4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.

Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.

И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.

Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.

Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D

Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.