И така Sevi приключиха ударно, но както всяка подгряваща група без много думи просто в края на песента оставиха киратите и зачакахме да дойде ред на гърците от Firewind. И дойдоха. Нежното интро на фона на новолунието, лекия ветрец и аромата на море, бира и пот направиха започването им съмнително. В тия моменти или избухват или просто нямаше да се получи. И така около половин минута започвайки с “Ode to Leonidas” момчетата галеха китарите и барабаните си, засилваха общото чувство, че нещо ще се случи и то не се забави.

На сцената излезе Henning Basse, който изненада снебрежния си вид, корем и бира в ръка все едно ще ходи после да жъне жито. И 5 секунди по-късно вдигна всички на крака. Не знам каква е тайната на харизмата му, но един час ние всички бесняхме и се кефихме супер много, скачахме и крещяхме с тях. Китаристите не се даваха и бяха на световна величина, но барабаниста… за барабаниста трябва да измислят диагноза само за него. Този човек от-ка-чи. Не спря да беснее от първата секунда докато дойде ред на W.A.S.P.
Firewind вече си имат нов фен.

След незнамколковреме и цялостна смяна на фона, инструментите и част от озвучението на сцената започна най-дългия soundcheck в живота ми – сигурно 20+ минути въртяха, сукаха, настройваха и нареждаха. И излязоха, за шести път на българкса сцена, W.A.S.P. Публиката вече беше се сгъстила супер много, хората скандираха и излязоха. W.A.S.P. или White Anglo-Saxon Protestant. През осемдесетте години Блеки Лоулес (йеп, така се казва вокала им) е бил считан за секс символ. Сега обаче, бога ми, бях изненадан. На 61 Блеки изглежда като евтина, дебела версия на Ози Озбърн, но с бял грим, очна линия и йога клинче.
Не отричам чудовищно добрата им координация, изключително прецизното свирене (Блеки мачка) и вече поовехтелия му глас, но все пак си тръгнахме след третата песен. Сигурно си е заслужавало, но като не-фен не можех повече.

Note – на WeRock статията за събитието отново мачка, ставам им категоричен фен.

04.08.2019

Последния ден от Юли ми беше последния работен ден в Немечек. За това в отделен пост, а повече за новия ми работодател след извесно време.

Към момента изпитвам малко носталгия към старата фирма, но съм супер въодушевен към новата. Там сменям изцяло попрището и ще изпълня една моя мечта – да стана DevOps. Какво е това – в отделна статия. Но с годините когато съм имал таскове (или съм говорил с някой team lead да поема ) в които се налага да направя нещо на системно ниво (я да вдигна някой staging/production или да направя промени по някой сървис (основно nginx/mysql/на системно ниво)) винаги съм се въодушевлявал. Пък и тези, които ме познават знаят, че съм технически човек и ми харесва много повече този аспект. Е – ето, че съм една стъпка напред към това да работя в тази насока всеки ден, по цял ден.

И реших да си почина активно от първия работен ден, който се падаше в петък, и какво по-добро от това да стана в 5 и нещо сутринта, да запаля колата и да отида в Балчик и оттам с колелото до границата? КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРКА ПО ДЯВОЛИТЕ?

На отиване, понеже бях малко превъзбуден, направих Балчик-Граничен пункт, който е малко след Дуранкулак за малко над 2 часа, което за своите 60 км. си е рекордно време за мен. И вдишвах живота около мен, щурците, бубулечките, които се блъскаха в очилата и каската, тревичките, небето. Още беше рано и прохладно. Когато пристигнах до митницата спрях да пия едно кафе и да заредя с вода двата бидона. Там намерих приятелче в очите на едно улично куче, което се търкаше в мен като котка, даваше си задника да го чеша, зад ушите и се кълна, че се ухили в някакъв момент. И тъй с песни и танци реших да се прибирам.

И тогава ада падна на главата ми. Отне ми 5 часа да се пибера обратно (това включва почивките ми и едно кратко гости на приятели в Шабла). 5 часа под жаркото слънце на 30 градуса не беше майтап работа вече. Не беше и смешно. Бях объркал нещо съществено – храна, вода, пейсинг, още не знам какво е.

ПЕТ ЧАСА се влачих със средна скорост от ~17 км/ч и пулс от 150 удара в минута (което е страшно много за почти никаквата денивелация).
Ударих стената на първото си по-голямо каране за годината. И я ударих яко.

И понеже съм вече експерт в удрянето на стени нека ви кажа какво е чувството.

  • Когато гликогена от клетките се изчерпи и те нямат какво да горят за да продължат да произвеждат енергия влизаме в хипоглекимия. Ще кажете – пф, лесно е това – ще ядем сладко. Това е чудесно решение, освен ако вече не си ял и надбъбречните ти жлези вече не могат да произвеждат инсулин, която да разгражда глюкозата, която от своя страна да се използва като гориво. Тогава вече сме се преебали;
  • Заедно с това, в точно този момент тялото спира да бъде ефективно. Първоинстинктивно натискаме повече за да можем да компенсираме този спад в прозиводителността;
  • После продължава да боли, но идва и умората. Но не тази, която имаме след дълъг тенировъчен ден, а отпадналото чувство, че няма да можете да се приберете във вас дори и пеш;
  • После следва правопропорционален спад в мотивацията;
  • Час/два след това вече не боли, защото сте си изстрадали всичко. Но мотивацията никога не идва. Без значение колко ядете/пиете, каквото и да правите. И тогава идва времето на многото почивки. Почивки през 20-30 минути за по 10 минути, всичко става много по-бавно и в някакъв момент се отказвате;
  • Фалшивата енергия – след някакво време всичко се оправя и започвате да карате сравително нормално, чувствате се добре. Мозъкът ви вече започва да дава фалшиви сигнали, вие изгаряте последните си запаси енергия и много малко след това припадате или сте много близо до това.

След всичките ми приключения, включително изключително болезнените ми първи дуатлон, Дунав Ултра и Коджа Кая никога не съм успял да стигна дотам, но съм усещал как съм бил на косъм. А ако това стане болницата ни е в кърпа вързана.

А защо не съм стигал до там ли? Не съм особено добър в планинга за прием на храна по време на каране, но поне в пиенето на течности съм супер внимателен. Защото единственото нещо по-лошо от това да ви свърши гликогена е да се дехидратирате. Тогава от супер настроение до болница може да отнеме по малко от час.

Този път мотивацията ми беше пречупена и колкото и да се опитвах просто не се получи и рухнах. Прибрах се до колата с наистина сетни сили. Така безславно приключиха първите ми 100 км за годината.

И малко от обичайните цифри, които съпровождат напоследък каранията ми. Първо relative effort-а, което е кардиовискуларното усилие при каране беше на рекордно ниво – от всичките 575 карания логнати в Страва това беше на четвъто място. Под него беше първия ми ден от Дунав Ултра. Изгорих 5800 калории, а средната ми скорост беше 22.9 км/ч (за справка на отиване беше около 35 км/ч), а всичката информация (+ няколко пошли снимки) можете да видите тук.

Song of the day

Огромния Буги Барабата, лека му пръст. Колкото повече го слушам, толкова повече ми харесва…

Виц на деня

Прасчо?
-Да Пух!
– Чумата да те тръшне!

In other news

  • Прокуратурата пуска доказателства срещу “ТАД ГРУП” – нещо много fishy става тук – security company, която има камери със звук, които снимат в мониторите на колегите, на терасата, хората спокойно си говорят какви blackhat неща са направили… Нещо не ми се връзва. Ами .bashrc-то с всичките действия? Не ползват рекурсия за да сменят датите на директории и файлове? И не го зачистват после? Или има нещо много голямо отдолу или тези са пълни идиоти;
  • Чудо на чудесата – в държавен вестник пуснаха постановление за “приемане на Наредба за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност”. На диагонален прочит дори изглежда адекватно. Ке видим;
  • Common solutions and tools developed by Google Cloud’s Professional Services team;
  • След като направиха стрес тест на няколко банки у нас, ето и резултатите и малко повече информация какво предствлява това. После последва отговор;
  • Жлъча има интервю по БТН в което просто рулира. Небрежно показва класа надигайки с кутре летвата, тази същата, която някои дори не могат да видят вдигната високо горе. Препоръчвам;
  • Google FB и Oracle знаели какво порно сме гледали дори и да сме в инкогнито (и респективно нелогнати в горните услуги). Това всичкото е около tracking codes, но ако искат да знаят какво гледам … по-добре да не знаят :D
  • Едно чудесно видео от TedX Стара Загора на Петър Митев – съосновател на Chaos Group. Много го харесвам тоя човек #nohomo;
  • Малко фън – заради изруди като мен Gilette губи сериозни пари. Long story short Проктър и Гембъл къпуха Жилет 2005 г. за 57 милиарда долара. И смао 5 години по-късно, когато започна да става модерно човек да си отглежда брада П&Г започнаха да търпят сериозни загуби.

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд Ескорт на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.

Ако щастието…

Ако можем да синтезираме щастието в мелодия мисля, че моето ще бъде това:

 

 

Note – довършвам разказа за Дунав Ултра. Не ме бийте!

09.01.2018

Има и такива дни. Днес ходих да ми вадят зъб, после се оказа, че колата нещо има пробем със стартера, една кокошка ми шибна колата с нейната врата докато бях на 5 метра от нея, после болката, после личния лекар ми отказа да ми издаде болничен (от Университета по Дентална Медицина казаха, че още не можели да издават ?!?) и накрая главоболието.

Но има и такива дни. Попадна ми безценно видео на Perl Jam от 1992 година с брилиантно качество. Гласа на Еди е потресаващо добър, а песните направо могат да накарат човек да заплаче от кеф.

 

Ако някой ден направя нещо, което има поне половината душа от това, което ще чуете в тези 5:27 минути по-долу аз ще бъда най-щастливия човек на света.

 

 

В крайна сметка живота може да не е чак толкова гаден. Даже може да се преглътне сравнително лесно с малко хубава музика.