Category: Блогинки

На 6-7 години си. Баба, дядо – всички са живи.

Събуждаш се суууупер рано, но не знаеш точно в колко. Навън е тъмно, студено. Мама ви облича набързо теб и брат ти. Багажите са приготвени, колата – натоварена.

Пътя до село трае часове. Дремеш, не си сигурен колко точно пътувате, но е адски много (възрастното аз знае по-добре – точно 18 минути). Пристигаш.
Къщата, градината, пътя – всичко е в сняг, времето е утихнало, комина пуфти като лула на моряк, а от прозорчето свети жълтеникава светлина. Точно в спомените ти времето винаги е хубаво, а хората, които вече ги няма никога не изглеждат така както си ги видял за последно, а по-цветни, по-млади, по-усмихнати.

Влизате в къщата – баба е направила питки (ще ме прощават софиянци с техните мекици), мирише на пържено. Приготвено е бурканче сладко от кайсии (защото знаят, че обичаме), една преваляща чиния с питки, няколко щипки пудра захар (в спомените има пудра захар макар, че едва ли тогава е имало).
Възрастните си говорят неща, ти с брат си ядете и гледате през прозорчето колко много сняг има навън.

После лягаш на леглото в скута на баба или на мама. Унасяш се.

И времето спира точно в този момент, който помниш след 30+ години. Притъмнялата стая, миризмата на пържено, на питки, на хора, на печката на дърва, а в нея вероятно и нещо, което вече къкри за обяд. Помниш зачервените лица, милионите дрехи – шуби, блузи, пуловери.

В главата ми изниква картина на Пиер Бонар с подобните му цветове. Защото всичките ти спомени са ми в жълтеникав оттенък.

Мигаш за да изгониш сълзите. Помниш толкова много детайли от свят, който вече не съществува. Помниш хора, които вече ги няма, но те сами по себе си са били отделни вселени за теб.

Помниш как татко ти и дядо ти събарят прасето декември месец – със зачервени бузи от виното, от това, че са се бъхтили от изгрев до сега да го бастисат, да го разфасоват. Жените бягат наляво и надясно, мият, пържат, пекат, режат. А ти брат ти обикаляте наляво и надясно и се смеете. Със смеха на свеж снях, на детство и на лекота.

плачеш.

Вселените вече ги няма, останали сте шепа хора, които помните това.

Ще отнеме време докато се науча да пиша 2026 от първия път.
И за много години. Отделен пост за това – като успея да си вдигна главата от задачките.

Ей сега си преглеждах старите плейлисти и попаднах на едно от най-любимите ми китарни сола изобщо – на големия и брадат Зак Уайлд:

Обаче както все по-често прави youtube ми пусна нещо, което не бях слушал от години. Това е вероятно или пръвото или едно от първите такива китарни сола на хора, които не са световно известни музиканти а именно freez0ne, който записва в хола си нещо, което ми отвя тогава (и до днес) главата с целия си flow, мелодия, страхотни умения и чувство все едно, че току-що ни е разказал история. Представям ви:

И докато пишех горните редове се сетих и за Mattrach (да, онзи с глава от човече Лего), който ме зариби още повече по това да се науча да свиря на китара. В очите ми тогава, преди 15-16 години беше едно от най-великите китарни сола. Даже ако не и брат ми да ми го беше показал тогава, не помня честно казано. Но такъв игрив, техничен и откровено авантюристичен кавър не бях чувал до тогава. Представям ви новия канон рок:

Така и така е тръгнало на кавъри, а youtube ме връща много назад – ето един страхотен кавър на една от най-добрите песни на Dream Theater – The best of times (една от най-добрите, защото се пее за баща и неговия син, дайте ѝ шанс):

Часът е малко преди 03. Градът е притихнал и само лудите, влюбените и изгубените са будни.

Стоя и си мисля за самотата, за ситуацията си и просто не мога да се отпусна и да заспя. Децата са в другата стая, спинкат си сладичко. Днес денят с тях беше повече от отличен. Даже стигна времето да пийнем по нещо в Кубо (да се разбира два сока и едно еспресо).
И все пак онази част от мен, която цял живот е ходила да задоволява нуждите на хората до мен стои празна. А тази празнота носи отровата на чувствеността, самотата и чувството за дълбоко отчаяние.
Сигурно съвсем скоро ще започна пак да пиша. Последния път мисля, че пак подобно състояние на духа ме подтикна да нося онова черно тефтерче и химикал постоянно в себе си.

In other, brighter news си счупих рекорда по изслушани книги тази година – цели 70! За това ще пиша в отделен пост.

П.С. и да – за clever heads да кажа, че не съм прочел 1,19785717e100 книги, а 70 с пунктуационния знак ! накрая. Хехе.

За ужас на всички днес съм се хванал да разкажа малко повече за годината като цяло, защото много неща не останаха написани тук и докато са пресни бих ги записал в прашлясалия подкаст така, че се гответе идните дни за няколко кратки епизода на подкаста.
И честита Коледа.

Отказвам да приема, че годината свършва! До скоро не приемах и че лятото си замина.

Утре пътувам и по традиция днес просто не мога да заспя. Опитах се и се въртях час и половина. Отказвам се. Винаги е било така, дори и за много големите карания като Дунав Ултра, например. Нищо не може да ме накара да заспя преди някакво вълнуващо събитие. Питайте ме какво ми беше ден преди да говоря на dev.bg all in one по-рано тази година.
Та станах и реших да си пусна малко музика докато шавам из къщи да подреждам и тръгна на random ей този бисер:

И нещо ме присети, че сигурно съм писал вече за групата и ето, че наистина съм ей тук, преди десетина месеца – https://www.nedko.info/11022025-2/. Поста съм го писал в 01:04 сутринта. Човек трябва да се сеща и носи красотата в себе си и да я споделя.

И да не съм капо с този пост споделям СЛЕДВАЩАТА след тази песен, която тръгна. Е – има изпълнители, има и артисти. Има и двете като нашия приятел Асаф Авидиан:

И чувам някъде някой да казва – “Е как може да ти харесва това, но да ти харесва и това:”

Всъщност не знам. Може би просто обичам много неща. Харесвам чудовищното и непокорното. Още помня как ме гониха кучета около Сливенско минути преди да финиширам първия си (или втория?) за годината бревет, а в ушите ми беше песен на същата група, за която вече писах тук и тук.

А ако ме бяхте видяли миналата година да финиширам след 64 адски часа Дунав Ултра ревейки на глас, татко зад мен да ми осветява пътя и шибаната табела “Дуранкулак”, а в ушите ми Ronnie Radke най-еклектичната част на Watch the world burn:

The pain inside is the fuel that drives
This flesh and bone through blood-red skies
The death defying, hypnotizing
One day you’re gonna figure out that
Everything they taught you was a lie
Watch the world burn

Има поезия във всичко около нас. Дали ще е невероятно нежен френски вокал или Ryan Vail (Synestia) – ако носи удоволствие при слушане – защо пък не? Изтърваме толкова много ако не обръщаме внимание и на другите стилове (без чалга и подобни, естествено).

Предколедна депресия в пълен режим, започнала от преди поне месец. Класика.

Но за друго пиша. Днес реших да видя нещо в man page-а на free и видях, че има аргумент --count, който върви ръка за ръка с --seconds, който ти изпълнява командата по веднъж през определен период. Супер полезно ако трябва да гледаме паметта при старт/стоп на някое приложение от инстанцията (а не от observability tooling-а):

free -h -c 15 -s 1
или
free -h --count 15 --seconds 1

С горната команда ще изпълним командата free -h 15 пъти.
Удобно за бързи PoC от всякакъв тип, например да гледаме как някой memory leak ни пълни паметта на инстанцията и я убива пред очите ни.

Днес се подготвям за интервю за една международна конференция и в процеса намерих следния gem:

We don’t wait for failures; we invite them on our terms.

Което прочетох като:

We don’t wait for failures; we invite them on our team.

И двете звучат много яко.

Както и лафове като one trick pony :D

Днес изпратихме Ники Йорданова – великолепен човек, усмихнах и сърцат. Много мислих дали да отида да ѝ кажа последно сбогом просто защото имам много травми по тези поводи, но се реших. Цяла седмица го мислих и така.

Видях приятели и познати с които не се бях виждал от години, поплакахме заедно, после изпратихме Ники. Беше сърцераздирателно, беше жестоко да гледаш как децата ѝ, майка ѝ я изпращат за последно сбогом.

Ники за мен ще си остане един от най-слънчевите хора, които познавам. С нея, Фло, Владо и компания сме си прекарвали неведнъж страхотно и ще запаза този спомен за лекота, смях и простото чувство да се чувстваш на място с други хора в себе си колкото се може по-дълго.

Сбогом, момиче.

Волно или не се сещам и за Нели, която изгубихме преди 9 години, която също като Ники беше бисер сред мръсотия и пош.

Сещам се и за баба, за дядо, за Явор, за Дидко и за още хора, които съм изгубил през годините. А те, както казват, си заминават истински само когато ги забравим. Аз нямам такова намерение.

Остава – Виновен

Виновен
Виновен съм,
Не дадох на сърцето ти
Смисъл силно да тупти
Войни навън
Не искам пистолет, а
Всичко пак да е както беше преди
Свободен съм
Боли, но знам, че ще стане по- лесно, а може би
Може би всичко пак ще е интересно
И може би
Любовен сън
Танцувам в бързо темпо
Събуждам се, но пак боли
Представям си, както пее Ленън
Че всичко пак е както преди
Свободен съм
Боли, но знам, че ще стане по- лесно, а може би
Може би всичко пак ще е интересно
Виновен съм
Боли, но знам, че ще стане по- леко, а може би
Може би всичко пак ще е интересно
И може би ще сме свободни, свободни.

Днес е деня на тангото. Предвид факта, че имам цяла категория от статии за танго в блога следва да заключим, че бих го празнувал и бих написал нещо по темата.
Може би, но не и сега. Тези дни. Междувременно правя dump от песните, които са ми отражение на настроението ми:

(великолепен филм)

(великолепен Ленард Коен)