Skip to content

Грация за двама

Стих в минало време

 

И вървях към нея.

И настигнах я.

Прегръщах страстно, силно,

Милвах нежно,

Любих страстно

и обичах силно.

И тя замина си. Там, надалеч.

Но в сърцето ми завинаги ще си остане

Прекрасна.

Рошава.

Енергична.

Свенлива.

 

Разказ в едно действие

 

Как се бе озовал там дори и Искрен не можа да си спомни.

За момент цялата му вселена спря своята стихия. Спря да се върти, да мисли, да създава въображаеми сценарии за всичко около себе си, спря да се чуди, да се мъчи. Просто спря.

Само есенният бриз напомни колко истинско е всичко около него. Тя, той и вятърът.

Бяха се прегърнали. Неговата буйна чуплива коса се вееше свободно далеч над яката на ризата неспособна да бъде спряна от нищо. Гъстите, светло кестеняви коси се вееха гордо, сякаш искаха да покажат себе си на целия останал свят.

Очите му бяха притворени заради вятъра. Светло кестеняви, понякога пъстри тези очи сега грееха. Бяха пълни с онази искрената обич, която имат само децата и влюбените. Онази обич, която понякога ги пълнеше с горчиви сълзи, понякога ги препълваше от щастие.

Един малък кичур сякаш напук се беше затъкнал и стоеше пред лицето му, леко в страни от лявото му око. Някак гордо се бореше с неспирния вятър, който размеси и останалите кичури в причудлива гора от тънки и светли дървета.

Устните му бяха ярко червени. Бяха изпити само миг по-рано от Нея – жената, която беше центъра на неговата (смятана дотогава) незначителна вселена. Бяха червени като кръвта, изпълнила сърцето и всяка веничка по лицето му. Ушите понякога пукаха заради това. “Заря” сещаше се той, когато се случеше, припомняйки стара история от детството си.

Лицето му беше покрито с брада. Тя стоеше не по-малко горда от перчема, който продължаваше да се бори срещу вятъра. Кестенява, но много гъста. Той обичаше да Я гъделичка с нея. А на нея ѝ доставяше удоволствие да провира пръсти в нея и да го целува. Силно и непресторено.

Надолу, както почти винаги, беше с риза, леко протрити по коленете дънки с надути джобове и стари обувки. Това бяха любимите му дрехи.

Грациела бе момиче с бяла кожа, керемиденочервена коса и пъстри очи. Очи в които Искрен се губеше често. Тези очи действаха като магнит за него и бяха като малко прозорче, което водеше директно до сърцето ѝ. Чрез тези очи той познаваше какво ѝ има всеки път щом я видеше – дали е щастлива, дали я боли нещо…

Върху бялата кожа имаше няколко лунички. Ехх, тия лунички… Искрен ги бе целувал стотици пъти. Стотици. Та от светлата кожа контрастираха очите ѝ – пъстри, а на определена светлина бяха кристално чисти.

Грациела не криеше когато обича. Тя беше от тези, които когато са влюбени те засипват с най-милите думи, които имат. И ти става едно хубаво и топло на душата. Ех.

Искрен бе обгърнал силно Грациела в ръцете си. Те бяха точно над тънкия ѝ кръст, малко под цветния есенно-зимен шал, който се спускаше с особена грация от врата ѝ. Той бе сключил пръстите си един в друг, макар и да бе трудно заради дебелите ръкавици, които носеше. Бе се притиснал силно в нея – за да не ѝ е студено.

Косите им се вееха свободно, а плитката между тях образуваше едно ръждиво тъмночервено, което бе присъщо за началото на есента.

Той се доближи бавно към нея, вдиша чевръсто, изпълвайки белите си дробове с чист, макар и студен въздух. Гледаше я толкова жадно, колкото и миг преди първата им целувка.

Доближи се бавно към нея и усети присъщата топлина в устните и сърцето, които пееха тогава. Той не усещаше болка или студ. Усещаше само любовта, която течеше яростно във вените му.

Задържа се така няколко секунди и си отмести главата. Тя продължи да стои пред него с влажни устни, обгърнала го с нежните си ръце, леко потреперваща и отворила сърцето си към него.

Той понечи да каже нещо, но студена струя въздух го спря. Хвана я за ръката и неволно усети нещо много мъничко. Погледна и се се усмихна. Това беше един много стар негов подарък към нея – тънка червена гривничка с малко сребърно сърчице. Усмихна се.

– „Обичам те, Грациела. Обичам те.“ Каза той докато търсеше трескаво пръстена из джобовете си.

Обичам те.”

 

Историята (надявам се) ще продължи.

03.02.2014 г.,

Н.

Published inРазкази

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.