Category: Блогинки

Oh boy, imagine.

Пак прехвърля полунощ, а аз след поредното “ще поспретна малко” стана на 4 часово чистене и преподреждане и подготовка за зимата (и две перални със сушилни!) седнах на машината да прегледам темата си за WordCamp.

И както обикновено става youtube си знае работата и ме подкара с едни великолепия, които понякога забравям да си пускам.

И ми тръгва тоя ми ти John Mayer с едно от най-великите изпълнения на живо записвани в историята на човечеството.

И чувството с което води е ве-ли-ко-леп-но. Абсолютна магия. Ами тона на китарата му? Пфффф!

Та си се представих някъде там из тълпата в LA в един студен декември в далечната вече 2007 г. когато света беше откровено по-добър, човешкото още не ни беше отнето и всеки беше по-цветен и може би малко по-усмихнат от сега. Или поне съдейки по себе си.

И ме връща във времената в които бях в университета (2005-2010) – беше си магия. Света се променяше, мобилните телефони ги имаше, но бяха далеч от използваеми като към момента, Интернет беше млад и много по-автентичен (и жив?), а ние ходихме с широките дънки, смеехме се мнооооого повече от сега и (понякога) си съдирахме задниците от учене.

Не веднъж съм казвал, че най-близкото до машина на времето с което разполагаме е музиката. Кара ни да чувстваме неща, които отдавна вече ги няма, да се сещаме за ситуации, хора. Да се сетим от мелодия как сме стоели на брега с любим човек и точно на какви водорасли е миришело наоколо.

И докато пиша тези думи и въртейки няколко пъти нашия приятел от по-горе дойде неизменния ред на моя среднощен спътник (който без майтап YT алгоритъма ми препоръчва на 90% нощем) – David Bowie с невероятния Lazarus (за който съм писал преди):

Спирам да пиша, изслушвам два пъти Lazarus и си припомням много добре колко бях поразен от смъртта на Боуи макар и никога да не съм му бил от най-големите фенове.

Налях си едно малко, Smokehead и се замислих за това какво огромно богатство имам в лицето на вечни изпълнители. И неизменно се сетих за Ленард Коен, за който също писах и как любовта към това, което правиш те държи във форма цял живот. И как както Leonard Cohen така и David Bowie (и още неизброимо много музиканти) с годините са като вино – всеки нов албум е все по-добър и по-добър. За мен Коен е в абсолютното си величие в последните си 2 албума.

Отпивам глътка и мисля да си лягам. После тръгва Gary Moore с неговите парижки улици и мисля, че е време да спра до тук с хаотичните мисли. Трябва по-често да се сещаме какво голямо богатство имаме на върха на пръстите си.

До нови срещи.

Огромен човек е тоя ми ти д-р Георги Бърдаров.

Малко са хората на които не съм им врял в носа разказа за петата ракия и колко е хубав живота (линк 1 (seems down?), линк 2) и са немалко моите истории на които доктора е повлиял.

Това писане на топли думи, рисуването на жежки пейзажи с думи и енергията, която струи от него правят този разказ един от любимите ми.

И на свой ред е правилно да благодаря (пак) на Дидето, че го сподели с мен преди няколко години.

Наздраве.

See less

По принцип харесвам github pipelines, но напоследък нещо оголвам зъби срещу тях.

В офиса въртя едни магии – искам от Atlassian Service Desk да стартирам pipeline, който в себе си да стартира контейнер с AI, който ни изпълнява задачката, вдига PR, прави си магиите и умира.

Да амаааа първо service desk forms са суууупер flacky, 2 дни само в дебъгване на това защо понякога данните ги изпращам успешно и защо понякога връща null за някои стойности, после се оказа, че в определени ситуации не връщаме нищо, после дублиране на данни.

Да не започвам с това, че не съм github admin и правенето на всеки token отнема доста време докато мине през външен approval.

И се закачих здраво към тази задача и няма откачане, но този път май попрекалих с Claude и след като приключа с таска ще направя refactoring и ще си я пренапиша. Убеден съм, че ще съкратя кода поне х2, ако не и повече.

Стига до тогава в тестовете да не изпълня terraform apply на стар run, че тогава ще стане тя една…

Идвам за две неща:

1. Както предполагам вече знаете ще говоря на DEV: Challenge Accepted
2. Ден по-късно ще говоря на WordCamp Sofia
3. Най-важното – така се пишат changelogs,а не – “Stability and performance improvements”:

Този пост може да се събере в един SMS. Трябва да започна пак да пиша често тук, ц, ц, ц.

Забравих да пиша, но мина Дунав Ултра 2026 и този път мина успешно. Подготвям пътепис подобен на пръвия ми по темата – Мина Дунав Ултра 2018, но знаете, че нещата стават бавно. Ще разглася като е готов.

Докато си правя презентацията за DEV: Challenge Accepted случайно минах през 50 минутно видео и докато разцъквах и гледам – себе си. Беше малка изненада честно казано :D

И Пешо е прав – един до мен мачкаше патката докато гледаше голи мадами и това на ПЪРВИЯ ред, деба. Всякакви откачалки.

Две неща – първо – приключих успешно Дунав Ултра и този път пътепис ще има.

Второ – обичам Чоплин, но неговото Nocturne No. 20 in C-sharp minor винаги ме е водило на някакво странно място в главата ми. Някъде, където няма друго освен музиката и някакъв лек повей носещ полски аромати. Изпълнител е фермерското момче-вундеркинд Augustin Hadelich:

Друго няма.

Денят започва с една история от далечното (за някои) минало и по-точно от 2011 г. когато Интернет беше пълен с хора които пишеха. Нямаше още кратки видеа, brain rot (имаше, но беше по-рядък може би) и трендове. И понеже това не звучи като нещо хипер ангажиращо хората отделяха време и пишеха. Пишеха по блогове, пишеха по сайтове и някои от историите още се скатават по вече отдавна прашлясали кътчета на българския Интернет.
Едно такова е историята, която търсих наскоро – Една лайняна зимна история.

И понеже от време на време в главата ми излизат подобни истории, които съм чел преди години се замислям – мислите ли, че ще е добра идея да направя един архив на същите? Мисля, че ще е забавно пък и не се знае кога ще deprecate-нат някой акаунт или някой ще спре да си плаща за хостинг и домейн?

Днес беше долу-горе хубав ден – сутринта станах рано, оправих нещата, които ми бяха останали от вчера (правя реорганизация на детската) ииии се оказа, че не сме се разбрали нещо и ще взема децата чак в 2000. Стана ми доста криво няма да ви лъжа. Пооправих още малко неща в нас, но ми докривя още повече и реших да покарам колелото. Да не забравяме, че Дунав Ултра идва след седмица (старта е на 30 този месец!).

Харесва ми как си върнах навиците бързо и отново приемам, че 40 км. са кратка тренировка. Това преди няколко месеца ми беше трудно да го преодолея.
И понеже идва голямото каране правя последни промени по колелото (разположение на чантите, настройка на екраните на Garmin-а, на скоростите и т.н. и т.н.) и днес тъкмо си казах, че вече всичко си е наред и ми падна веригата. Даже не падна, а се оплете по отвратителен начин в предната касета, излезе от делейрьора и нямаше как – с ръце тръгнах да я оправям. И понеже реших да опитам стандартните лубриканти (които са много по-близки до моторното масло) съответно се освиних целия:

Това е като свалих ръкавиците :D Та покарах до Тополи с идеята да е бърза тренировка, а не да катеря баири, нооооо ми се изпречи баира насреща и нямаше как да не го атакувам. Бавно, но го качих. След това минах “случайно” през 43.23, защото каращите на дълги разстояния знаят каква болка е да намери човек хубаво кафе по пътищата (от там и снимката).
Няма да лъжа обаче – 2 часа каране бяха трудни, а основния проблем не беше нищо друго освен това, че гармина отчете, че съм карал на средно 34 градуса (39 в пика си). Много е криво да си дебел и да напъваш в жегата.

Иначе ето го красавеца:

Остана ми да наглася чантите с багажа, да сменя маслото на веригата с парафиново с което съм карал през 90% от времето, да заредя всичко, да определя точното разположение на всичко и газ по Еконт към Видин.

Ако някой, който е от Видин чете този пост – ще се радвам да изпием по едно кафе на местна почва.