Category: Недко разказва

07.01.2024 – Оги

На вашето внимание – Оги.

Отдавна не съм писал за него. Оги е обичлив, танцувален и обича да хапе (като побеснял пинчер). Обича да се гушка и не обича да му сменяме памперса в колата.

Преди седмица бяхме на гости на баба и дядо с Оги, Борко и Зуза и на връщане стана малка беля от памперсен тип. То хубаво, обаче Оги е като Армен Назарян през 2000 г. в Сидни – прилага ключове, избягва ловките ми опити да го хвана за краката да не се омаже целия и като цяло не е почитател на цялата тая работа със смяната на памперсите.
Да, обаче около с. Църква рецепторите ми блокират от нежния аромат на ядрено гориво и блато и трябва да отбием докато Борко спи, което си е хазарт от най-високо естество.
Вадим Огито навън, обаче понеже е жилаво копче ни е ясно, че в колата шанс нямаме. За това правим като всеки нормален родител – Златина държи Оги във въздуха, аз му махам панталонките, бодита, памперса, мислено припадам около 6 пъти, вадя морките кърпички и бам – те са се трансформирали на сухи такива. Какво ще правим сега? Еми чистим, не мога да го избърша в асфалта (помислих си, но не би било много ефективно). Чистя, а очите ми са пълни със тъга и горест, мухи започват да ни обикалят.
През това време минават около 5-6 коли и всички зяпат сцената в която все едно полагаме Оги на някое божество. Може и да са звъняли на ченгетата, но никой не ти потърси в последствие.
Оги е доволен, че е било смешно, а аз вътрешно съм сгърчен, защото знам, че Борко 100% е събудил, отварям врата и шок – човекОТ спи. Учудени сме аз, Злати, Оги и 5-6 мухи, които започнаха да ни обикалят. Айде турбо режима на поставяне на бебе в детско столче, Златина търси торбичка за да прибере памперся, тя отдавна е на някакво по-добро място в което пият кафе с Мат Диймън и си говорят за последните му филми. Мятам се в колата, първа, газ и … Борко се събуди 5 минути по-късно.

27.12.2023 – Георги Господинов и коледните чудеса

Не, не, не съм се побъркал, в историята няма да има библейски лиготии и подобни. Но ще е малко borderline, защото може би единствените две изключения, което позволявах около мен да говорят за религия и вяра бяха баба и Георги Господинов. Баба си отиде, но Г. Г. остава и не веднъж ми е давал утеха, когато ми е било тежко, започвайки от първите ми срещи с него с “И всичко стана луна”, после през “Естествен роман”, през “Времеубежище” (за което писах и успя да ме разреве повече пъти отколкото искам да споделя), “Физика на тъгата” и сгитайки до “Там, където не сме” и “Невидимите кризи”. Г. Г. е нещо, което може би не оценяваме достатъчно, един жив класик, който с всяка нова книга натиска различна струна в душите и сърцата ни.

Често Г. Г. се спряга най-вече с книгите си и разказите остават малко на заден план, а това е направо престъпление. Г. Г. е майстор на краткия разказ и неведнъж съм му препрочитал любимите си.

Та имам своя си традиция датираща вечеотнезнамколкогодини (7-8 може би?) да споделям един от най-любимите ми негови стохове, част от “Там, където не сме“, който ще споделя и тук:

Тихо утро, свято утро… Честито Рождество!

Коледа, Груневалд

Оставихме трапезата невдигната,

ни чистили, ни мели,

дали са идвали тук снощи нашите умрели,

небето се отваря тази вечер,

ще дойдат гладни, няма да им пречим.

Небето се отваря, дали ще ни намерят,

далеч сме, мястото е друго

(виж пламъкът трепери).

Мястото е друго, но небето не e.

На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,

ще мернем крадешком дали са празни чашите

(защото той си падаше).

Дали не липсва нещо от сармите,

тя толкова обичаше сарми, стафиди…

Дали бих искал да ги видя,

или да си остане тайна, страх…

Свещта е догоряла,

чиниите с остатъци по тях…

Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,

да дишаме студа, какво пречистено

небе, пречистен сняг, новородено слънце.

След рождеството всички спят до късно.

Тихо утро, свято утро…

Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,

ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.

Родил се е, ще кажем и отминем,

но не казваме…

Кутията е празна.

Георги господинов

Та без да влизам в лирически философии и размишления ще ви плъзна по пързалката, която поех аз вчера. Снощи след 1-2 интензивни часа в битки с чудовища, дреки, върколаци и подобни (God of War Ragnarok Valhalla DLC, да не си помислите, че съм на наркотици :D ) си легнах пребит от деня, но естествено не заспах моментално и си отворих facebook-а. И там моя позната беше споделила разказ на Г. Г., който се казваше “История с чудо“. Както казах и по-горе при Г. Г. bullshit detector-а ми е по-намален, защото знам какви съкровища мога да изтърва и се радвам, че и този път направих така. Споделям тук текста за да остане дори ако той по някаква причина си изтрие поста.

Приятно четене.

Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян.

И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира – всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.

Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)

Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща – да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.

Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.

Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…

Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете – да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.

Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични.

Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало – шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете – всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота.

А чудото е много лична работа.

Георги господинов

Първата ми паник атака на сцена – ISTA 2019

Разказвал ли съм ви как бях лектор на ISTACon 2019?

Говорейки за мерака да се “похваля” и с първата ми паник атака на сцена. Не всичко е цветя и рози, хихи и хохо все пак.

2018 г. ходих като посетител на ISTACon и съответно network-нах very hard, тоест успях да говоря със 150 човека, да разкажа около 800 вица и да си говорим за тестване, деплойване, все мръсни неща.

Та към края вече socially exhausted отивам да си взема веченезнамкоекафезаденя и се срещам с Христо Гергов, с който си поговорихме и той накрая ми каза – “А ти защо не се пуснеш да участваш на ISTA 2019?” и си тръгна. Аз бях – naaaaah, това е мега конференцията как там ще загрозявам само картинката с моята красива физиономия”.

But the damage has been done. Христо явно добре познава човека като такъв и явно разбра как да ме агитира с едно изречение. Просто аз го осъзнах половин година по-късно. Та пуснах си кандидатурата за лекция и те взеха, че я одобриха. Същата година говорих на QAChallengeAccepted за Security testing и се пред DEV.BG за подобна тема та реших защо да не това да ми е темата на годината. Пуснах се с гръмкото “Security testing from wizard to lizard in 40 minutes”. Всичко добре, обаче аз си ходя на работа, конференции, карам колело, всякакви неща и се оказва, че може и да съм подготвен за лекцията, но психически май бях далеч.

И го казвам с ясното съзнание, че не ми прави услуга това, но както казах по-горе – не всичко е цветя и рози, фън енд геймс.

Дойде ред на ISTA (аз бях в края на втория ден) и започват да идват някакви ми ти CEO-та/CTO-та, някакви грамадни имена, Янчо от Мусала в това число, говорят за някакви извънземни неща, кой копал с години в някаква ниша, кой направил ебахти и постижението и … аз. Който ще говори за сигурност. Още си спомням колко смачкан се чувствах.

Вечерта дойде и направихме едно събиране на лекторите и няма да ви излъжа – беше страхотно (плюс, че е възможно да съм попрекалил и ходих да си търся метрото до Красна Поляна, но това друга тема).

За малко да забравя – на първия ден ни казаха, че лекциите задължително ще бъдат на английски. Това ме хвана неподготвен. Буфера от репетираната лекция заминава за това как да мисля думи и съчетания, да спазвам времена и да звуча адекватно. Фак.

Та идва ден две и ей го Недко. Сцената е страхотно оборудвана, светлините са 6 точки, фонове, а, у. Закачам лаптопа и Убунту ми каза – “Фак оф, аз full screen няма да ти пусна”. Микро инфаркт. Реших да не си го слагам толкова.

Всичко сетъпнато, излизам и … получих първата си паник атака на сцена. Богу това беше най-гадното нещо, което ми се е случвало до тогава.

Ако помните преди няколко години как Майкъл Бей (филмов директор, известен с филми като Bad Boys, Armageddon, Pearl Harbor, Transformers series и т.н.) получи паник атака на сцената на CES 2014? Е, явно никой не е застрахован.

В крайна сметка преодолях донякъде паник атаката си, но тия 20-тина минути ми се сториха буквално като час. Исках просто да си тръгна и повече никога да не изляза сред хора.

От 2019 г. до сега се изредиха много конференции, като съм говорил на много, включително и последното ми включване на QAChallengeAccepted като бяхме около 700 човека в залата (плюс няколкостотин гледайки стрийма) и не ми се случи пак.

Защо го пиша целия този ферман ще се зачудите? Защото всички сме хора, всички имаме потресаващо еднакви слабости, всеки иска да е перфектен (или близо до перфектното). Но се случват неща, които ни отдалечават от това да сме наистина добри в нещо (например аз в говоренето пред хора), но желанието и нуждата от себеразвитие ни бута напред. Ако бях решил да престана да говоря пред хора никога нямаше да говоря пред препълнената зала на dev.bg или пред онези 700 човека. И пред много други.

Та това, което можете да си вземете от моят опит е просто да си гоните вътрешното дете в себе си и по детски да се мятате в неща, които може да са мааааалко по-трудни от ежедневните ви неща (или много по-трудни). Ако успеете обаче ви обещавам, че чувството е ве-ли-ко-леп-но.

Ако усещате, че вече нямате нужда от себеразвитие и не ви се заниамва си дайте малко почивка – работата ни е натоварваща, трудна и ни взима много. За това и трябва да имаме време да дишаме и да си вземем нуждата от това да си кажем – “Абе … колко пък да е трудно”.

31.05.2023

Бааах мааму – никога през живота ти не съм вярвал, дори и за миг, че ще има опашка за книга.
Бах мааму и опашка.

Бах аз тоя успех.

Та, влизайки в културните релси в които искам да се натъпча бих казал, че Г.Г. освен, че е великолепен е и гениален. Наградата му Booker International взе, че започна интензивно за човърка с нокът коричката от рана на average Joe (Ivan в случая) и този същия реши, че може да си купи книга. И излезе, и чака на опашки, за книга, за бога.
За книга.

Същото направиха и четящите хора. Но по опашките, поне по снимки и разкази оставам с впечатление, че не са само такива.

Ако си мислите, че Георги Господинов успя да спечели награда (дори и една от най-престижните в света) грешите. Спечелихме всички.

Христо Блажев, главен редактор в издателство Сиела, писа, че от 30+ години такива опашки за книги е нямало. Не съм сигурен дали е така, но съм склонен да му повярвам.

Великопелен Г.Г., великопелно (но натъртващо, удрящо шамари, после галещо, после ритащо в слепоочието, после бъркащо с пръст в очите) Времеубежище.

Знаете ли, винаги съм се страхувал от това да загубя разсъдъка си, да изгубя спомените, които съм градил през годините. И точно там Г.Г. е насочил своя остър ум. Точно там той е закопал надълбоко и ни е дал и решение и проблем в едно.

Заглавната снимка е от страницата Етюдите на София, отново един великопелен автор, но на снимки и емоции. Ако не сте попадали – препоръчвам с три ръце и осем тестиса.

01.05.2023 – светлината в тунела не винаги е влак

Така звучи ентусиазма ми, знаете ме вече.

Днес беше изтощителен, но доволно добър ден. Сутринта излязохме само аз и Златина, вървяхме около 4км в разходка, кафе и по задачи докато децата ги гледат баба и дядо. После Борко не пожела да заспи и го изкарах с колата, навъртях 100 км докато се наспи човекот, а аз си бях пуснал Войната на маковете в Сторител. Като стана отидохме до Кранево и там на плажа 2 часа и нещо събирахме мидички и се дивихме на вълните, после в нас, почти веднага излязох с Оги на кратка разходка, после изкъпах Огьо и Борко и седнах да разцъквам наново купения Mikrotik hAP ax³ за да му подкарам контейнерите, които идват вече native под RouterOS 7.+ После си играх със storage layer-а на k8s и Longhorn и слушам съвсем пряснооткрития за мен Ron – великопелепно парче за което ще говоря повече в подкаста, но богу Hi Ren е събитие в музиката след Stan. Величествена работа.

Та дойдох да кажа, че има и светлина в тунела – не всичко винаги е лайна и изсъхнали рози. Дано този път периодът се задържи повече.

Равносметката за 2022

Фю, 2022 си беше предизвикателство. Този път започвам с хубавото:

  • РОДИ СЕ ОГИ. Е на, каня се от септември месец да пиша за това, но търся муза и така и не писах, но имаме второ детенце, което носи огъня в себе си – Огнян. В ретроспекция съм убеден, че това биха били най-добрите години в живота ми.
  • Здрави сме.
  • Смених работата, нещо за което вече писах.
  • Време беше да поговорим открито за депресията.
  • Бях на Hills of Rock където откровено си откъснах главата на Slipknot, на Sabaton, на Testament. Пихме от обед, стояхме до късно, два дни бях с пусната коса, видях се с Вальо и Вельо, с Тошко и със Стаката, с Дима и Сашо, сигурно и с някой друг, вече не помня. Душата ми още потръпва като се подсетя за моментите.
  • Кафето освен основен стимулант в моя живот се затвърди като страст тази година. Реших да вдигна нивото и да сменя кафеварката (с която Златина ме зариби по specialty coffees) с нещо по-сериозно. Първо взехме Saeco Exprelia, но не се харесахме и реших да мина на ултимавитната Gaggia Classic с няколко подобрения. Към момента търся правилната рецепта за това колко ситно да го смеля, колко грама да сложа и колко грама да ми е екстракцията, но има хубави дни в които се получава повече от задоволително. (Освен това Злати ми подари и Wacaco Nanopresso, което със сигурност ще нося на Дунав Ултра!)

Какво не се случи:

  • Не карах толкова, колкото ми се искаше, НО направих почти 1200 км за миналата година (в първите три месеца основно).
  • Борбата с килограмите продължава.
  • Не свирих колкото ми се искаше.
  • Не писах колкото ми се искаше.
  • Оги се роди две седмици по-рано и се наложи да отложа в последния момент участието си в QA:Challenge Accepted, нещо, което ще поправя идната година.

Какво следва:

  • Да стана още по-добър татко и съпруг.
  • В професионален план – много, ама много. Имам да уча още много, много, много, нещо, което ме прави много доволен.
  • Преди час (в 1:30 някъде) си купих билет за Дунав Ултра 2023 така, че познайте дали няма да пиша през ден за подготовката ми!
  • Чакат ме няколко много вълнуващи бревета.

Смених работата and why I love nitropack.io

След като преминах от света на QA към DevOps нещата при мен се развиха много динамично. Ама много. За поледните четири години не съм спрял да уча и за секунда всичко от което имам (или нямам :D ) нужда – основно AWS (в който вече съм AWS Certified Solutions Architect Associate), linux, git, CI/CD, методологии, технологии и практически всичко, което ми се е изпречвало на пътя.

Но при всичките работи, които съм сменил държа на няколко основни фактора като единия, който често пропускаме умишлено или не е фирмената култура. Това понякога е много по-важно дори и от заплатата, защото ако работиш с да речем сърдити лелки и чичковци е трудно, меко казано.


ТА преди по-малко от 2 месеца се свърза с мен HR-ката на nitropack и реших да се чуя с нея, защото job description-а беше доста интересен, интервюто беше супер приятно, без помпозности и обещания, грандомански изпълнения и каквото се сетите още. Светна ми зелената лампа в главата и след като се уговорихме за разговор с технически човек бях доста развълнуван. Чухме се след няколко дни и интервюто прочете страхотно – пак приятно отношение, а не все едно съм крепостен селянин, точни въпроси, време да помисля на глас, говорихме си за Linus Tech Tips и homelab и като приключи разговора знаех, че ще приема офертата ако са ме харесали. Имайте предвид, че те дори и не използват AWS! Е, 40 минути след като приключих техническото интеревю ми звънна HR, разбрахме се за 5 минути какво, кое и как да направя, оповестих на текущия си работодател и се разбрахме да си стиснем ръцете още за същия ден (за което съм наистина благодарен, защото момента беше много подходящ (между два проекта)) и след 2 дни бях в София на първия си работен ден в nitropack.io. Офисът се намира в CampusX и вътре цареше много спокойна и приятна обстановка, бяха много приятелски настроени колегите и започнахме с onboarding-а.

Месец по-късно съм в Боровец с още 36 чудесни човека и правим team activities, смеем се и пием бира, разказваме си вицове, но аз си пазя най-смешните (или най-тъпите по-скоро) за вечерта, защото предложих да направим един dad jokes contest в който два отбора от двама човека си разказваме вицове на които ако другия отбор се разсмее губи точка. Беше супер забавно, а аз щях да пукна от стискане да не се разсмея като ученик на две глъдки бира. И самият факт, че ей така вмъкнаха една простотия, която знаете, че може да ескалира много бързо ако се бъзикна с някакви not okay неща, в програмата за вечерта и че всички се събраха и се смяхме като побъркани ми даде ясен сигнал, че това е моето място.

Работата за момента е супер – правим CI/CD, занимаваме се с k8s и срещам разнообразни проблеми, които решавам сам или с помоща на хора, на които мога да разчитам.
Абе като цяло съм доволен. Плюс използвах техния плъгин (free версията, която си е доста щедра) в блога преди да кандидатствам изобщо и съм им и фен освен другото. Ако сте забелязали, че блога е по-бърз, а той е по-бърз е от плъгина. За бога преди година и нещо отделих няколко дни да го забързам малко, а сега имам 100 от 100 точки в google page speed за десктоп и 93 за mobile!

Едит – ей, забравих да напиша, че Нитропак е най-динамичната IT компания за 2021 г. Още едно мега признание за това какво прави компанията и в какви обеми оперираме + какви отговорности има всеки един от нас в екипа.

Sliknot – Yen

В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.

Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:

I wish this pain could last forever, forever

I wish this kill coud make me suffer for good.

Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.

Видеото към песента също е добро:

Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.

aws zsh autocomplete

Един бърз writeup как да си подкарате безспорно (безпорно?) мегаудобството aws cli completition (тоест като напишете aws s3 l да ви покаже всички коменди в този namespace) под macos. Как да го инсталирате можете да прочетете тук.
В документацията на aws го има описано в повече детайли, но meat-а е само да добавите в .zshrc следните редове:

# Path to aws_completer
export PATH=/usr/local/bin/:$PATH

autoload bashcompinit && bashcompinit
autoload -Uz compinit && compinit
complete -C '/opt/homebrew/bin/aws_completer' aws

След това за да избегнем стъпката с logout или рестарт можем просто да презаредим файла наново (един хубав плюс е и това, че ако нещо не сме paste-нали правилно или пътят към aws_completer-а е грешен ще получим и съответното съобщение и ще ни спести малко време вместо да рестартираме при всяка промяна да речем):

source ~/.zshrc

Сега е време за тест, да опитаме да изкараме списък с всички ec2 instances (без значение от state-а им):

aws ec2 describe-instances --output json | jq

Малко е трудно да направя демо на това, но като напишете aws ec2 des[TAB] и ще ви покаже всички възможни опции. След като изберете нещо конкретно можете да продължите със следващия параметър, в случая –output. Неудобното е, че не suggest-ва и опциите по параметрите (в случая те са json, table, yaml-stream, text, yaml), което приемам за неудобство, но и разбирам, че не би работило това навсякъде (представете си autocomplete-а да прави requests към вашите ресурси (дай всички ec2 инстанции, после дай всички тагове и т.н.). Би било епично, но не виждам това да бъде възможно скоро време. Та ако имате инсталиран jq бихте видели output с всички параметри по EC2 инстанцията (които са десетки). За по-лесна визуализация можете да използвате –query параметъра и да изкарате нещо подобно:

aws ec2 describe-instances \
--query "Reservations[*].{ \
OwnerID:OwnerId, \
IP:Instances[0].PublicIpAddress, \
InstanceID:Instances[0].InstanceId, \
AvailabilityZone:Instances[0].Placement.AvailabilityZone, \
InstanceState:Instances[0].State.Name, \
KEY:Instances[0].KeyName, \
VPC:Instances[0].VpcId, \
InstanceType:Instances[0].InstanceType \
}" --output json | jq

И съответния output:

[
{
"OwnerID": "255875099999",
"IP": null,
"InstanceID": "i-074db48e5a4a4a4a4",
"AvailabilityZone": "eu-west-1a",
"InstanceState": "stopped",
"KEY": "nedko",
"VPC": "vpc-0cb7fb97b97b97b97",
"InstanceType": "t3.micro"
}
]

–query е мощно средство ако искате да автоматизирате през aws cli или искате да дебъгвате нещо определено и по ред причини не използвате AWS CloudWatch да речем. Аз например имам един gistс няколко craft-нати spell-а за различни кейсове, които са ми били нужни през годините и когато имате 20-30-40 инстанции (или ресурса, тук пиша в контекста на EC2, но cli console-а може да се използва практически навсякъде) може да ви улесни живота с много.

Защо го правиш?!?

Преди седмица ми попадна една снимка на финиширащ Ironman ,който отдавна е изразходил силите си и това, което е останало от него пресича линията. Остават му 4 секунди преди да го дисквалифицират.
И това ми донесе много спомени, от два дуатлона, от Дунав Ултра, от десетките бревети (към този момент имам малко под 19 000 км на колелото) и много кратки и откровено безразсъдни карания, карания в дъжд, сняг, на минус 6, някакви бягания, skyrunning. И всеки път, богу, ВСЕКИ ПЪТ когато отида някъде я на бревет, я на дуатлон всеки път някой ще се включи – “Защо го правиш това?”, “Защо не си стоиш вкъщи да си почиваш?”. От какво питам аз и обикновено разговора отива в друга посока.

Хората, които не са преживяли достигането на финалната точка на възможностите си и не са я прескачали в последствие никога няма да ни разберат. Не, че аз съм ебахти и атлета, ‘щото не съм, но се опитвам.

Тези хора, които предпочитат други свои дейности не ги виня и то по никакъв начин, защото и аз обичам понякога да си почивам, но да има от какво (тук си говорим във физическо измерение).

Тези хода не знаят какво е да си пред припадък и все пак да продължиш да бягаш още 10км в планините. Или да си кажеш – “Това е, повече не мога” и да се върнеш от Констанца до Варна на ход без значение, че се прибираш в един вечерта.

Моите причини за тези екстремности могат да бъдат добре определени от някой психолог, но за себе си осъзнах, че това е едно от много малкото неща, които могат да ме накарат да получа тишината в главата си, която не мога да получа по друг начин. Преди подтисках (или се борих) с някакви неща в себе си, изживявах други, сега по-скоро искам да усещам само вятър в ушите си и да знам, че единственото нещо, което ще ме накара да се прибера обратно при Златина и Борко е моята издръжливост, а това дава и перспектива и сила, тръст ми.

Не можете да си представите какво е да бъдете 40 часа на ръба на силите си, да боли почти постоянно, да не се чувствате комфортно, да не можете да спрете за повече от една бърза супа за почивка, да пиете по литър и половна вода на час, да знаете, че няма да можете да се справите (изберете си сами – с темпото, маршрута, стратегия за хранене, за каране, може да има евентуален инцидент), но да го направите.

Всичко идва с началната и крайната точка. И това е най-важния елемент от цялото това нещо. Когато Златина дойде в живота ми осъзнах, че няма по-важно от това да има кой да те изпрати и при кой да се прибереш. А когато станахме трима всяко мое прибиране от каранане е най-якото чувство на света.

Така, че следващия път когато се чудите как може някой да бяга 48 часа, да кара колело толкова, да участва на Ironman (3.8км плуване, 180 км колоездене и 42.2км бягане (класически маратон)), да излезе от вкъщи след депресивен период не го питайте защо го прави, а си представете причината да се прибира. Правим го заради това.