CategoryНедко разказва

2/7 Валери Петров

Валери Петров, добрия старец с пронизителния поглед през дългия си живот е издал 34 книги, като първата му излиза едва на 15 (под псевдонима Асен Раковски), 19 пиеси, 6 от които са пиеси-приказки, 19 филма по негов сценарии, от които 6 анимационни (което без да претендирам за истинност вярвам, че е някакъв рекорд за България). Името на Валери Петров идва дълго след като той е бил роден от фамилията на майка му Мария Петрова. Баща му се казва д-р Нисим Меворах, а родителите му му го сменят след като приемат протестанството.
Таланта, дълбоката култура и разбиране за живота, за езика и за изкуството Валери Петров показва първо на всички с преводите му на Уилям Шекспир и Йохан Волфганг Гьоте.
И малко от мен – Валери Петров е толкова лек за четене, текстовете му са като перушина и мелодични като глас на майка, която вика детето си през терасата за обяд. По-долу качвам 7 прочетени негови стиха.

Ако беше жив днес щеше да стане на 100.

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

20.04.2020 – Георги Господинов с нова книга!

Омг омг омг, Георги Господинов има нова книга!
О МАЙ ГАД!!!

Новата книга на Г.Г. (както го наричам аз на галено) ще се казва “Времеубежище”. Площад Славейков писа вече и не искам да преразказвам, но две неща:

  • Художник на корицата е адаша Недко Солаков;
  • Книгата ще я има във вариант с меки и твърди корици с цена съответно от 20 лв. и 24 лв.
  • Има preorder от днес 20.04.2020 г., а в разпространителната мрежа ще бъде от 29.04.2020 г. за версията с меките корици и 13.05.2020 г. за версията с твърдите корици.

20.04.2020 – Поезия

Поезията винаги е била част от моя живот. Понякога повече, понякога по-малко.

Поезията като част от изкуството присъства навсякъде, но не е това целта на поста ми. Не помня всеки мой стих на изуст, но помня емоцията в която съм бил потопен (залят/удавен?) докато съм го писал. Дори и онова краткото, за бармана, което ми отне една вечер, два рома и един час прибиране от Кубо до квартирата в зимата. И в повечето случаи съм бил в дълбока вътрешна скръб. И тогава винаги е бил момента в който ако имам сили да дишам, да прехвърля енергията си в 10 реда бих го направил. Това се отнася и за разказите.

Отдавна премествах поглед от стиховете и разказите, защото понякога боли. Но винаги, ви-на-ги са ми били близо до сърцето.
И днес, в 2:36 вечерта, Златина е заспала отдавна, котката Иво е в агрегатно състояние вода (и ако го вземеш и преместиш някъде дори няма да си отвори окото), а аз чета Христо Фотев. После се сетих за брилиантната идея на interview.to, които канят известни наши актьори да цитират вечните стихове. Има толкова много, толкова много красота, някои са толкова фини, други са тъжни, но всяко докосва струна на душата.

Та така и не публикувах няколко статии с поезията в музиката, но смятам следващите дни да публикувам по един стих + видео, защото красотата ще спаси … ай без клишета, но не е ли така? Никой не е умрял от малко цвят и красиво.

Н.

16.04.2020 – github с повече безплатни екстри

Ся, супер тъпо заглавие, но толкова. Ръждясалите ми за блог активности мозъчни клетки им трябва малко заигравка за да зпаочнат да пишиат … още по-тъпи заглавия :)

Та – преди няколко дни GitHub си промени ценовите условия. Не е станал безплатен, защото беше безплатен за всички и преди това, но някои от нещата, които бяха за план “Team” вече са безплатни за широката аудитория.

Основните разлики са:

  • Private repositories – преди безплатните акаунти в github имаха само публични repo-та, вече всеки може да си има и свое private repo. Някои компании ползваха платените планове на github само за да се възползва от private repos (макар, че предложих неведнъж да минем на gitlab, но това е друга тема);
  • Unlimited collaborators;
  • До 2000 минути безплатно за достъп до GitHub Actions – това е тяхната (сравнително нова) CI/CD платформа;
    • Като подточка, но имайте едно наум, че “Required status checks“, което значи, че хората, които правят ревю по него няма да могат да merge-нат, е само за публични репота;
    • Automated code scanning също работи само за публичните репота.

Промяната е страхотна и ще помогне на много малки организации, училища и университети и хора (влизащи) в бранша да мигрират към GitHub, защото частните repo–та са голяма благинка, а GitHub Actions са чудесен старт в CI/CD. В пакета са включени и 500 MB място за вашите проекти (note – 500 МЕГАбайта, може да ви се стори малко, но за код това си е направо невъзможно за запълване с код).

И понеже говорихме за безплатната версия може да ви е станало интересно какво може “Team“:

  • Първо цената – редуцирана е от $9 до $4;
  • Require reviews – ако това го имаше в безплатната версия щеше да е медец. В доста огранизации хората не могат да commit-ват директно към master branch-а, а трябва да мине ревю от поне още един човек;
  • 3000 минути за GitHub Actions за частни репота, безплатно за публичните такива;
  • 2 GB code storage (което е 4 пъти повече от безплатния план);
  • НЯКАКЪВ support, описан сравнително лаконично. Ако погледнете таблицата за Enterprise плана ще видите 8 часов SLA, което вече си е нещо друго.

Детайлни разбивки на всички планове можете да видите в страницата на GitHub.

И за финал цитирам поста на GitHub – “But every developer on earth should have access to GitHub. Price shouldn’t be a barrier.

Varna mega rock ден трети

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Varna mega rock ден първи

Вчера бяхме на Varna mega rock в Аспарухово двамта с Чъмпа. Обиколихме целия град с автобуса докато ни затътри до Аспарухово, междувременно ударихме по една биричка и стигнахме. Не беше нещо невиждано като гори от коси и мега метал настроението, но се мяркаха от време на време разни хора с елечетата и тениските на правилната вяра.
Та отидохме сравнително късно и Destruction бяха вече по средата криво-ляво. Тях ги слушах преди 13 години на “Thrash til death fest” в Каварна, но когато излязоха Napalm Death всичко друго избледня. Та за мое съжаление слушахме съвсем стандартен траш даже леко избледнял, а групата – спряла себе си в средата на осемдесетте години. В което няма нищо лошо, не очаквах повече, но все пак нещо ме бъзна леко в душата. Изсвириха няколко песни от съвсем пресния си албум “Born to perish”, коси се вееха, а ние с Чъмпа бяхме доволни от живота, новолунието, приятното време и липсата на каквато и да е било блъсканица.

И дойдоха Rage. Тия, които с надсмешка си говорихме, че никой не ги е чувал излязоха със симфоничен оркестър и сцепиха всяка капка вода по плажа на Аспарухово. И двамата не ги бяхме слушали предварително, но дебелия Peavy Wagner на който не мога да му произнеса името излезе и заля цялата сцена с някакъв невероятен позитивизъм, енергия и чувство на лекота. Раз-це-пи-ха мрака тия. Още ме боли врата. За бога в оркестъра (който беше български между другото) имаше фагот. Цялата публика откачи, имаше 1-2 мошпита, но през повечето време имаше чист, искрен хевиметъл. А той се лееше и ние мятахме коси, викахме с тях, пиехме бири с литри и се кефихме на прекрасността, която може това да събитие да донесе на човек. И всичко беше чудесно докато не изсвириха Holy Diver на Dio. Тогава всяко гърло се ангажира за няколко минути да даде всичко от себе си и да почете паметта на Дио, да затвъдим, че във Варна метъл култура съществува, съществувала е и винаги ще съществува.

Прибрахме се бавно допивайки бирите си в една съмнителна копърка с чернокож, който ни одра малко повече отколкото би струвало иначе с нормална таксиметрова компания, вървяхме и превъзнасяхме немските машини от Rage и си легнах в 2. Днес с нови сили ще чакам да чуя българите Velian и Sevi и ще дадем щанс на W.A.S.P. да покорят сърцата ни.

Заслужен кудос за автора на статията за Varna Mega Rock 2019 – Alatriste. Чакам разказа му с нетърпение утре.

Ако сте любопитни можете да чуете Rage директно от Waken 2017 където са с новия си китарист и къртят мивки:

Note – забравих да кажа за измекярите от Йегермайстер (или т.нар. Йебермайкер), които бяха там и предлагаха шотове като малкия беше 20 мл, а големия – 40 мл. Четирдесет милилитра е големия! 40! Това е някаква абсолютна шега. Аз с 40 мл. и спирт за горене да пия няма да мога да се омотам, бе! Срамота.

Tango never dies

Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.

Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.

Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.

Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна.
Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.

Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение.
Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан.
В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.

После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.

Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.

Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.

За мечтите

Всеки има мечти. И освен хубаво това си е и задължително.

Но какво са мечтите без хоризонт на който стоят удобно застанали и едвам забележими? Например моя мечта беше да карам колелото до абсолютния си край на силите, абсолютния. Това на вас може да ви звучи тъпо, но за мен е невероятна (колкото и да мразя тази дума) терапия, която ако не изгонила поне разбутала малко демоните от главата и мислите.

Всеки има и тъпи мечти – да изхака съседката, да си купи нова прахосмукачка или просто да стои цял ден без никой да се сети за него, да му пише или да го дърпа за нещо.

И както вече се досещате от предългото интро (знаете ли как е интро на български?) днес аз осъществих една моя мечта. От секция тъпи мечти, но като се случи се почувствах щастлив. Ей така, за 7-8 минути, по детски. Днес ходихме на гости на приятели, които си взеха къща в близко до Варна село та да полеем. Домакините си имат и басейн. Та досещате се сигурно, но се пльокнахме всички и побъбрихме, малко аху-иху, но времето се развали, захладня и аха да завали. Всички излязоха и аз останах сам с мислите, рошавата коса (която толкова я пазих да не я намокря) и гледах идващата буря. Облаците се смесваха подобно като да сложиш в стъплена чаша кафе с мляко, в техен си ураган от форми и звуци и заваля.

И в този мъничък момент, с тези първи капки дъжд нагло пльокайки по мен и водата в басейна едно приятно чувство на облекчение и ме обля удовлетворение. Сместа между дъжд и хлорирана вода явно отдели някакво съединение, което ми припомни мечтите и стремежите, онази снимка на фонтана в Добрич като снимах един гълъб (която няма как да ви покажа, защото photo-cult вече не съществува) и бях посветил снимката на A-HA – Crying in the rain, онези малките моменти като например като се прибираш от работа и завали, ти бягаш, но така или иначе ставаш вир вода и се отказваш, отпускаш си душата, прибираш телефона на сухо и започваш да вървиш бавно дишайки въздух и дъжд, гледайки начумерените лица на хората наоколо.

В тези моменти човек се сеща, че живее, че е част от природата, че прекраснотите са около нас и ако си извадим главите от гъзовете и се огледаме ще видим шареното, смешното, хубавото.

Ходете под дъжда, бавно, и кимайте на бягащите около вас хора.


Ваш,

Недко.

July morning 2019

4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.

Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.

И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.

Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.

Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D

Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.