Category: Статии

Човек е жив тогава, когато е на път.

В бреветния календар на БФТ по традиция последния бревет за годината е Варнeския (Варна – Белослав – Ветрино – Дългопол – Арковна – Старо Оряхово – Варна) или общо 203 км с 1800 метра денивелация. Не съм карал този маршрут никога, но до скоро не мислих, че ще ми е проблем. Но откакто направих около двумесечна пауза от колоезденето нещата станаха много различни. Първо качих десетина килограма, обездвижих се яко и най-страшното – мотивацията и нуждата от движение нещо намаляха до критични нива.

И като реших пак да започна щях да умра по маршрут, който за мен беше тривиален (за справка – най-добро време Варна – Т-образното на Златни Пясъци – Варна – 46:53, преди седмица – 76 минути). Лека полека започнах да връщам форма макар и с по едно до две карания седмично… Та реших, че ако ще е гарга да е рошава, пък и трябва да се готвя за бревета, който ще е първо 200 км и второ – не съм правил толкова дълго изкачване до сега.

Реших да отида до едно от най-красивите места наоколо – нос Калиакра и тръгнах в Събота около 9.30 сутринта. Колелото беше прегледано и готово, новите фар и стоп бяха заредени на 100%, носих си power bank (Владо – благодаря!), 3 резервни гуми (след като спуках 2 едновременно започнах да нося по повече), помпа, тулове, щанги за смяна на гума, миши опашки, лубрикант, водонепромукаема горница, раница, очила и т.н.
Тръгването беше добро и до Златни Пясъци се чувствах добре. После до Кранево беше малко зор, но на баирите там се “състезавах” с един джип и Стравата репортна, че съм я направил 58 км/ч средна. И от кръговото на Албена до Балчик беше трудно. Познавам баира на с. Оброчище и отдавна съм се отказал да го покорявам. Особено когато съм в такава (кръгла) форма. И за това реших да го изкарам со кротце со благо. Във втората половина на изкачването ми паднаха очилата, които до този момент бях закачил на една от презрамките на раницата и моите грациозни 100 кг. + колелото премазаха горките очила. И така следващите 110 км – без.
Стигнах до кръговото на Балчик където заредих с вода и едно двойно късо еспресо, кратка почивка и напред и нагоре. До Каварна пътя беше равен и спокоен.
Каварна винаги ще има място в сърцето ми основно заради концертите на които съм бил и на които неведнъж съм си губил гласа. “Проблема” дойде, когато след края на града направих десен завой към с. Българево. От там до нос Калиакра и обратно ме духа такъв вятър, че ако бях 50 кг сигурно щеше да ме събори. Но пък и гледката си струваше. Безумно големите вертогенератори, есенна равна Добруджа, морето… След това дойде входа за нос Калиакра и оттам красота на най-източната точка на България. Нямаше чужденци, баби, които да продават плетени чорапи и коли. Само аз, колелото и две кучета (които отказах бързо от идеята да ме лаят). Потеглих бавно към най-източната част на страната и зяпах. Беше красиво. Стигнах възможно най-далечната точка там и в този момент моето малко приключение стигна своята среда.
Вятъра беше безпощаден и не ме остави да се застоявам прекалено дълго и след няколко минути съзерцавайки огромната гледка пред мен тръгнах.
Излизайки от нос Калиакра усетих едно много неприятно “хрупане” от курбела, което както стана ясно по-късно не беше изобщо на хубаво. Един от сегментите на веригата просто липсваше. Не знам какво му се беше случило, но не бях щастлив от два факта – единия е, че без верига трудно бих ползвал колелото за нещо друго освен за тротинетка и второ – факта, че една Dura Ace верига струва поне 50 кинта.
Изтръпнах, но реших да продължа възможно най-внимателно за да не скъсам веригата напълно. Карах с 10 км/ч. Но и повече не можах да вдигна без да натисна повечко педалите.
По пътя срещнах една жена колоездачка (с онези колелета с кошове) и я разпитах за вело магазин. И се изкефих супер много на дружелюбността ѝ – приветлива, усмихната и помогна (не ме бива в сравненията без да съм безпристрастен, но ако беше в някой по-голям град шанса да намеря някой катил щеше да е много много голям). Малко преди да стигна до веломагазина зад Томи една глутница кучета ме подгониха та се наложи да слизам и да се разправяме. Заклевам се – някой ден ще си взема пистолет точно за такива случаи (природозащитниците да заповядат и те). И най-накрая стигнах до вело магазина, който беше… затвоен. Чухме се с момчето, но с моя късмет ми каза, че не може да говори и че ще се чуем след малко. След 20 минути киснене на студа (и вече започвайки да се стъмва) реших да звънна още веднъж, но опита ми беше неуспешен. Ядосах се и реших да си ходя. Щях да въртя докато не се скъса веригата и после щях да звъня на някой да дойде да ме прибере. За радост точно на табелата за край на Каварна момчето ми звънна и се уговорихме да отида да ми види колелото.

Веломагазина в Каварна е приятно зареден, имаше си доста неща. Та Георги (мисля се казваше) ми предложи да сменяме звено на dura ace–а с някакво обикновено такова, което не бях сигурен, че ще ме изкара до Варна (и че интегритета на цялата верига не е компроментиран). И така логиката подсказа, че една нова верига е далеч по-добра идея. Имаше баш за осем скоростни венци, което си беше късмет. 15 кинта беше веригата, не ми взе нищо за това, че го занимавам в извънработните часове, аз се оказа, че имам точно 19 кинта, дадох му ги всичките и по живо по здраво тръгнах.

Вече бях изстинал и ми трябваха 5-6 км. да вляза в боен режим. Покарах стабилно до кръговото на Балчик където спрях да взема една вода и едно късо кафе. По пътя вече пуснах предния фар (моята гордост закупена само преди седмица заедно с един приличен стоп) да мига (най-ниско потребление има тогава), а задния стоп светеше през голяма част от деня. Което беше и моята грешка. Малко преди бензиностанцията няколко автомобила ми премигнаха и се усетих, че на стопа батерията му е свършила. Изкарах PowerBank-а, пуснах USB кабела извън джоба, закачих стопа на раницата и така го зареждах докато той работеше.
В бензиностанцията го оставих да се зареди още малко (без значение, че е само 0.5W му трябва време за да ме изкара следващите 3 часа да кажем), поговорихме малко с персонала и тръгнах. Мъглата вече започна да се сгъстява и на около километър от бензиностанцията падна до около 2 метра (от перспективата на колоездач). И така да обобщим – аз съм останал с 2 вафли, батерията на телефона ми е 25%, задния стоп е под въпрос колко време ще изкара, а ако предния спре съм изгубен. И карам по прав път, който от двете страни има поля, мъгла и разни шумове около мен. За момент си помислих, че е време да се стресна, но после сметнах, че няма да спечеля особено от това и започнах да си тананикам на Iron Maiden – Fear of the dark. Доста тематично :)

Хубавото от цялата работа беше, че си познавам добре маршрута, знаех, че ще мога да се прибера и изобщо не ми беше притеснено.

По време на мъглата бях изключително концентриран за дупки, препядствия, ориентация, коли и т.н. Към кръговото на Албена мъглата почти изчезна и реших да спра на магазина на Кранево да си взема нещо за хапване, но като спрях се сетих, че нямам кинти, поразтребих си нещата, спрях да зареждам стопа и закачих powerbank-а за телефона. През това време си говорихме с един прилично почерпан ловец, който противно на очакванията ми беше доста приятелски настроен. Тръгнах лека-полека към Варна. Изкачих проклетите баири на Кранево, после този на Златни Пясъци.

И тук дойде най-голямата грешка от цялото ми каране. Почувствах се напълно в свои води. И мотивацията ми точно за 10 секунди се изпари. Маршрут, който обикновено изминавам за 30-40 минути го взех за час и нещо. Беше болезнено, изморително и изнервящо.

Прибрах се в нас към 19:30 (тръгвайки от нас в 9:30) и не бях толкова изморен, колкото издразнен на последните ми километри.

Ето го и маршрута ми с няколко снимки.

Хубави страни на приключението:

1. Бях подготвен. Носих почти всичко, което би се наложило (на следващия бревет ще се замисля дали да не взема малко спици както прави адаша и една верига с tool. Не се знае, знае ли се!), носих и доста добре подбрана екипировка + ветровка, която спаси доста положението на връщане;
2. Имаше няколко човека, които знаеха маршрута ми плюс това използвах и Bacon (функция на Strava за проследяване в реално време на това къде съм и малко параметри около карането ми (+ статус на батерията ми);
3. Бях мотивиран. Бях готов да вървя от Кранево до Варна само и само да се прибера и да победя себе си и това, което искам да разруша в себе си – мързела и липсата на постоянна, болезнено силна, глуповата и отчаяна мотивация, която имах до скоро;
4. Бях разпределил сравнително добре храната и водата;
5. Имах добри светлини и power bank, които отчитам за много сериозно предимство.

Лошите страни:

1. Трябва на три месеца да водя колелото на профилактичен оглед от опитен сервизен техник (няма да казвам колко съм разочарован от магазина на Драг и как от сега само Нико (от Нико Байкс) ще ми пипа колелото). Това с веригата е възможно да беше предотвратено предварително;
2. Нямах достатъчно пари в себе си. Първо мислих да НЕ си взимам документите и щях да направя огромна грешка. И второ – при такива карания човек според мен трябва да има 50-60 лв. (като поне 10 от тях да са на дребно), защото ако минавах през друг маршрут и се наложи да пазаря с дебитната си карта от някой хоремаг щях да съм гладен и жаден;
3. Дебел съм. Сериозно – по-разочароващо нещо от себе си не съм имал. Трудноподвижен съм, капаритетът на белите ми дробове е намален (или поне така го усещам), задъхвам се бързо и влизам рекордно бързо в горната ми граница на пулс, пруфтя като стара баба по баирите. Не карам, а едвам се движа на моменти;
4. Не използвам правилно екипировката си – очилата ми можеше да са цели сега ако не бях ги поставил на неоптимално място.

Този блог стана като една черна хроника последните няколко седмици.
Първо беше Lemmy от Motörhead, после David Bowie, сега и Глен Фрей (Glenn Frey) – китарист и бек вокал на Eagled до преди разпада им през 1980 г.

Глен Фрей е също и съавтор на Hotel California (1977 г.), която по него време става и Platinum сингъл в САЩ (1 000 000 продадени копия), Gold album (3 000 000 продадени копия), Silver single в United Kingdom (250 000 продадени копия). Eagled получават Grammy award през 1977 за Hotel California.

Ta тъй де. Глен Фрей свири с Eagles от 1970 година като първата му изява с тях е през 1971 година на един летен тур. И от тогава насам само нагоре. След разпускането на Eagles започва солова кариера около 1980 г. с няколко сериозни хита като “The Heat Is On” (soundtrack на Beverly Hills Cop), “You Belong to the City”, “Smuggler’s Blues” и други.

Появява се и на малкия екран в сериала “Miami Vice” (епизод “Smuggler’s Blues”), бил е в основната роля в “South of Sunset”, който за жалост е спрян след първия му епизод, Let’s get harry и т.н.
Причината за смъртта му (ако е важна изобщо) са усложнения с ревматичен артрит, пневмония и остър язвен колит. Грей боледува от миналата есен, но е абсолютна изненада за всички, че си е заминал.

Да почива в мир.