Eminem е една от иконите на нашето време – бунтар, краен, бърз и мега добър в това, което прави. А то е да излее това, което му тежи и да ни покаже, че живота понякога може да е пълен с лайна, но си струва да заровим глава за да видим какво има вътре.

Еминем е изрусеното слабо момче, което се мота в квартала с негротата, играе тяхната игра и излиза от нея като абсолютен победител.

И така цели девет албума – Infinite (1996), The Slim Shady (1999), The Marshall Mathers (2000), The Eminem Show (2002), Encore (2004), Relapse (2009), Recovery (2010), The Marshall Mathers 2 (2013), Revival (2017).

Започвах и зарязвах този пост около 6 пъти. И нито един не свършваше добре. Новия албум на Еминем е труден за разбиране от феновете му. Той е поп албум, а не Еминем. И като казвам Еминем имам предвид стила, който той сам направи.

Нямам нищо против експериментите, но след The Marshall Matthers 2 летвата беше прекалено висока.
Иначе сигурно феновете на Alifia Keys, X Ambassadors, Skylar Grey, Kehlanim Ed Sheeran, Phresher и Beyonce ще са щастливи.

Аз не съм.

И все пак:
https://www.youtube.com/watch?v=CLytz9fNsQw

Тази година започна силно и приключи като издут наполовина балон. Последните почти 4 месеца не съм карал/тичал и това ще е една от целите ми за следващата година.

2017 година в цифри:

• Колоездене:
  • Средно колоездачно разстояние на тренировка – 32 км;
  • Най-дълго каране – 219 км (Велико Търново – Казанлък – вр. Шипка – Велико Търново);
  • 84 пъти съм подобрявал личните си рекорди;
  • Обща дистанция – 3780 км (не съм карал последните 4 месеца от годината);
  • Общо 197 часа прекарани в колоездачни тренировки;
  • 135 карания;
  • 2 бревета – първия го изкарах за под 10 часа за 200 км, а следващия ден на 300 км. се провалих и минах едва половината. Оказа се, че все пак не съм чак толкова fit колкото си мислих и 500 км. за два дни са прекалено;
  • Карах 3-4 пъти MTB преди и по време на двата дуатлона. Със сигурност се чувствам доста по-уверен от първия си дуатлон, който беше екшън и половина, но все пак не мисля, че това е нещото за мен.
• Бягане:
  • 68.4 км бягане от които 23 км. в две карания на два дуатлона;
  • Направих най-бързите си 5 км до сега за 26 минути за което писах.

Тук можете да видите и видеото, което ми генерира Strava.

Цели за следващата година:

• Да участвам и изкарам в контролното време Дунав Ултра
  • Малко повече информация – бях одобрен за участие в Дунав Ултра 2017, но започнах нова работа и везните наклониха към работата. Следващата година силно се надявам да успея да участвам.
• Тази година исках да направя 5000 км. на колелото от които направих под 4к. Ако бях продължил с каранията може би щях да ги направя. През 2018 г. ще гоня поне 5000 км. (което е 14 км средно на ден) като ще гледам да се концентрирам върху бреветите (200 км +300 км + (евентуално) 600км );
• Ще изкарам първия си маратон (42.195 км.). Да, знам, дебел съм. И не – няма да се оставя така. Целта ми ще е да изкарам един пълен маратон в контролното време като вероятно ще се пусна и на един half-marathon да видя как се движа;
• Имам една крайно извратена мечта и тя е да се пусна на триатлон, но не съм сигурен, че ще успея да се подготвя за една година.

Тези дни бяхме в Добрич. Интересните неща, които се случиха:

• Видях се с Радо. За жалост с Радо се виждаме само веднъж годишно, но пък като се видим наваксваме солидно. Тази година не беше изключение. Проблем излезе да намерим място в което не се пуши и е отворено до късно в Добричи и както обикновено осъмнахме с Бакарди (колкото и да го ненавиждаме е май единственото място на което сервират бира, музиката може да е тиха в някоя от залите и да не ни изгонят в 22:30). Говорихме за прекалено много неща, а копелето взе, че ми подари action cam за което смятам да го набия. Сега няма да имам извинения като карам колелото или като гмуркаме другата година. Сутринта посрещнахме на баничките на Ботев (всеки добричлия знае това епично местенце). Чакахме 30-тина минути за по една баничка с боза на около нулата. Един от най-светлите моменти в последните месеци;
• Видях се с Миглен и Мишо – мои приятели от университета. Събрахме се няколко часа след срещата с Радо и бяхме в ужасно състояние – мрънкаме, отиче червени, говорим несвързани неща :D После се оправихме и минахме през почти всички философски теми, системна администрация (Мишо станал сисадмин и си говорихме за това) и избухахме по една торта.
• Прекарахме Коледа с моето семейство. 6 двулитрови бири, enough said.
  • Получих супер много подаръци и един от тях беше на Златина – Kai Wasabi Black Chief’s Knife. Мечта ми беше да имам добър нож, но това произведене на изкуството беше извън дори и смелите ми мечти;
  • Събрахме се цялото семейство – всички сме здрави и щастливи.
• Не можах да се видя с няколко човека. Това ме кара да се чувствам отвратително.

И относно празнуването на Коледа – за мен от няколко години този ден не значи нищо друго освен събиране със семейството. Тези християнски али-бали ме отвращават. Отвращава ме и неплътния, но здраво заровил кокалести пръсти коледен дух, което не е нищо повече от консуматорска вихрушка смесено като презечено мляко с безкрайното лицемерие, което струи от хората.
За мен Коледа е страхотно време в годината в което всички имаме няколко почивни дни в които да се съберем и да се видим за повече от дължината на един телефонен разговор и нищо повече.

Btw нека не сме егоисти – на 25.12 все пак се е случило нещо особено и то е, че през 1643 година е роден Исак Нютон (по стар стил), който наистина е направил нещо за човечеството, а ден по-рано е роден Леми Килмистър от Моторхед.

А! И още нещо – идеята с елхите е невероятно лоша. Знаете ли, че на една елха, която си купувате от магазина или сечете от някоя неохранявана гора ѝ отнема между 5 и 7 години за да достигне нужната си височина? Смятате ли, че е ок да отсечете нещо, което произвежда кислород, обогатява локално почвата и е дом на доста гадинки (малко май започвам да звуча като бременна веганка-християнка), да го оставите във вас и след месец да го изхвърлите?

Днес бяхме на Коледното парти на Немечек. Беше добро, но няма да задълбавам в това.

Две неща се случиха този ден за които научих след като се прибрах в нас:

• Орлин писа, че Ана Борисова си заминала на този ден. С Ани не бяхме супер близки, но се познавахме от варненските милонги, които посещаваше от време на време. Беше грациозна, вдъхновяваща, лека като перо и прощаваше всеки път като я настъпя. Не знам какво я е отнело от нашия свят, но се надявам да не я е боляло;
• Колоезденето е един от най-тежките спортове в света. И много хора с крайни амбиции се опитват да бъдат на върха. А този връх в покрит със спринцовки и всякакви жалки опити едни да станат по-бързи от други рискувайки живота и здравето си и най-вече – колоезденето в очите на феновете. Тръгнах да пиша за Ланс Армстронг, но се отказах. Примери можете да видите в Wikipedia и списъка им с допинг скандали в колоезденето. Списъка е толкова голям, че се отвратих от професионалната част на този спорт. Anyway новия допинг скандал се завъртя около Крис Фрум, три пъти печелил Тура  и десетки състезания и rock star в съвременото колоездене.

И малко във връзка с втората точка – ако не сте гледали Tour de Pharmacy ви го препоръчвам.

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

Ваш,
Недко.