v 0.7 | "Chaos is inevitable and somehow enjoyable"
Author, writer, cyclist and a passionate DevOps/QA engineer that love to share his knowledge with everyone.
Искам да те изненадам.
Като настинка.
Да те нажежавам
до червено.
Да те отпускам.
Да те изпотя.
Да те извиня от работа.
Да съм с теб.
В теб.
Заедно да пием чай до късно
и да стоим завити през глави.
Жалко, че настинката си заминава
точно толкова бързо
колкото и идва.
14.07.2014 г.,
Н.
Втора голяма за мен дата – днес брат ми има рожден ден.
И къде по братски, къде по приятелски, къде по-професионално искам да му пожелая това-онова.
Знаете как са братята – не винаги си казват на глас очевидни неща. Малко недоизказани, малко премълчани, но си стоят в нас.
Списък за нещата, които пожелавам:
Така като се загледам всичко изброено е точно такова, каквото е в теб сега. И дано да бъде такова в следващите 60-70 години.
Остатъка от пожеланието ще си го получиш днес, защото е прекалено личен за широката аудитория.
Наслади се на най-красивите си години в живота. Бъди, обичай и се/я/ пази.
Твой брат и приятел,
Недко.
13.07.2014
Хората определят себе си (и другите) с размери – размер на обувките в точен номер, размер на дрехите, размер на шапките, пръстите, талиите, бицепсите. Определят и сърцето си даже! Голямо било, малко било. Не вярвам на това.
Зад сърцето стои цяла алхимична лаборатория (да ме извиняват почитателите на точните науки), която прави самите нас. И ако можеше да се измери, сърцето би заемало точно две състояния – пълно и празно. Не вярвам, че то може да бъде пълно до някъде, да има съвсем малко и т.н.
Сърцето за миг може да се напълни до горе и да прелива, да залива останалите, следващия миг да го излеем върху някого и нашето да остане празно.
И за това влюбването и разлюбването са толкова силни и завладяващи.
Н. 04.07.2014 г.
Тази седмица в курса по Творческо писане имахме разни задачи, които правихме. Беше интересно, но и много предизвикателно, защото трябваше да четем на глас на напълно непознати нашите неща. Буквално изливахме душите си един през друг. Зареждаше и натъжаваше, отпускаше, напрягаше. Всеки бе със своя си заряд и история.
Понякога е много самотно да четеш току-що написан стих на непознат.
Любов
Тя можеше да има много форми.
Тя е топла и студена, кипяща и спокойна,
с форма на богиня, със сърце на майка.
Тя тежи на сърцето и ума колкото перо,
но понякога гъне уморените ми нозе и тежи.
Боли ме.
Обичам. И мразя.
Прегръщам. И целувам.
Свиря на нея. Слушам я.
Изпивам я с поглед, заливам я с целувка.
Стоплям когато е студена,
охлаждам я когато душата ѝ кипи.
Аз? Аз съм щастлив.
Понякога изгорен, понякога замръзнал. Сам.
С душа тежаща колкото планина и сърце леко и празно.
01.07.2014,
Н.
Вдъхновен от страхотната бургаска милонга и хората, които присъстваха не се сдържах и още тогава нахвърлих няколко реда в моето малко тефтерче за спешни музи, които така и не редактирах. Редовете в общи линии описаха вероятно някакво желание или по-скоро виждане вдъхновено от невероятната музика и танцуващи.
И молба към вас – моля, под статията да постнете вашата любима танго/милонга/танго валс мелодия.
Те
Прожектори – цветни, три.
Светят в очите – поздравяват.
Четири несбъданити животи,
Четири небивали, неродени любови
Остават три, две, една.
Една необичайно дълго задържала се история
Смеят се.Танцуват.
Не говорят.
Споделят два свята в един.Един нероден, но със сигурност заминаващ си скоро.
Последни ноти, Финал. Край и сбогом.
О, почакай. Усмивка срамежлива, една, скоро цели две.
Може ли този временен безвечен свят да просъществува?
01.05.2014 г.
Н.
Днес е особена дата, която харесвам и едновремено ненавижам.
Днес е ден преди рожденния ми ден. Време за равносметка, плах поглед напред, още по-плах назад. А погледите, без значение на къде сочат, винаги носят спомени. Понякога хубави, понякога тъжни.
В Кубо съм, слушам странна музика, допивам си бирата ругаейки бездарието си и липсата на муза. Гледам една догаряща свещ и правя неволно сравнение. Минава човека с розите – “Еми … нямам на кого да я подаря…” казвам и поглеждам неловко надолу. Той още по-неловко (как може да не види, че съм сам?) се усмихва машинално с грам любезност и бързичко си тръгва.
Е – утре правиш 28. И какво от това? Задавам си въпрос и си отговарям сам, светкавично.
Какво направи последната година? Танцува ли колкото иска, раздаде ли любов точно толкова, колкото пожела? А каза ли си последно сбогом с приятелите, които те напуснаха без време? Каза ли смело, че обичаш без да се притесняваш от отговора? Отвори ли сърцето си за някого?
Е – имам отговор за всичките тези въпроси, почти толкова универсален колкото е и отговора на почти всичко. Точно толкова точен колкото и неточен. Отговора, запомни добре, е – “Почти”.
Защо “Почти”, а не “ДА!” или “НЕ!”? Много просто. През годините човек се учи, че не може да бъде напълно удовлетворен или напълно разочарован от живота и себе си. Ако това стане значи нещо не е съвсем наред в него. Човек винаги трябва да е малко разочарован от себе си. Една малка щипчица разочарование, която го кара да продължава, да го мотивира, да иска да върви напред и нагоре стремглаво събрал цялата концентрация и усилия на света, точно както малко дете се опитва да прескочи оградата на кошарата си, както птица с доскоро счупено крило се опитва да отлети и човек със счупено сърце да се усмихне.
Е – за изминалата година намерих няколко нови приятеля, няколко стари изгубих, обикнах още повече семейството и старите си приятели, танцувах с душа, сърце и дадох всичко от себе си. Обичах, четох, усмихвах се, плаках, прегръщах, дишах, писах, пях и свирих. И както каза преди тоооолкова много години Синатра – “Направих го по моя начин” (бел. авт. – I did it my way).
И понеже по прастар обичай ще си пожелаваме разни неща аз бих искал да изпреваря всички ви и да ви пожелая да обичате, да сте здрави и да се усмихвате. Тогава ще сме най-красиви и най-харесвани.
Ваш,
Н.
26.06.2014 @ 10:56pm
Малко преди пускането на блога за очите на всички реших (нетипично за мен) да пусна този пост като първи в Пространстовото – пространство на единици и нули, усмивки и начумерени физиономии, на сърца и души.
Повода е прост – днес И. празнува. Празнува рожденния си ден. Става на колкото пожелае – на 5, на 15, на 20.
С това свое умение да прескача от възраст във възраст тя генерира нещо, което виждам все по-рядко и по-рядко – една съвсем естествена усмивка, която не търси причина да се покаже, а съвсем често си сияе ей така – на пук на нас – начумерените.
И пожеланието ми днес към нея ще го формулирам в кратък списък по който след точно 365 дни ще прочете отново и ще ми каже дали го е изпълнила.
Списък:
И за заключение бих добавил една моя снимка снимана преди четири месеца в местна сладкарница, която днес докато говорихме ми изплува в съзнанието.
До нови срещи, И.
08.06.2014,
Н.
Мисля си – когато вали като из ведро и е ясно, че няма да се приберем сухи – защо изобщо бързаме? Защо не оставим дъжда да ни намокри целите? Да измокри дрехите, косите, телата и душите ни?
Като бяхме малки нали толкова много го искахме? А сега, пораснали, май забравихме да се радваме на тези малки удоволствия, които времето може да ти поднесе?
Когато те навали дъжда освен мокро по себе си човек усеща и нещо друго, много по-особено чувство. Когато човек го навали дъжда първо е неприятно, защото измива мръсотията от него. Не бъркайте физическата с емоционалната такава. Когато се намокри човек усеща първо неприятното докосване на капките по кожата си, после мокрите петънца стават повече и повече докато накрая не се слеят в едно.
И когато се намокри до кости човек усеща онази чистота и свобода. Свобода защото няма нужда да бърза за никъде и може да върви спокойно, да гледа към буреносните облаци и те още повече да се изтискват един-друг само и само да го намокрят още повече за да махнат глуповатата детска усмивка от лицето му. А чистота защото дъждовните капки са измили всичкте проблеми и кахъри, дори и за минута-две-три, и се чувстваш лек почти като перце. Чудя се – ако докато се чувствам така лек и изведнъж спре да вали дали ще полетя към облаците? Ако да бих искал да ги прегърна за тази великолепна услуга, която ме върна дори и за мъничко към безгрижно-детското в мен.
Има и още нещо също толкова красиво, колкото гореизброеното с което мога да бъда малко нахокан, че го споменавам, но не мога да не го споделя с вас. Когато навън вали с онези големи плътни капки шляпат нахално по лицето, човек може да си поплаче малко. Дали за нещо хубаво или нещо лошо – сам да си избере. Представете си само ако ви е тъжно и се прибирате към вас свободата да поплачете мъничко. Ей така – с причина или не. Да си вървите и да разминавате хора и никой да не разбира какво ви е и че мокрото на лицето не е само от дъжда, а има и една-две капчици, които се промушват съвършено незабелязано между останалите.
И приключвайки (човек трябва да намери време и да изсъхне малко) се сещам за още нещо, което сключва всичките прекрасни страни на дъжда и го прави толкова прекрасен. Когато вали из ведро не се ли усещате конфортно сами? Чувате само капките, автомобилите, които безмилостно разпарят малките рекички образувли се по пътя и нищо друго. Обстановката придобива извесна мистичност, приятна самота и комфорт със себе си. Нещо, което отдавна бях забравил.
Приятна вечер и забравяйте чадърите си по-често,
Н.
29.05.2014
Първа прегръдка:
Първи танц (притеснен, треперещ, развълнуван):
Първи бял косъм (дори не го открих аз).
И знаеш, че това никога повече няма да се повтори.
И някак ти харесва така.
Нещата трябва да имат начало и край (както и самите нас), защото би било тъжно да имаш много първи целувки, например. Няма нито да е вълнуващо, нито трепета ще е същия, нито тя ще е същата, ще знаеш какво да правиш и ще ти е нормално, сигурно и досадно понякога. А така – веднъж минало и никога повторило се е някак приятно. Знаеш, че трябва винаги да даваш най-доброто от себе си и да бъдеш най-добрата версия на себе си за да го запомниш завинаги и като се сещаш да се усмихваш (или тайно да се изчервяваш като помниш подробности).
26.05.2014 г.,Бар Кубо,
Н.
Пост първи на прима виста.
Изхвърчах от офиса 20 минути след края на работния ми ден. Днес свърших доста и съм доволен. Уча нови неща, които ми харесват.
Тръгнах към Кубо с ясната цел да довърша дизайна на блога, но с толкова шарени и интересни хора човек трудно може да се съсредоточи.
Звучи Тодор Колев (лека му пръст), морето е сравнително спокойно, облаците в небето са по-малко от стотинките в джоба, но за сметка на това сърцето е пълно. Имам пясък в обувките, по пръстите, пия студено фрапе и усещам лятото по-близо до себе си, в себе си – в дробовете, душата и очите. Харесва ми.
Има много хора – усмихнати, сърдити, цветни, пушещи, влюбени, работещи – цяла палитра. И между нас има нещо общо – търсим слънцето, небето и морето, сърцата ни се отварят лека полека и чувството е прекрасно.
Тук съм и мисля концепцията на блога, а пред мен има едно момиче с прекрасна и много много къдрава коса. Напомни ми за А. Какво ли прави, как ли е? Има и едно момче – млад мъж – брада, официални панталон, риза и елече, часовник, дървена гривничка и прилежно сресан. Говори с момиче по начина по който и аз говорих преди … толкова много време. Тя му се усмихва, смее се на глас понякога. Харесва го.
Има и деца – много деца – малки, тихи (което е огромна рядкост тук) и заровили ръце, крака и глави в пясъка като че ли искат най-първи ще вкусат това лято. Майките са отпуснати на шазлонгите и си почиват.
Сламените чадри се поклащат лекичко в ритъм с вятъра, вълните, хората. Иронично е, че са кафеви, овехнали, а сезона не позволява това. Сезона очаква цветно, хубаво и усмихнато.
Очаквам да се чуя с В. и да споделя идилията, която е пред мен, а той да ми се скара, че го дразня.
Усещам трепет в себе си за довечера – ще отида да потанцувам танго да видим бива ли ме още.
До нови срещи,
Н.