Днес бяхме на Коледното парти на Немечек. Беше добро, но няма да задълбавам в това.

Две неща се случиха този ден за които научих след като се прибрах в нас:

• Орлин писа, че Ана Борисова си заминала на този ден. С Ани не бяхме супер близки, но се познавахме от варненските милонги, които посещаваше от време на време. Беше грациозна, вдъхновяваща, лека като перо и прощаваше всеки път като я настъпя. Не знам какво я е отнело от нашия свят, но се надявам да не я е боляло;
• Колоезденето е един от най-тежките спортове в света. И много хора с крайни амбиции се опитват да бъдат на върха. А този връх в покрит със спринцовки и всякакви жалки опити едни да станат по-бързи от други рискувайки живота и здравето си и най-вече – колоезденето в очите на феновете. Тръгнах да пиша за Ланс Армстронг, но се отказах. Примери можете да видите в Wikipedia и списъка им с допинг скандали в колоезденето. Списъка е толкова голям, че се отвратих от професионалната част на този спорт. Anyway новия допинг скандал се завъртя около Крис Фрум, три пъти печелил Тура  и десетки състезания и rock star в съвременото колоездене.

И малко във връзка с втората точка – ако не сте гледали Tour de Pharmacy ви го препоръчвам.

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

Ваш,
Недко.