Tagлични

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.

05.10.2018

Болен съм. Кашлям като спиритуалното ми животно (магаре) и съм grumpy as fuck през повечето време.

И тъй де, да не хленча и тук. Търсим кола със Златина и респективно от около месец четем и двамата като ненормални. Няма български автомобилен форум в който да не съм регистриран и да не съм влязал в абсурдни детайли. Цялото това нещо в началото неше забавно, но след седмица-две се превърна в нещо, което вече искам да приключи.
Живота без кола се оказа pain in the ass като цяло – таксита, автобуси, маршрутки обилно обвити в мизерия и всякакви неблаговонни аромати.

 

In other news:

  • От 2019 г. максималния осигурителен праг ще бъде повишен от 2600 до 3000 лв. което е огромен скок. От това ще последват повече данъци за нас като служители и за нашите работодатели и то на немалка база;
  • Уилиям Дафо ще играе Винсент ван Гог. Трябва да призная, че избора на главен актьор много ме учуди, но трейлъра е поразителен. И все пак се надявам да си заслужава и да е поне толкова емоционално зареден както в онзи епизод на Dr. Who;
  • Вчера в офиса обсъждахме какъв хард би бил полезен за обща употреба. И първо се метнахме на червената серия на WD, после на Re (която е безбожно скъпа) и накрая стигнахме до общия извод, че ако някой от нас реши да си купува диск за обща употреба (например втори за storage) най-добрия вариант би бил Blue серията – т.е. най-евтината от всички. Това е така, защото всеки от останалите серии са специализирани за нещо и не добри в друго. Та ако се чудите какъв диск да си вземете единственото важно е да е нов и ако искате да спестите някой лев – да не е специализиран.
    Btw на NAS-а вкъщи понеже е една кочина от много и различни дискове, които съм събирал с времето redundancy-то му е компроментирано още преди да съм го пуснал заради многото стари и различни дискове. Не правете моята грешка.

32, усещат се като 22

Последните години около рожденния ми ден все се замислях как минава времето, броях годините, започна едно – “Преди 15 години завърших училище”, “Преди 10 – университета” и то няма как да не се сдуха солидно човек. Особено след 30.

Тази година беше различно. Бяхме на Stone Sour (за което ще пиша в отделен пост) със Златина и приятели и си изкарахме скандално яко. Имаше дъжд, бира, любима сладкарница в Букурещ, разговори, пътуване, имаше от всичко. И се замислих дни преди това какво е нужно на човек да бъде щастлив и отговора винаги е – други хора около него.

Благодаря на тия, които са около мен (особено в трудното време), за тия, които стават в 6 сутринта през уикендите да ми помогнат да се оправя и да ходя да тренирам, за тия в офиса, които ме натискат с всеки ден да дам колкото мога. Това ме прави щастлив.

Бъдете и вие щастливи.

19.01.2018

Снощи свърших “Хари Потър и Нечистокръвния Принц“. Никога не съм чел по-бързо 550+ страници. Четох сутрин преди работа, в обедната почивка, вечерта и когато имах възможност.
Сега хем искам да изям последната книга, хем не искам да свършва.

 

P.S. 2018 сме, стига съм писал 2017 по постовете! :D

13.01.2017 – първи сняг, най-накрая!

В Събота пътувахме към Добрич и най-накрая се случи – видяхме пръвия за годината сняг (тоест повече то 5 случайни снежинки). Не натрупа, но ни зарадва.

После последва заксънял празник за Иванов ден, 5 двулитрови бири, а в неделя – мощно хапване и се видяхме с децата на сестрата на Злати и цялото ѝ семейство. Беше идилия докато не опитах да запаля колата и да заключа, че стартера е придал богу-дух. И това на -6. Бутнахме колата, запали по трудния начин, след малко работа я спрях и пуснах и всичко беше наред. Да видим. Не съм дебъгвал кола до сега.

И говорейки за това и за микроконтролеите по които хвърлям око последно време – смятам да взема един ELM327 и да видя какви статистически данни мога да видя и да дебъгвам ако имам нужда. Иначе се чудя и дали има смисъл да пазя данните при шифиране.
Теоритично мога да събирам данните от ELM327 на RaspberryPi и като вляза в колата автоматично да се закача за моя Wi-Fi hotspot и да хвърля данните към InfluxDB. Ако измисля дали мога да имам някаква полза от това ще му обърна по-сериозно внимание.

09.01.2018

Има и такива дни. Днес ходих да ми вадят зъб, после се оказа, че колата нещо има пробем със стартера, една кокошка ми шибна колата с нейната врата докато бях на 5 метра от нея, после болката, после личния лекар ми отказа да ми издаде болничен (от Университета по Дентална Медицина казаха, че още не можели да издават ?!?) и накрая главоболието.

Но има и такива дни. Попадна ми безценно видео на Perl Jam от 1992 година с брилиантно качество. Гласа на Еди е потресаващо добър, а песните направо могат да накарат човек да заплаче от кеф.

 

Ако някой ден направя нещо, което има поне половината душа от това, което ще чуете в тези 5:27 минути по-долу аз ще бъда най-щастливия човек на света.

 

 

В крайна сметка живота може да не е чак толкова гаден. Даже може да се преглътне сравнително лесно с малко хубава музика.

04.01.2017

Зъболекари, зъби, машинки, шитни, болнични. Днес деня не е толкова положителен, колкото се надявах да бъде. Но кот-такоа. Сашо от офиса ме открехна към As I Lay Dying, а аз се сетих, че имам и фаворит:

 

 

16.12.2017

Стана 18:00 и започнахме да се сбогуваме с домакинката и двете очарователни деца. В 18:20 аз вече звъня на такси и … никой не отговаря. Пробвах с ОК Такси и Yellow Taxi. После с Taxi Me. Поглеждаме през прозореца – навън вали.
Сестрата на Злати ни закара до летището, което не е никак близо до тях. Почти бегом стигнахме до гишетата и после се зататрузихме към security check-а. В самолета бяхме на различни места и се паднах до майка с момченце на около 6. През втората половина на полета започна да се закача, а аз слушах много съсредоточено новия албум на Еминем и гледах да не му обръщам внимание. Пипането с пръстче прерастна с ръчкане, после скубане на косми и накрая се заиграхме. През цялото време се чуваше – “Спри се бе, Иване!”. Като кацнахме дори ми удари една целувка на ръката за довиждане. Прибрахме се по живо по здраво. Котката Иво много се зарадва да ни види.

Тези две седмици в София бяха крайно изтощителни. Да си на работа и после да помагаш с децата беше нещо много предизвикателно за мен. Нямах сила, време и възможност да съм навън за повече от 30 минути.
Следващия път като се видим и вече малко по-големички се надявам да е различно.

Световния ден на Танго е днес, 11.12

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

 

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

 

Ваш,
Недко.

10.12.2017

Днес имаше време за разходка. Около 2 часа бродихме около Витошка основно, покарак Аудито (с главно А, баси животното) и даже имаше време да поснимам. Харесаха снимките така, че съм доволен. Отдавна не бях вадил апарата.

Утре ме чака интересен ден.