Въздъх. Преди години, още в университета имах идеята за нещо социално – тогава беше много модерно да правим “нещо като фейсбук”, но и форумите още бяха в разгара си (макар и тръгнали към своя залез вече). Реших да взема нещо по-забавно, че всички бяха много сериозни и регистрирах nasam.be. Taм си вдигнах първия блог-like сайт, който беше нещо като списък със статии по-скоро с нещата, които ме интересуваха, но с времето след като от Joomla решиха, че няма да имат съвместим ъпдейт от 1.5.х към 2.х стоя известно време и го спрях. От тогава насам си ги плащах като поп цели почти 15 години като повечето време го използвах за разни ресурси, които използвах само аз и ми трябваше просто да имам домейн за да не помня IP-та. Е, днес след като получих поредния напомнящ мейл от superhosting.bg реших, че е дошло времето да се разделим с моя белгийски приятел (oт .be ТЛД-то или Белгия).
Малко статистики:
nasam.be was registered on:
Tuesday 27th of January 2009
14 years, 10 months and 24 days
or 5441 days
Можете да ми видите тинейджърските ми писания в wayback machine датиращи от 2009 г.
Разказвал ли съм ви как бях лектор на ISTACon 2019?
Говорейки за мерака да се “похваля” и с първата ми паник атака на сцена. Не всичко е цветя и рози, хихи и хохо все пак.
2018 г. ходих като посетител на ISTACon и съответно network-нах very hard, тоест успях да говоря със 150 човека, да разкажа около 800 вица и да си говорим за тестване, деплойване, все мръсни неща.
Та към края вече socially exhausted отивам да си взема веченезнамкоекафезаденя и се срещам с Христо Гергов, с който си поговорихме и той накрая ми каза – “А ти защо не се пуснеш да участваш на ISTA 2019?” и си тръгна. Аз бях – naaaaah, това е мега конференцията как там ще загрозявам само картинката с моята красива физиономия”.
But the damage has been done. Христо явно добре познава човека като такъв и явно разбра как да ме агитира с едно изречение. Просто аз го осъзнах половин година по-късно. Та пуснах си кандидатурата за лекция и те взеха, че я одобриха. Същата година говорих на QAChallengeAccepted за Security testing и се пред DEV.BG за подобна тема та реших защо да не това да ми е темата на годината. Пуснах се с гръмкото “Security testing from wizard to lizard in 40 minutes”. Всичко добре, обаче аз си ходя на работа, конференции, карам колело, всякакви неща и се оказва, че може и да съм подготвен за лекцията, но психически май бях далеч.
И го казвам с ясното съзнание, че не ми прави услуга това, но както казах по-горе – не всичко е цветя и рози, фън енд геймс.
Дойде ред на ISTA (аз бях в края на втория ден) и започват да идват някакви ми ти CEO-та/CTO-та, някакви грамадни имена, Янчо от Мусала в това число, говорят за някакви извънземни неща, кой копал с години в някаква ниша, кой направил ебахти и постижението и … аз. Който ще говори за сигурност. Още си спомням колко смачкан се чувствах.
Вечерта дойде и направихме едно събиране на лекторите и няма да ви излъжа – беше страхотно (плюс, че е възможно да съм попрекалил и ходих да си търся метрото до Красна Поляна, но това друга тема).
За малко да забравя – на първия ден ни казаха, че лекциите задължително ще бъдат на английски. Това ме хвана неподготвен. Буфера от репетираната лекция заминава за това как да мисля думи и съчетания, да спазвам времена и да звуча адекватно. Фак.
Та идва ден две и ей го Недко. Сцената е страхотно оборудвана, светлините са 6 точки, фонове, а, у. Закачам лаптопа и Убунту ми каза – “Фак оф, аз full screen няма да ти пусна”. Микро инфаркт. Реших да не си го слагам толкова.
Всичко сетъпнато, излизам и … получих първата си паник атака на сцена. Богу това беше най-гадното нещо, което ми се е случвало до тогава.
Ако помните преди няколко години как Майкъл Бей (филмов директор, известен с филми като Bad Boys, Armageddon, Pearl Harbor, Transformers series и т.н.) получи паник атака на сцената на CES 2014? Е, явно никой не е застрахован.
В крайна сметка преодолях донякъде паник атаката си, но тия 20-тина минути ми се сториха буквално като час. Исках просто да си тръгна и повече никога да не изляза сред хора.
От 2019 г. до сега се изредиха много конференции, като съм говорил на много, включително и последното ми включване на QAChallengeAccepted като бяхме около 700 човека в залата (плюс няколкостотин гледайки стрийма) и не ми се случи пак.
Защо го пиша целия този ферман ще се зачудите? Защото всички сме хора, всички имаме потресаващо еднакви слабости, всеки иска да е перфектен (или близо до перфектното). Но се случват неща, които ни отдалечават от това да сме наистина добри в нещо (например аз в говоренето пред хора), но желанието и нуждата от себеразвитие ни бута напред. Ако бях решил да престана да говоря пред хора никога нямаше да говоря пред препълнената зала на dev.bg или пред онези 700 човека. И пред много други.
Та това, което можете да си вземете от моят опит е просто да си гоните вътрешното дете в себе си и по детски да се мятате в неща, които може да са мааааалко по-трудни от ежедневните ви неща (или много по-трудни). Ако успеете обаче ви обещавам, че чувството е ве-ли-ко-леп-но.
Ако усещате, че вече нямате нужда от себеразвитие и не ви се заниамва си дайте малко почивка – работата ни е натоварваща, трудна и ни взима много. За това и трябва да имаме време да дишаме и да си вземем нуждата от това да си кажем – “Абе … колко пък да е трудно”.
Явно преоткривам Таралежков, защото откакто залепнах на Вятъре не съм спрял да я въртя до вчера, когато преоткрих “Нефтохим”. Като я слушах за пръв път явно не съм ѝ дал шанс, защото ми се стори слаба, но ето, че си сменям мнението на 360 градуса (както казваше една учителка в основното ми училище).
Представям ви великолепната любовна история на “Нефтохим”:
Край морето малък град построен върху тресавище, в индустриалния квартал върху бивше гробище издигат се панелни блокове като надгробни плочи, като надгробни плочи на работническата класа.
припев: Ах, как ухае на Нефтохим!
Едно момче от трети блок срещна момиче от педесети, учиха в различни училища в клас десети. Срещаха се на пейка в парка , а зад тях комините и зад комините блъндикаше море.
Ах, как ухае на Нефтохим!
Въглеводороден облак луната разяжда, сипят се като сняг сивите сажди, а те се целуваха двамата на фона на комините и комините дишаха вместо тях.
Ах, как ухае на Нефтохим!
Порастнаха и си купиха в десети блок апартамент. Той оператор в Нефтохима, тя лаборант. Ожениха се народиха си много деца и заживяха щастливо сред тапети на цветя.
Marvinator-а, брат на marvin, който съвсем скоро вдигнах имаше нужда от мониторинг. И тръгвам аз да инсталирам prometheus/alertsmanager/grafana и в един момент започнах да смятам колко рам ще ми е нужна. И понеже съм скръндза реших да изнеса целия мониторинг към Grafana.com и да им използвам безплатния tier, който като единствен минус към момента ми е, че metrics & log retention-а ми е само 14 дни, но yolo.
Инсталацията на агента, който е единственото нещо, което живее на моя хост е бърза и лесна, а откъм потребление към момента е около 140 MB RAM. Ако бях хостнал локално целия стак щеше със сигурност да бъде много повече.
A project of the day отива при tuning-primer – bash скрипт, който дава добър анализ на mysql/mariadb бази. Нужни са само root user/pass към базата и като резултат ви изплюва всичко, което му е харесало и което не е ок. Има доста данни покрай анализите и можете да си направите един добър fine tuning.
Още не мога да приема, че сме 11 месец! И съм на втория Потър, ех, ех.
Бтв говорейки за книги според GoodReads съм близо до 30-те книги за 2023 г. – остават ми още 5 като чета/слушам в момента три. Нямам шанс да стигна 42-те книги от 2022, но пак смятам, че се справям добре – средно по 2.5 книги на месец не е малко, особено с две деца.
Тайната на това е, че слушам докато карам колата (когато съм сам) и в обедните почивки. Иначе нямам кой знае колко време – обикновено като чета е техническа документация…
E, не съм като Васил, който гони 100 книги в GoodReads, но пак съм доволен.
бтв вчера Теди ми каза, че последната книга на Гарлбрайт за Корморан Страйк и Робин Елакот – “Отприщен гроб” е в пчетат на български и е само 1016 страници :D Чакам я с нетърпение в Сторител.
Вчера писах за песните, които ми дефинират 2023 за сега, но богу, как забравих за Гърти (Гърди?)! Той е една абсолютно ненормална нинджа с паранормални умения с които дикслапва много от съвременните китаристи.
Изпълнението по-долу е от спектакъла Man of Steel, a ако гологлавия чичо до него, който си заеба целия оркестър за да отиде да чуе и види магията от първия ред ви е познат то сте прави – това е Ханс Цимер. Един от най-великите композитори в съвременната ни история, повтарям, който си заеба целия оркестър за да отиде да види Гърти.
Ако бях някъде в публиката сигурно щях да припадна :D Споделям с вас тази великолепност:
Първо искам да кажа, че не очаквах месец номер 11 да дойде толкова бързо!
И все пак се очакваше – вътрешният ми глас явно ми е напявал, но няма кой да го слуша. Трябваше да се досетя след като ми дойде желанието да мина пак през Хари Потър. Сега съм на втората книга и се сещам защо толкова много ми харесва цялата поредица. Слушам с огромно удоволстиве Таралежков и неговия Вятър, великолепно, великолепно изпълнение и пиша bash скриптове да следя отворени tcp connections на едни наши машини.
Днес правихме рождения ден на Борко (който технически е на 30 миналия месец) и в нас имаше десетина деца и беше много яко. Не се бяхме виждали с повечето родители прекалено много време, а децата, особено чуждите, растат супер бързо.
А да, тази година мисля, че се състои от две песни – Hi Ren, която я съдрах от слушане в началото на годината и Вятъре, която въртя от месец почти нон-стоп. Може би това ще са ми най-слушаните песни за годината, освен тези на Маргаритка, но само тези родители с деца ще схванат болката ми :D
На обущаря обувките били най-скъсани, нали? Е, мислих да сменя архитектурата на блога отдолу и тръгнах да го правя, но много други неща ме спряха. Реших да си оставя блога малко down за да мога да получа пак желание да пиша в него. Сигурно звучи малко тъпо за вас, но е много трудно човек да пише ежедневно, какъвто е и моя план.
Та накратко – Оги беше рожденик скоро, Борко и той – детски рождени дни, торти, забавления. В офиса нещата са жестоки – колегите са топ, проектите – също.
Баси – изтървах с половин час да честитя рождения ден на Креми – нашият хореограф в годините в които танго беше ежеднение, връхновение и основно влечение.
Та гледах клип в който явно е хорила в Куба преди няколко години и танцува на класическо танго. Та в края, за 4-5 секунди тръгна една нео танго класика, която богу ми отне сигурно 2 минути докато се сетя коя беше.
Преди доста години беше една от мелодиите по които искахме да правим индивидуални хореографии и така да излизаме на сцена. Една от мелодиите, които може ми би обърнаха живота. Представям ви Santiago’s dream:
И докато пиша поста осъзнавам, че след само ден ставам на 37. Богу не вярвах, че ще доживея до толкова, честно. Не мога и да приема, че съм на 36 и като цяло се чувствам в началото на своите 30.
Може би имам повече натрупана тъга, която вече не мога да излея тук или в стихове, не знам. До и малко боли като се замислиш – скоро ще стана на 40, а децата ще са в предучилищна. Не мога да повярвам.
Мислих да пиша равносметка, но ще я напиша като мине денят ми символично. Знаете ме какъв съм бот – все драма да има :D
Гледам да не прекалявам с писането за музика в блога, защото я приемам за нещо много лично и интимно. Дори не мога да слушам моята музика докато съм сам на колонка, винаги на слушалки.
И съответно впечатленията ми за някоя песен/група/конкретно изпълнение си остават често за мен.
Но богу, Ren ми е откритието ПОНЕ за 2023. Самоиздат (както обичат да казват старите хора), поет, музикант, невероятно дълбоко проникващи текстове. Самият той е болен от много години, както казва в Hi Ren – “I spend half my life ill” (btw kudos за ill вместо sick, много ми харесва) – автоимунно заболяване има, страда от психоза, лекарите му поставят грешна диагноза – депресия, биполярно разстройство и синдром на хроничната умора, а по-късно и с лаймска болест. Общо взето последният да затвори вратата.
Та аз открих Ren от random Spotify playlist, който той ми приготви. И още в първата минута знаех, че това ще е важно. И исусе (нарочно с малка буква) – беше. Само ще ви кажа, че съм научил на 80% текста и не съм спрял да я въртя в колата и в офиса.
Та ето, че идва нещо ново, негово и аз съм – Please don’t fuck this one. Песента се казва Su!cIde и започва много разочароващо. Едно поп такова. Изслушах я на заден фон докато правих други неща и като свъши си казвах – ок е, но не е masterpiece. Тъкмо щях да затварям таба и се оказа, че песента не е свършила. Подобно на Ren накрая има стих, който е потресаващо болезнен, великолепен и няма да ви излъжа ако ви кажа, че накрая ме разплака. Когато бяхме малки (13-14 да речем) имаше едно момиче от нашата приятелска група, която реши, че няма да живее повече. Разбиха ѝ сърцето, а тя скочи. От тогава минаха 20 години и още се сещам понякога за деня в който всички научихме.
Сещам се и за Орлин, който си замина преди около 6 години. И за него се сещам сравнително често.
Единственото близко до магията е музиката – кара те да търсиш това, което най-много ти пасва на душата. И като го намериш в правилното количество и в правилния момент остава завинаги.
