Tagразказ

Честит празник на народните Будители

Помня първия ми учебен ден. Беше преди 22-23 години. Бях рус, с черно костюмче и държах един голям букет увит в целофан в ръце, майка, татко и брат ми бяха около мен. Всички се вълнуваха супер много, а в двора на училището цареше невероятен глъч. Помня огромния коридор, огромния чин и немалката раница, която до последно татко държеше в ръце да не ми тежи. Влезе началната ни учителка и започна да ни показва смисъла на света около нас, научи ни да четем, да смятаме, а в нас ме научиха на също много неща.

Времето минаваше и аз останах много тих, срамежлив и бях най-малкия по размери от всички в класа ми. Дойде края на осми клас и се преместих в ново училище. Там от първия ден помня Директора, учителката по информатика, тази по математика, по БЕЛ и т.н. Те всички за мен бяха Будители. Събуждаха в мен любопитството, желанието за знания и нуждата от такова, а аз попивах колкото можех.
След като завърших желанието за знание не спря. Започнах висшето си образование и помня добре първия път когато един от преподавателите ми каза “Недко – искаш ли да водиш часове тук в Университета?”

Това беше повратна точка в живота ми. Не знаех изобщо дали ще се справя, нямах идея как да говоря пред хора, дали ще мога да преодолея болезненото чувство да изляза пред толкова народ и още поне 10 неща. Получих огромната подкрепа от която имах нужда от моите родители и след един семестър по водене на два предмета видях, че желанието да предам знанията си на други е по-силно от страха ми да изляза пред тях.

И така до първата ми конференция, която беше катастрофална до последната такава, която мина далеч по-гладко. И във всяка моя лекция казвам защо го правя.
Правя го защото вярвам в предаването на знанията.
Никой от лекторите с които сме водили не го прави за пари. Нито за слава или лична изгода. Правим го за да споделим знанията си ако успеем да запалим поне един човек с това, което сме разказали, да провокираме умовете им.

Ние всички можем да бъдем будители. Можем да събуждаме понякога дълбоко заспалите фейсбук умове и да провокираме, да даваме без да искаме нищо обратно.

 

Нека всеки от нас буди колкото може повече хора около себе си, нека всеки дава. Защото колкото повече даваме в тоя наш занаят толкова повече ще вземем. Ще взимаме усмивки, нови колеги, нови знания и не на последно място – огромни дози вдъхновение.

Честит празник на народните будители.

151 км приключения на колело до нос Калиакра и скъсаната верига

Човек е жив тогава, когато е на път.

В бреветния календар на БФТ по традиция последния бревет за годината е Варнeския (Варна – Белослав – Ветрино – Дългопол – Арковна – Старо Оряхово – Варна) или общо 203 км с 1800 метра денивелация. Не съм карал този маршрут никога, но до скоро не мислих, че ще ми е проблем. Но откакто направих около двумесечна пауза от колоезденето нещата станаха много различни. Първо качих десетина килограма, обездвижих се яко и най-страшното – мотивацията и нуждата от движение нещо намаляха до критични нива.

 

И като реших пак да започна щях да умра по маршрут, който за мен беше тривиален (за справка – най-добро време Варна – Т-образното на Златни Пясъци – Варна – 46:53, преди седмица – 76 минути). Лека полека започнах да връщам форма макар и с по едно до две карания седмично… Та реших, че ако ще е гарга да е рошава, пък и трябва да се готвя за бревета, който ще е първо 200 км и второ – не съм правил толкова дълго изкачване до сега.

 

Реших да отида до едно от най-красивите места наоколо – нос Калиакра и тръгнах в Събота около 9.30 сутринта. Колелото беше прегледано и готово, новите фар и стоп бяха заредени на 100%, носих си power bank (Владо – благодаря!), 3 резервни гуми (след като спуках 2 едновременно започнах да нося по повече), помпа, тулове, щанги за смяна на гума, миши опашки, лубрикант, водонепромукаема горница, раница, очила и т.н.
Тръгването беше добро и до Златни Пясъци се чувствах добре. После до Кранево беше малко зор, но на баирите там се “състезавах” с един джип и Стравата репортна, че съм я направил 58 км/ч средна. И от кръговото на Албена до Балчик беше трудно. Познавам баира на с. Оброчище и отдавна съм се отказал да го покорявам. Особено когато съм в такава (кръгла) форма. И за това реших да го изкарам со кротце со благо. Във втората половина на изкачването ми паднаха очилата, които до този момент бях закачил на една от презрамките на раницата и моите грациозни 100 кг. + колелото премазаха горките очила. И така следващите 110 км – без.
Стигнах до кръговото на Балчик където заредих с вода и едно двойно късо еспресо, кратка почивка и напред и нагоре. До Каварна пътя беше равен и спокоен.
Каварна винаги ще има място в сърцето ми основно заради концертите на които съм бил и на които неведнъж съм си губил гласа. “Проблема” дойде, когато след края на града направих десен завой към с. Българево. От там до нос Калиакра и обратно ме духа такъв вятър, че ако бях 50 кг сигурно щеше да ме събори. Но пък и гледката си струваше. Безумно големите вертогенератори, есенна равна Добруджа, морето… След това дойде входа за нос Калиакра и оттам красота на най-източната точка на България. Нямаше чужденци, баби, които да продават плетени чорапи и коли. Само аз, колелото и две кучета (които отказах бързо от идеята да ме лаят). Потеглих бавно към най-източната част на страната и зяпах. Беше красиво. Стигнах възможно най-далечната точка там и в този момент моето малко приключение стигна своята среда.
Вятъра беше безпощаден и не ме остави да се застоявам прекалено дълго и след няколко минути съзерцавайки огромната гледка пред мен тръгнах.
Излизайки от нос Калиакра усетих едно много неприятно “хрупане” от курбела, което както стана ясно по-късно не беше изобщо на хубаво. Един от сегментите на веригата просто липсваше. Не знам какво му се беше случило, но не бях щастлив от два факта – единия е, че без верига трудно бих ползвал колелото за нещо друго освен за тротинетка и второ – факта, че една Dura Ace верига струва поне 50 кинта.
Изтръпнах, но реших да продължа възможно най-внимателно за да не скъсам веригата напълно. Карах с 10 км/ч. Но и повече не можах да вдигна без да натисна повечко педалите.
По пътя срещнах една жена колоездачка (с онези колелета с кошове) и я разпитах за вело магазин. И се изкефих супер много на дружелюбността ѝ – приветлива, усмихната и помогна (не ме бива в сравненията без да съм безпристрастен, но ако беше в някой по-голям град шанса да намеря някой катил щеше да е много много голям). Малко преди да стигна до веломагазина зад Томи една глутница кучета ме подгониха та се наложи да слизам и да се разправяме. Заклевам се – някой ден ще си взема пистолет точно за такива случаи (природозащитниците да заповядат и те). И най-накрая стигнах до вело магазина, който беше… затвоен. Чухме се с момчето, но с моя късмет ми каза, че не може да говори и че ще се чуем след малко. След 20 минути киснене на студа (и вече започвайки да се стъмва) реших да звънна още веднъж, но опита ми беше неуспешен. Ядосах се и реших да си ходя. Щях да въртя докато не се скъса веригата и после щях да звъня на някой да дойде да ме прибере. За радост точно на табелата за край на Каварна момчето ми звънна и се уговорихме да отида да ми види колелото.

Веломагазина в Каварна е приятно зареден, имаше си доста неща. Та Георги (мисля се казваше) ми предложи да сменяме звено на dura ace–а с някакво обикновено такова, което не бях сигурен, че ще ме изкара до Варна (и че интегритета на цялата верига не е компроментиран). И така логиката подсказа, че една нова верига е далеч по-добра идея. Имаше баш за осем скоростни венци, което си беше късмет. 15 кинта беше веригата, не ми взе нищо за това, че го занимавам в извънработните часове, аз се оказа, че имам точно 19 кинта, дадох му ги всичките и по живо по здраво тръгнах.

Вече бях изстинал и ми трябваха 5-6 км. да вляза в боен режим. Покарах стабилно до кръговото на Балчик където спрях да взема една вода и едно късо кафе. По пътя вече пуснах предния фар (моята гордост закупена само преди седмица заедно с един приличен стоп) да мига (най-ниско потребление има тогава), а задния стоп светеше през голяма част от деня. Което беше и моята грешка. Малко преди бензиностанцията няколко автомобила ми премигнаха и се усетих, че на стопа батерията му е свършила. Изкарах PowerBank-а, пуснах USB кабела извън джоба, закачих стопа на раницата и така го зареждах докато той работеше.
В бензиностанцията го оставих да се зареди още малко (без значение, че е само 0.5W му трябва време за да ме изкара следващите 3 часа да кажем), поговорихме малко с персонала и тръгнах. Мъглата вече започна да се сгъстява и на около километър от бензиностанцията падна до около 2 метра (от перспективата на колоездач). И така да обобщим – аз съм останал с 2 вафли, батерията на телефона ми е 25%, задния стоп е под въпрос колко време ще изкара, а ако предния спре съм изгубен. И карам по прав път, който от двете страни има поля, мъгла и разни шумове около мен. За момент си помислих, че е време да се стресна, но после сметнах, че няма да спечеля особено от това и започнах да си тананикам на Iron Maiden – Fear of the dark. Доста тематично :)

Хубавото от цялата работа беше, че си познавам добре маршрута, знаех, че ще мога да се прибера и изобщо не ми беше притеснено.

По време на мъглата бях изключително концентриран за дупки, препядствия, ориентация, коли и т.н. Към кръговото на Албена мъглата почти изчезна и реших да спра на магазина на Кранево да си взема нещо за хапване, но като спрях се сетих, че нямам кинти, поразтребих си нещата, спрях да зареждам стопа и закачих powerbank-а за телефона. През това време си говорихме с един прилично почерпан ловец, който противно на очакванията ми беше доста приятелски настроен. Тръгнах лека-полека към Варна. Изкачих проклетите баири на Кранево, после този на Златни Пясъци.

И тук дойде най-голямата грешка от цялото ми каране. Почувствах се напълно в свои води. И мотивацията ми точно за 10 секунди се изпари. Маршрут, който обикновено изминавам за 30-40 минути го взех за час и нещо. Беше болезнено, изморително и изнервящо.

Прибрах се в нас към 19:30 (тръгвайки от нас в 9:30) и не бях толкова изморен, колкото издразнен на последните ми километри.

Ето го и маршрута ми с няколко снимки.

 

Хубави страни на приключението:

  1. Бях подготвен. Носих почти всичко, което би се наложило (на следващия бревет ще се замисля дали да не взема малко спици както прави адаша и една верига с tool. Не се знае, знае ли се!), носих и доста добре подбрана екипировка + ветровка, която спаси доста положението на връщане;
  2. Имаше няколко човека, които знаеха маршрута ми плюс това използвах и Bacon (функция на Strava за проследяване в реално време на това къде съм и малко параметри около карането ми (+ статус на батерията ми);
  3. Бях мотивиран. Бях готов да вървя от Кранево до Варна само и само да се прибера и да победя себе си и това, което искам да разруша в себе си – мързела и липсата на постоянна, болезнено силна, глуповата и отчаяна мотивация, която имах до скоро;
  4. Бях разпределил сравнително добре храната и водата;
  5. Имах добри светлини и power bank, които отчитам за много сериозно предимство.

 

Лошите страни:

 

  1. Трябва на три месеца да водя колелото на профилактичен оглед от опитен сервизен техник (няма да казвам колко съм разочарован от магазина на Драг и как от сега само Нико (от Нико Байкс) ще ми пипа колелото). Това с веригата е възможно да беше предотвратено предварително;
  2. Нямах достатъчно пари в себе си. Първо мислих да НЕ си взимам документите и щях да направя огромна грешка. И второ – при такива карания човек според мен трябва да има 50-60 лв. (като поне 10 от тях да са на дребно), защото ако минавах през друг маршрут и се наложи да пазаря с дебитната си карта от някой хоремаг щях да съм гладен и жаден;
  3. Дебел съм. Сериозно – по-разочароващо нещо от себе си не съм имал. Трудноподвижен съм, капаритетът на белите ми дробове е намален (или поне така го усещам), задъхвам се бързо и влизам рекордно бързо в горната ми граница на пулс, пруфтя като стара баба по баирите. Не карам, а едвам се движа на моменти;
  4. Не използвам правилно екипировката си – очилата ми можеше да са цели сега ако не бях ги поставил на неоптимално място.

 

Не мога?

Лягам си. Или не – май ставам вече?
Съзнанието ми още е замъглено, преценката ми още не работи.

Усещам странна сила в себе си. Усещам хармония. Чувам в главата си няколко гласа едновременно – тези на разтревожените, но окуражаващи родители, брат ми, който без думи ми казва неща, които само братята могат да си кажат без да отварят уста, Нейния глас.

След стихията отварям очи и поглеждам празно в тавана.

Няма. Да. Мога.
Няма да мога да го направя. Няма да успея. Никога не съм го правил преди, чисто статистически няма да успея и сега. Нещо ме хваща за гърлото и почти изстисква 2-3 сълзи.

Сбръчквам чело.

Когато бях малък всеки път когато казвах, че не мога татко казваше – “Не може да не можеш”.

Не мога да не мога.

Май ще мога.

Ставам и започвам да дишам често, очите ми започват да броят екипировката около мен. Отивам в банята и се поглеждам в огледалото.

Човече – това е нова бръчка, още няколко бели косъма. След 2-3 месеца ще направиш 30. И си дебел.
Няма да можеш.

Но ще можеш. Защото си упорит.

Никога волята ти не е заливала цялото ти сърце. Никога не си усещал всеки тласък на сърцето като бясна вълна, която се разбива в камъните на някой бряг. Никога не си усещал въздуха в гърдите си като малък ураган. Ураган, който можеш да опитомиш, да принудиш да направи точно това, което ти искаш. Когато искаш.

Никога.

И ето те – стоиш по пижама на два часа от нещото, което никога не си и помислил, че ще успееш да направиш. Чудиш се дали ще можеш, дали ще се справиш, дали няма да предадеш себе си, хората, които ти пожелаха успех и най-близките.

Стискаш зъби. Хапваш набързо и започваш да се приготвяш. Да слагаш екипировката, последна проверка, целувка и тръгваш към старта. Бавно.

Май ще можеш.

На старта чуваш боботене на хора, изстрел на съдийския пистолет и после нищо. Само студения сутрешен вятър в ушите си.

И тук усещаш, че часовете, дните в пот и безсилие, болка и понякога откровено и чисто крещене са започнали да ти се отблагодаряват. Грубо, но го правят.

При старта поглеждаш надолу – там е най-големия ти враг. Нещото, което искаш да победиш, да покориш и да бъдеш.

Себе си.

Знаеш, че единственото нещо, което те дърпа напред е това да можеш да надминеш всяка една своя граница. Всяка една.
Да счупиш всичките си разбирания за – “Няма да мога”, “Няма да успея”, да ги полееш обилно с пот, кръв и сълзи и да изковеш от тях себе си.

Единственото нещо, което имаш сега е раница, велосипед и точно 303 километра, които трябва да изизминеш.

Триста и три километра, които трябва да изминеш метър по метър, сантиметър по сантиметър.

Освен да ги минеш трябва и да ги покориш. Да ги изядеш.
Да измориш всичките си демони, които те дърпат надолу, които живеят в теб. Да им покажеш, че не си същия и място за тях в теб вече няма.

Да ги оставиш изморени до смърт зад себе си и да продължиш с чистия поглед на момче, което бяга по плажа с брат си и пръчка в ръка.

“Не може да не може”

Въртиш колкото можеш. След това още. И още.

След 10 трудни часа вече си отчаян.

Не можеш повече.

Боли.

Не можеш да дишаш, ръцете и краката вече болят до смърт, погледа ти е замъглен, лек дъжд ръми.

Няма.
Да.
Мога.

Казвам тихо. И скланям глава. Притварям очи. И последното, което виждам е Аз. Стои огледално в асфалта, усмихва ми се и сякаш ми казва – “Казах ти, че не можеш. Не можеш да си по-добър от самия себе си.”.

И усещам пак кръвта в главата, ръцете, краката, въздуха, всяка молекула.
Боли.

Ще мога.
Ако не мога ще остана тук, лежейки за да знам, че съм направил ВСИЧКО. До тогва ще въртя по-бързо от всякога, ще ме боли повече от всякога, но ще се справя.

Капка се стича по носа ми. Вече не знам дали е пот или сълза. Поглеждам напред – другарите са с мен, помагат. Грохнал съм. Остават 80 км.

Боли.

След час помощ от момчетата се връщам в кожата си и безсилието бързо се разрежда с въздуха около мен, изчезва, изпарява се.

На 20 км от финала нещо се случва с мен – няма енергия, нямам сила, нямам нищо, имам само една гола воля, но започвам да въртя. Въртя като побесняло животно, като някой, който вече няма какво да губи, някой, който може всичко. Не мога да повярвам, но го правя. Прави го душата ми, сърцето и самия Аз.

Другия, който виждах до скоро в отражението на асфалта отдавна се е предал заедно с лошото в мен. Дяволите ги няма. Оставам само аз, премръзнал, мокър и изнемощял, но с чисто в гърдите.

Минавам финиша след почти 16 часа.

 

Събуждам се.
Поглеждаш се в огледалото.
Днес е моят ден.

Ще. Мога.

Ще.

Недко разказва: По петите на българското здравеопазване

Наложи ми се да отскоча до Обръжна болница днес. Имам направление, час, значка от тодорживковото време, лаптоп и много коса и никой не може да ме спре. Крача смело в осем без петнайсе и си викам – никой няма да има, рано е. След като прекрачих прага на тая прокълната сграда ме посрещнаха две опашки – ненормализирани, небалансирани и нелогични. Първо, че повечето хора чакаха по средата, а точно там, между двете каси има само едно бетонено колче. Сигурно за там чакат. ‘щото са hardcore копелета.

Средната възраст е някъде между 73 и 75 години и всеки е хванал направлението си като олимпиец – заветния огън и стиска, мрънка на глас и гледа лошо (като в детска дискотека).
Заставам в по-младата част от колоната. Там повечето сигурно познават Тутанкамон, но аз нямам проблем с това.
И започва едно чакане.
Рецепционистките са малко по-бавни от болнави охлюви и с четвърт око гледат изпитателно всеки нов човек. Скорострелно взимат кинтите, подпечатват (май?) направлението, обясняват къде да отидеш (общо 15 минути) и идва ред на следващия.
Аз през това време гледам да дишам равномерно, контролирано, нямам желание да си вадя джобното ножче да ходя да ръчкам хората около мен с него, а за пистолета дори не съм се и замислял. Докато не усетих най-големия си страх. Едно масивно тяло се допря в гърба ми. Усетих за момент как ще загубя най-свещеното си, най-пазеното и ценно нещо в тоя жесток свят. Вцепенен се обръщам скорострелно и гледам – една тлъста бабка си забила в мен едновременно циците, корема, колената и обувките (обувките, копеле!) в моя гъзогръб.
Започва се една непрестанна комуникация между мен и женщината – аз пускам студена пот стиснал бузите, тя ми пръхти нежно на ухото докато ми изпотява допирните точки. Танцувахме бойния танц на радостта заедно. Не издържах и ѝ казах нежно: “Госпожо, бихте ли се отлепили от мен?” и … бяло.
Тишина, тунел. Отварям леко очи – виждам коса.
Отварям още малко – ОЩЕ КОСА. Оглеждам се бавно (всичко ме боли) – на земята съм, повален с един удар на това страшилище на всички дискотечни охранители, а тя, същата стои стъпала върху косата ми (да не я пререди някой, разбира се!).
Излишно е да казвам, че това, което видях не беше коса…
Така започнах с хомеопатията, драги читатели. Никога повече по болници.

Недко разказва: Бомба

Историята започва и свършва в София преди няколко години.

Тогава работих в един магазин на Витошка, продавах обувки. Като цяло ежедневието ми беше да обяснявам на 140 килограмови лели, че НЕ НОСЯТ 38 номер и колкото и да им се иска няма как да влязат в тях освен ако не им отрежа 2-3 пръста. Имаше и по-свестни хора, но бяха рядкост. Бях си измислил кодекс – не бях зъл с кифлите в работно време, колкото и да исках да бъда. Като се наложи да им говоря им говорих на косите, които бяха видели повече от мопа в кенефа, а силикона, който преливаше от всякъде успешно се правих, че не го виждам и не ми прави впечатление макар и тайно да ми се искаше да им натисна устната например, докато не изтече всичкия силикон. Ама нейсе.

Та един ден стоя в магазина и вегетирам докато чакам да стане време да си ходя, че с моите щяхме да правим регулярното напиване. Не разбирам какво има против жената. Виждам се с момчетата само четири пъти седмично и говорим за всякакви интересни неща – за претакането на зелето, кой от къде ще вземе материал за ракията на лято и дали Гришата ще закара Никол Шерцингер на прасе в Хасково. Всеки носи по едно шише от лимонада (от 2 литра) от своята ракия (от по-калпавата, че хубавата е за гости) и дегустираме придружени със салам “Камчия” докато поне двама не припаднат. Остатъка всеки си го прибира кой както може и така до следващия път. Бай Генади така живя до 83 години и добре, че го блъсна камион навремето, че не се знае колко още щеше да изсмуче.

Та тъй де – един ден вегетирам в офиса и гледам по едно време една глъч, едно чудо. Показвам се – група униформени евакуират наоколо. Казах си – “Сигурно пак ще снимат филм с Шварценегер и Сталоун и няма как да изтърва да не получа автограф от тях!” Приготвих си късметлийския химикал с който Джъстин Хабер (вратар на ФК “Добруджа”) подписа преди време късметлийската ми тениска, която още не съм прал (да не съм луд да си изпера късмета?). Хващам химикала, слагам го зад ухото, грабвам служебния пакет със семки без сол (по телевизията казаха, че солта е много вредна!), кашираната половинлитровка до препаратите за миене на пода и се втурвам навън готов да посрещна всичкия тоя тестостерон и мускули та да си направим по едно селфи да има с какво да се хваля на момчетата после.

Излизам и хващам един полицай под рамо – викам му:

– “Мой – кога ще видя Рамбо и Терминатора, че искам едно автографче, ръйш ли?”.

Органа на реда ме погледна все едно съм някакъв ненормален и ми вика с бая голяма доза колебание:

– “Ти тук ли работиш?”

– “Ааа” отговарям културно докато бъркам с кибритена клечка в ухото.

-“Хайде затваряй магазина, че …”
В този момент се сещам, че съм си забравил тефтера на който ще получа безценните си автографи (преди години Стоичков отказа да ми се подпише на бицепса и ходих до смесения магазин на леля Тодорка да купя един тефтер, че знае ли се не се ли знае…) и без да изслушам полицая се втурвам в магазина. Минало е малко време докато го намеря и излизам доволен отваряйки половинлитровката. Оглеждам се наляво – никой, надясно – никой, по терасите – никой. Все едно е първи януари и всички лежат по пода преяли с руска салата и сърми докато още дават повторението на Мис Вселена 2015.

Викам си – сигурно са започнали снимки и са разкарали всички. Ще гледам от първите редове! Сядам и отварям семките, ракията и започвам да жуля все едно черния ми дроб е пак на 18 и чакам с нетърпение припомняйки си ключови моменти от Терминатор 1 и 2 и Роки 1, 2 и 3.

След поредния щедър гълток от двойно преварената 54 градусова погледнах в далечината и там… някакъв космонавт се разхожда?!? Помирисах съдържанието на стъкленото шише да не да съм изпил препарата за стъкла (веднъж се случи и няма да ви кажа като дойде време да излиза каква драма беше), но всичко беше точно.

Отивам при него и го прегръщам. Опитвам да разчупя разговора:

– “Брато, знаеш ли, че Силвестър Сталоун е бил порноактьор преди да влезе в Холивуд?”

И го гледам тоя през аквариума – един млад и опулен като бременна котка. Пули се и не може да каже нищо. Гледам го – екипиран нашия със страшен костюм, а камерите са толкова малки, че не ги виждам. Сигурно са някаква нова технология. Убиха се да правят подобрения тия хора.

Поговорих си с него, а той вцепенен – гледа ме и не може да повярва какви интелигентни теми развивам докато чопля семки върху костюма му.

По едно време тоя махна с ръкав лигавите шлюпки от скафандъра си, пораздвижи се малко и ми вика:

-“Б – б – б…”.

Махнах му скафандъра, че нещо май не му беше добре, дадох му да отпие една стабилна глътка от добричката гроздова, което май за малко му спря мозъчната дейност, но после го освести толкова, че да изфъфли

– “Б-б-бомба има бе, тъпанар!”.

Гледам го с присвити, невярващи очи като на добрички циганин – онзи е железен. Не се шегува. Гледам зад мен – на 7-8 метра една оставена чанта. И изведнъж ме осени (като онзи път като бях на мач на Добруджа – Каварна и усетих същото секунда преди нашите да отбележат автогол) – аз съм с голяма рошава коса, брада, шише ракия и чопля семки без да ме е страх от някакви бомби.

Изтръпнах.

Гледам него, той гледа мене и не знаем какво да направим. Явно момчето е от скоро и не се е нагледал на такива като мен.

Аз с поглед празен, като на гупа, той мълчи все едно пил от на цар Киро менте ракията гледаме един – друг, после чантата. Тишината можеше да се разреже с тъп нож. Адреналина можеше да се помирише.

 

Следва продължение.

Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова”

“Историята на Цвета Стоименова”

Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.

С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.

Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.

Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.

Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.

В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.

Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:

“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.

Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:

“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”

Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.

 

“Зимата на 1927, София.

Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.

Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”

Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.

Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.

Усмивки.

Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.

Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.

След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.

Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.

Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.

Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена мъж.

 

Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.

 

Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.

След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.

Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.

 

Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.

Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.

Ваш,

Недко.

Без име.

Не съм писал в този блог от прекалено много време. Дано не ми се сърди, че съм го зарязал така, както китарата преди време.

/* Щях да пиша за Legion Run, щях да пиша и за Равадиново, но къде време не оставаше, къде муза не стигаше подведох както вас, моите читатели, така и мен самия. */

 

Пътя към Морето.

Ето я и нишката, която търсих толкова време, формулата, която успях да разшифровам за да опозная добре сам себе си. И да видя кое ме прави щастлив.

А то е просто:

  • Момченце, което плаче за приятелите си, които няма да види днес заради първия учебен ден;
  • Момиче с цвете в косата;
  • Татуировка на Slipknot;
  • Изморени родители и деца пълни с енергия;
  • Клошар-невротик с едвам побрана книга в предния джоб;
  • Обръщам поглед настрани – в съвсем тясна уличка възрастна жена храни три котки и им говори;
  • До нея орнаменти, почти заличени от времето и от неопитни майстори показващи бегло каква красота е била иззидана преди 50-тина години;
  • Двама улични музиканта – гайдар и акордеонист – цигани. Само човек, който носи мелодията в сърцето и душата си, диша я, събужда се и ляга с нея може да изглежда и свири така;
  • Хората минават толкова близо до мен, че мога да ги подуша – парфюм на цвете, цигарен дъх, на момиче;
  • Надпис на стена “Ники и Теди бяха тук”. И аз съм бил тук и преди. Сега също съм. Лек полъх на несъществувало ме обвива в лека носталгия;
  • На плажа – русо момиче носи тънко яке, което ѝ е огромно, слабо момче е привито от студ до нея. Смеят се.

 

И приближавайки усещам повече и повече дъха на морето, неговите бризове и как сърцето започва да тупа по-спокойно, очите се отпускат, а ума намаля оборотите си. И всичко това ме кара да се чувствам лек почти колкото прашинка. Но не толкова малък.

Ще познаеш, че зимата идва когато отидеш на Кубо и си поръчваш горещ чай и не заравяш боси пръсти в пясъка.

 

Вечерта идва, а с нея и желанието ми за танци. Нямам търпение да дойде сряда за да се видим с моите танго приятели в клуб Винтидж 33 и да танцуваме докато бармана не заспи.

 

NOTE – този текст беше написан на 15 септември 2014 г., но публикуван чак на 28 март 2017. Не знам каква е била причината да не го публикувам, но ето, че ще изневеря на себе си и решението си тогава.

Грация за двама

Стих в минало време

 

И вървях към нея.

И настигнах я.

Прегръщах страстно, силно,

Милвах нежно,

Любих страстно

и обичах силно.

И тя замина си. Там, надалеч.

Но в сърцето ми завинаги ще си остане

Прекрасна.

Рошава.

Енергична.

Свенлива.

 

Разказ в едно действие

 

Как се бе озовал там дори и Искрен не можа да си спомни.

За момент цялата му вселена спря своята стихия. Спря да се върти, да мисли, да създава въображаеми сценарии за всичко около себе си, спря да се чуди, да се мъчи. Просто спря.

Само есенният бриз напомни колко истинско е всичко около него. Тя, той и вятърът.

Бяха се прегърнали. Неговата буйна чуплива коса се вееше свободно далеч над яката на ризата неспособна да бъде спряна от нищо. Гъстите, светло кестеняви коси се вееха гордо, сякаш искаха да покажат себе си на целия останал свят.

Очите му бяха притворени заради вятъра. Светло кестеняви, понякога пъстри тези очи сега грееха. Бяха пълни с онази искрената обич, която имат само децата и влюбените. Онази обич, която понякога ги пълнеше с горчиви сълзи, понякога ги препълваше от щастие.

Един малък кичур сякаш напук се беше затъкнал и стоеше пред лицето му, леко в страни от лявото му око. Някак гордо се бореше с неспирния вятър, който размеси и останалите кичури в причудлива гора от тънки и светли дървета.

Устните му бяха ярко червени. Бяха изпити само миг по-рано от Нея – жената, която беше центъра на неговата (смятана дотогава) незначителна вселена. Бяха червени като кръвта, изпълнила сърцето и всяка веничка по лицето му. Ушите понякога пукаха заради това. “Заря” сещаше се той, когато се случеше, припомняйки стара история от детството си.

Лицето му беше покрито с брада. Тя стоеше не по-малко горда от перчема, който продължаваше да се бори срещу вятъра. Кестенява, но много гъста. Той обичаше да Я гъделичка с нея. А на нея ѝ доставяше удоволствие да провира пръсти в нея и да го целува. Силно и непресторено.

Надолу, както почти винаги, беше с риза, леко протрити по коленете дънки с надути джобове и стари обувки. Това бяха любимите му дрехи.

Грациела бе момиче с бяла кожа, керемиденочервена коса и пъстри очи. Очи в които Искрен се губеше често. Тези очи действаха като магнит за него и бяха като малко прозорче, което водеше директно до сърцето ѝ. Чрез тези очи той познаваше какво ѝ има всеки път щом я видеше – дали е щастлива, дали я боли нещо…

Върху бялата кожа имаше няколко лунички. Ехх, тия лунички… Искрен ги бе целувал стотици пъти. Стотици. Та от светлата кожа контрастираха очите ѝ – пъстри, а на определена светлина бяха кристално чисти.

Грациела не криеше когато обича. Тя беше от тези, които когато са влюбени те засипват с най-милите думи, които имат. И ти става едно хубаво и топло на душата. Ех.

Искрен бе обгърнал силно Грациела в ръцете си. Те бяха точно над тънкия ѝ кръст, малко под цветния есенно-зимен шал, който се спускаше с особена грация от врата ѝ. Той бе сключил пръстите си един в друг, макар и да бе трудно заради дебелите ръкавици, които носеше. Бе се притиснал силно в нея – за да не ѝ е студено.

Косите им се вееха свободно, а плитката между тях образуваше едно ръждиво тъмночервено, което бе присъщо за началото на есента.

Той се доближи бавно към нея, вдиша чевръсто, изпълвайки белите си дробове с чист, макар и студен въздух. Гледаше я толкова жадно, колкото и миг преди първата им целувка.

Доближи се бавно към нея и усети присъщата топлина в устните и сърцето, които пееха тогава. Той не усещаше болка или студ. Усещаше само любовта, която течеше яростно във вените му.

Задържа се така няколко секунди и си отмести главата. Тя продължи да стои пред него с влажни устни, обгърнала го с нежните си ръце, леко потреперваща и отворила сърцето си към него.

Той понечи да каже нещо, но студена струя въздух го спря. Хвана я за ръката и неволно усети нещо много мъничко. Погледна и се се усмихна. Това беше един много стар негов подарък към нея – тънка червена гривничка с малко сребърно сърчице. Усмихна се.

– „Обичам те, Грациела. Обичам те.“ Каза той докато търсеше трескаво пръстена из джобовете си.

Обичам те.”

 

Историята (надявам се) ще продължи.

03.02.2014 г.,

Н.

За последните неща

Колкото и да е красиво винаги онези, малки (или не?), чудесни неща, които идват и си отиват е време да се отделят от нас и да оставят след себе си нещо. Дали ще е тъга, радост или неволна усмивка когато се сещаме за тях зависи само и единствено от нас самите. Историята е писана декември месец 2013 г. с повод или без.

За последните неща, които траят най-дълго.

“Мина много време откак те не се бяха видели и веднъж. И това болеше. Стискаше гърлото и го караше тихо да крещи. Толкова тихо, колкото само един човек да го чуе. Само едно сърце. И сега им оставаше толкова малко време докато се видят отново, че беше почти нереално. Тази почти постоянна болка, която се беше превърнала в почти нормално състояние започваше лека полека да избледнява. И сега очите пак понякога се пълнеха, но този път не беше от тъга. Не беше от болка”

13.12.2013, Н.

По братски

Втора голяма за мен дата – днес брат ми има рожден ден.

И къде по братски, къде по приятелски, къде по-професионално искам да му пожелая това-онова.
Знаете как са братята – не винаги си казват на глас очевидни неща. Малко недоизказани, малко премълчани, но си стоят в нас.

 

Списък за нещата, които пожелавам:

  1. Обичай. Нея, себе си, хората около теб;
  2. Наслаждавай се. Свали тежките дисаги на ежедневието и се наслади на малките неща. Те са най-ценни, знаеш;
  3. Запази се такъв какъвто си. Защото ти си си ти и си най-добре в тази си роля. Не бъди друг;
  4. Обичай. Болезнено много, силно, нетърпеливо. Тя го заслужава;
  5. Смей се. Както като бяхме деца;
  6. Твори. Не спирай да твориш. Нещата ти са страхотни;
  7. Обичай семейството си. Още повече и още повече.

Така като се загледам всичко изброено е точно такова, каквото е в теб сега. И дано да бъде такова в следващите 60-70 години.

Остатъка от пожеланието ще си го получиш днес, защото е прекалено личен за широката аудитория.

 

Наслади се на най-красивите си години в живота. Бъди, обичай и се/я/ пази.

Твой брат и приятел,

Недко.

13.07.2014