Чувствам се празен. Не знам какво да правя с живота си.
Това е усещането, когато приключиш адски добра поредица от (аудио)книги. Станах абонат на StoryTel съвсем скоро и то по повод факта, че Стивън Фрай чете Хари Потър. И понеже отлагам от доста време да седна да прочета някаква художествена литература на английски реших, че ще е добро упраженение да изслушам поредицата макар и да съм чел книгите и да съм гледал филмите. Ама такова нещо не очаквах. Стивън Фрай е единствения глас в аудиокнигата, изчете всичките книги на Хари Потър, които са 4244 страници, направи всичките гласове (а мъж на 62 да чете с гласа на Хармаяни или Джини и да звучи повече от добре смятам, че е връх, койот малко хора могат да стигнат). И така – изслушах ги преди работа, в обедните почивки, през уикендите и в колата и ако трбява да оценя по качество това са:
Аудиокнигите на английски
Книгите на български
Филмите на английски с български субтитри.
Сигурно ще се намери някой, който да ме запали на клада за това, но изслушайте интрото на Потъра с гласа на Стивън Фрай and thank me later.
Сега идва и дупката – опитах да слушам някаква книжка за да разнообразя малко, но не ми се получи та ще видим какво ще намеря.
И последно (и последен абзац!) – по принцип trial периода на StoryTel е 14 дни, но с кода на Свръхчовека с Георги Ненов е 30 дни, а ако си направите регистрацията през сайта цената за месец е 10 вместо 13 лв., а самия Свръхчовек можете да слушате на SoundCloud, iTunes и Spotify. А ако името Георги Ненов ви звучи познато от този блог значи първо, че ми четете глупостите и второ – имате добра памет (която трябва да се замислите с какво пълните :D). Той беше човека, който ме подготви за Дунав Ултра за която писах толкова много по-миналата година.
А вие фенове ли сте на аудиокнигите? И ако да – кой е сайта от който ги слушате/поръчвате?
Ако сте виртуозен git-аджия с умения на овчар, като мен, и решите да commit-нете в грешния бранч можете лесно да оправите кашата просто като направите (в бранча, където сте commit-нали по погрешка):
git reset HEAD~1
където ~1 е броя на commit-ите, които сте направили в грешния бранч. Сега при git status ще си видите файловете, които можете да сложите в правилния бранч.
А ако по някава причина искате да се върнете към стар commit лесно можете да се върнете към кой да е с:
git checkout <COMMIT-ID>
Edit – а ако ви се наложи да си изтриете всички локални бранчове това лесно може да стане със следните стъпки:
Списък с всички бранчове, които ще бъдат изтрити локално:
Ако искате да изтриете всички локални бранчове, които вече не използвате (например са изтрити от remote-а):
git remote prune origin
Edit – 19.12.2022
Ако работите дълго време във ваш бранч и трябва да вземете latest от друг бранч (в моя случай master):
git fetch
git rebase origin/master
Edit – 22.03.2023
Използвате bitbucket и искате да се възползвате от автоматичната интеграция с тикети? Тогава трябва да добавите ID-то на тикета в commit message-a (или името на бранча). Но в бързината сте забравили да го направите? Или сте допуснали някакво тъпо typo? Няма проблем. Ако е последния commit можете да го направите с:
git commit --amend
Edit – 05.03.2025
Искате да push-нете всичко, което сте добавили в git add, но искате да видите кои файлове ще бъдат афектирани? Няма проблем, просто направете:
git diff --name-only origin/docker..docker
Където бранчът ви се казва, очевидно – docker.
Има и друга харабия в която ще видите и кои файлове са променени и кои – нови:
git diff --name-status origin/docker..docker
Edit – 13.03.2025
По горния пример, но не само имената, но и промените, които искате да видите след последния commit? Лесно:
git diff HEAD -- nameofthecrappyfile.sh
Искате графика на бранчовете си в конзолата? Няма проблем:
git log --graph --oneline --all
Искате да видите последните commits, но не искате да са с pager view (подобно на less командата)? Това е удобно ако искате да имате output-а в конзолата директно (например да paste-вате директно sha commits и подобни):
git log | cat
Edit – 05.05.2025
Понякога, когато ясно знам какво и как следва и ми предстоят работа по няколко отделни части на един и същ проект първо събирам всичко по commits и когато съм готов push-вам към remote. Това ме кара да се чувствам по-организиран може би. Та ако искате да видите какво ще push-вате към определен бранч, например master, можете да го направите с:
git diff --stat --cached origin/master
А ако искате да видите и съдържаниет по файловете можете да го направите с:
Ще мине време докато си променя мускулната памет да не пиша годината в датата да е 2019, а 2020.
Инак тази нова година я изкарахме в новия апартамент, не взривихме нищо и не се събудих с желание да умра, което си е напредък :)
Да видим какво ще постигнем през новата година.
In other news – ако някога сте имали проблеми с избора на hotkeys за смяна на language layout-а в Ubuntu/Debian базирани дистрибуции можете да направите една малка хитринка и вместо през графичната среда да промените това (и още 2-3 неща) директно през конзолата:
И така имате пълната функционалност на дистрибуцията вместо да цъкате по менютата (и очевидно не можете да се ориентирате, като моя светлост). От там можете да си изберете клавишна комбинация за смяна на езиците, можете да си направите и temporary switch, който само като е натиснат да ви сменя езика (което е удобно ако искате да пишете смесен текст), избор на compose key, който като се използва позволява да печатаме символи, които ги няма на клавиатурата (например писането на умлаути като ö с натискане на compose key и последователно : и o), мега якото е, че ни предлага да си assign-нем комбинацията от ctrl+alt+backspace за терминиране на X server-а.
Концертната ми година беше силна – плаках и се смях на последния концерт на Manowar, после душата ми се рееше под звуците на изключителните Rage (които според Spotify са ми най-слушаната група за годината) на Варна Мега Рок и накрая влязох в погото под блек метъл звуците на Rotting Christ (чувство, което ме кара да потръпвам от щастие като се сетя);
Намерих време и свирих на китарата. Смятам, че имам някакъв напредък, имам даже и едно демо на миктормикрофона с тонове на една любима мелодия;
Последните три месеца наблегнах на ходенето и резултата е 300 км. за три месеца.
Пътуването
Тази година обиколих толкова много, че направо ме е срам!
Януари ходих в САЩ (Пасадена, Калифорния, после във Вегас);
Март ходихме със Златина във Виена, където и се сгодихме;
Юни ходихме със Златина и приятели (+ две деца) за две седмици в Корфу;
Септември ходих в Лондон и Нотингам.
Ако на някой му е интересно мога да споделя разни впечатления и пътеписи.
Какво ще се случи 2020 година
Ще се оженим със Златина;
Дунав Ултра (вече съм се записал и няма измъкване);
Пътуване из Европа;
Подкаст;
Ако ще говоря най-вероятно ще е само на някой TedX с тема насочена към self-improving & motivation. От техническа страна имам да разказвам много за DevOPS.
Ето, че след десет години в Quality Assurance смених посоката. Или почти.
През последните години взимах активно участие във вдигане на няколко staging и един production environments, интереса и любопитството ми към системната част винаги са били силни, блога, който четете е на VPS кръстен на вечно депресирания хуманоиден робот от Пътеводителя – marvin, също съм си го вдигал сам. Но никога не ми стигаха топките за да сменя полето и да отида там, където ще започна отначало. Но едно страхотно стечение на обстоятелствата основно базирано на няколко бири и приятелски разговор позволи това да се случи. След няколко дни сериозно мислене реших да напусна Немечек и да се отдам на devops.
Ако някой, който работи или си е подал CV-то в Немечек чете това и търси моето мнение, може да го прочете най-долу в поста.
Та DevOps. Мда, това ми беше някаква тайна мечта от доста време. И ето, че дойде мой приятел, който ми предложи идеята и след няколко дни машината се задейства. А компанията в която работя, TransportAPI, е съвършено различна от корпоративната машина и с всяка стъпка напред усещам как моето свободолюбие всъщност изобщо не е било такова. Тук усещането за идентичност е огромно, изборите се правят със служителите, огромна част от процесите са прозрачни, дефиниция като “тъп въпрос” и “ти си виновен” няма. Или в 2 приказки – доволен съм. Работа има за целия китайки народ, което ми е важно, технологиите са много, разлини и обемни, което ми прави делника много различен с всеки един ден.
Относно Немечек:
Немечек са страхотни. И го мисля. Имах няколко претенции, говорихме с нужните хора и всичко, което беше практично беше прието на драго сърце;
Успяха да ми развият потенциала в насока системната част (и по-точно docker);
Но винаги ще съм благодарен на Съби Ангелов (Senior Team Lead с който работих), който ей така, съвсем случайно, ме побутна лекичко и докато се усетя вече говорих пред 500 човека на QA: Challenge Accepted 4.0, говорих на QA: Challenge Accepted 5.0 пред 700 човека (и двата пъти с оценка от анкетата като най-добър лектор, умря циганката, нали), сега се готвя за ISTACon и Dev.bg. Ако не беше той, заедно с Миро Кошутански, които да бутнат идеята, че мога да изляза пред толкова хора без да припадна и да им бъда полезен, щях само да мечтая за сцената.
Днес станаха три години откакто Нели и Емо си заминаха.
Някъде около 2012 година не помня вече по какви обстоятелства започнахме да се събираме шепа хора в студиото на Димитър Дачев – “Avangard Studio”. В общи линии в изключително приятна обстановка се събрахме по спомен аз, Дачев, Вальо, Ружа, Дидо Стоев, Нели и още няколко човека. Та си говорихме за снимане, снимахме, Дачев често вадеше няколко светкавици и правеше блестящи експерименти. Веднъж някой донесе едни лазери, имаше машина за мъгла, беше разкошно. Даже веднъж като разбраха, че (се опитвам да) свиря направихме нещо като обща импровизация. Беше много яко.
Та приказката ми е за Нели – тя беше от онези хора, които светеха сред тълпата от намръщени физиономии, носеше се грациозно над нея. Мога да съжалявам, че така и не се запознах с Емо, който съм сигурен, че е бил поне толкова страхотен.
Един ден преди три години просто разбрах, ей така, от Фейсбук, че и двамата са си заминали – в съня си. Беше един от ония моменти в които човек усеща как му се разбива сърцето. Така и не спря да боли. Едно малко пърченце се отчупи и така си и остана – празно.
Светла им памет и на двамата и помнете, че не всичко ни е даденост на този свят – хората около нас не винаги ще бъдат наоколо, ей така, с едно щракване с пръсти и вече може да ги няма.
Все се каня да пиша тук, всеки ден влизам в админ панела да гледам дали някой не се е объркал и не е писал нещо. И все чакам музата да ме тресне, че да напиша пак 20 страници по някаква тема и все си казвам – това е тъпо, това не става, нямам време и накрая – супер неактивна година за блога.
А неща се случват.
Например работя по идеята за подкаст като си взех един безкрайно великолепен микрофон на Shure – MV5, дори записах едно демо аудио да го тествам. Можете да го чуете тук:
Иначе за микрофона още нямам много какво да кажа. Като започнат записите сигурно ще излязат повече плюсове и минуси, но като цяло: + Страхотен звук, концензаторен микрофон;
+ Бутон за увеличаване/намаляне на звука на мониторните слушалки (използват се да се чувате в момента в който говорите, полезно е), има три предефинирани звукови профила – default, за разговори и за музикални инструменти
+ USB микфорон, няма нужда от друга апаратура за да го ползвате. Под Linux работи чудесно;
+ Вграден pop-up filter;
+ Може да се закачи директно за телефон/таблет с USB кабел.
+ Изцяло алуминиев.
– Формата и стойката не позволяват да се регулира височината му, трудно е като правих записа с китарата да го сложа възможно най-близо до китарата без риск да падне.
Както сте забелязали marvin понякога гълта вода и по някаква причина mySQL-а спира и WordPress-а вади едно стахотно съобщение, че не може да се закачи за базата. Днес остана малко време и реших да видя най-накрая какво го гърчи толкова и след малко ровене стигнах до извода, че swap-а ми е съвсем малък (1ГБ при 1ГБ рам явно не му стига), да не говорим, че и mySQL-а май гълта повече отколкото нормално, but anyway.
И вече яхнал метлата реших да не се занимавам безкрайно много и да направя втори swap, който да е голям (може би прекалих малко като дадох 4ГБ, но ако е too much винаги мога да повторя процедурата и да го намаля до 2GB):
sudo fallocate -l 4G /swapfile4G # създава файл с име swapfile4G в основната директория
sudo mkswap /swapfile4G
sudo swapon /swapfile4G
sudo swapoff /swapfile # стария swap файл от който вече нямаме нужда
sudo rm /swapfile # иии го трием, мамицата му
sudo swapon -s # проверяваме дали не сме засрали нещо
И нещо важно – в /etc/fstab трябва да смените името на swap-а си за да може при рестарт да се mount-не правилно.
И така, теоритично, трябва повече никога да не видите проблема с базата. Ако се случи правете screenshot и ме ругайте във facebook и twitter.
Благодаря на Росен за това, че ми писа та да ми досрамее малко и да реша да оправя проблема.
Минаха се точно шест години откакто излязох за пръв път на сцена пред няколкостотин човека и не водих лекция а… танцувах. Повечето от вас, които ме познавате достатъчно отдавна ще се сетите, че танго треската ме държа няколко години (държи ме още, ей тук горе). И точно преди 6 години хванати за ръце с Милена се качихме на сцената, под прожекторите и направихме това, което тренирахме последните няколко месеца.
Помня колко усилени тренировки бяха. Креми, нашия хореограф, един ден събра десет от нас, трениращите, и ни каза – “Искате ли да танцувате пред хора?”. Аз се облещих, другите бяха със смесени реакции – от смях до леко, но сериозно кимване с глава. И така и стана. Екипа, който отделяше по 3 дни седмично (понякога и по 4 дни) с тренировки нерядко до полунощ бяхме – аз и Милена, Стоян и Деси, Тома и другото Деси, Виктор и Крами, Наско и Мария. Всеки си беше намерил органично партньора.
Много вода се изля докато дойде времето за фестивала, случиха се хубави и лоши неща, но най-вече хубави. И ето, че дойде датата, аз нямах търпение, отидох в залата доста рано сутринта, Креми тъкмо я беше отключила. Имаше нещо много вълшебно когато няма никой в залата и ти можеш да загрееш или репетираш. Ти сам и залата, онази чупка в пода, огледалото, аромата на цветя, всичко. Започнаха да идват лека-полека всички, дамите си правиха прически и си нагласяха тоалетите, ние гледахме тъпо. Към 11:00 отидохме там, където се провеждаше Summer Salsa Festival (на триторията на свободния университет) и зачакахме. Бяхме подготвени и притеснени, всички. А на сцената излизаха някакви нечовеци – правиха върховни движения, хореографии, разказваха истории. Дойде и нашия ред. Точно по обяд. Излязохме и почувствахме сцената, стълбите до нея, вятъра, слънцето, хората, които бяха насядали в тревата да кибичат или да чакат ред. Направихме хореографията, което беше чудесен знак, че всички сме подготвени.
Опитах в този абзац да пресъздам усещането, което беше в мен тогава, но не ми се получи. В общи линии всички бяхме сериозни, но вътрешно кипяхме, пазихме си дрехите и обувките да не разлеем нещо върху тях, да не ги намачкаме. Беше един от онези моменти в които имаш толкова много неща в себе си, че спираш да мислиш за малко. И тази липса на шум беше страхотна. Вечерта дойде бавно и мъчително. Бяхме единствените, които щяха да правят танго хореография на салса събитието. И момента настъпи, защото те така правят, идват с или без да си подготвен, Креми дойде, кимна ни, а ние стояхме тихо и си гледахме обувките, обелвахме по една-две думи и го мислихме. И мислихме.
Навън имаше няколкостотин човека и всички бяха дошли да се забавляват. Ние бяхме там да се оттървем от демоните си поне за малко. Обявиха ни, шум, прожектори. После тишина. Цялата хореография се случи като една магия, която не знам как работеше, но си беше там. Всичко стана божествено леко, като перца бяхме. На мен ми се плачеше на сигурно 10 места в хореографията я заради бандонеона, който изплаква някоя по-висока нота на правилното място, я заради някое движение. Наистина не мога да опиша онзи момент в който прожекторите светнат в очите ти и ти се чувстваш като в кутийка в която никой не наднича и си заключен ти с партньора си заедно с другите участници. Но знаеш, че не е така. Когато твоята музика свири с ударите на твоето сърце, когато се чувстваш свързан. В онзи малък момент в който колкото и недодялан да си се чувстваш лек като перо и дишаш хората, емоцията около и в теб, светлините.
После хората ръкопляскат, малко прегдърдки и радости и едно чао.
Минаха шест години. Един живот се извъртя, падна и се изтърколи. На негово място дойде друг. И всеки път когато чуя бандонеон нещо в душата ми ще изплува и ще ме връща в тези моменти, когато беше просто, когато танцувахме и го правихме с часове, дни наред и не ни омръзваше, когато бяхме всички заедно.
Креми – благодаря ти, а другите – винаги ще ви пазя тук в ляво увити с целофан от моменти и случки, всички заедно. Защото танго може както да донесе несметна скръб и тъга така и да ни накара да бъдем искрено щастливи.
Последния ден от Юли ми беше последния работен ден в Немечек. За това в отделен пост, а повече за новия ми работодател след извесно време.
Към момента изпитвам малко носталгия към старата фирма, но съм супер въодушевен към новата. Там сменям изцяло попрището и ще изпълня една моя мечта – да стана DevOps. Какво е това – в отделна статия. Но с годините когато съм имал таскове (или съм говорил с някой team lead да поема ) в които се налага да направя нещо на системно ниво (я да вдигна някой staging/production или да направя промени по някой сървис (основно nginx/mysql/на системно ниво)) винаги съм се въодушевлявал. Пък и тези, които ме познават знаят, че съм технически човек и ми харесва много повече този аспект. Е – ето, че съм една стъпка напред към това да работя в тази насока всеки ден, по цял ден.
И реших да си почина активно от първия работен ден, който се падаше в петък, и какво по-добро от това да стана в 5 и нещо сутринта, да запаля колата и да отида в Балчик и оттам с колелото до границата? КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРКА ПО ДЯВОЛИТЕ?
На отиване, понеже бях малко превъзбуден, направих Балчик-Граничен пункт, който е малко след Дуранкулак за малко над 2 часа, което за своите 60 км. си е рекордно време за мен. И вдишвах живота около мен, щурците, бубулечките, които се блъскаха в очилата и каската, тревичките, небето. Още беше рано и прохладно. Когато пристигнах до митницата спрях да пия едно кафе и да заредя с вода двата бидона. Там намерих приятелче в очите на едно улично куче, което се търкаше в мен като котка, даваше си задника да го чеша, зад ушите и се кълна, че се ухили в някакъв момент. И тъй с песни и танци реших да се прибирам.
И тогава ада падна на главата ми. Отне ми 5 часа да се пибера обратно (това включва почивките ми и едно кратко гости на приятели в Шабла). 5 часа под жаркото слънце на 30 градуса не беше майтап работа вече. Не беше и смешно. Бях объркал нещо съществено – храна, вода, пейсинг, още не знам какво е.
ПЕТ ЧАСА се влачих със средна скорост от ~17 км/ч и пулс от 150 удара в минута (което е страшно много за почти никаквата денивелация). Ударих стената на първото си по-голямо каране за годината. И я ударих яко.
И понеже съм вече експерт в удрянето на стени нека ви кажа какво е чувството.
Когато гликогена от клетките се изчерпи и те нямат какво да горят за да продължат да произвеждат енергия влизаме в хипоглекимия. Ще кажете – пф, лесно е това – ще ядем сладко. Това е чудесно решение, освен ако вече не си ял и надбъбречните ти жлези вече не могат да произвеждат инсулин, която да разгражда глюкозата, която от своя страна да се използва като гориво. Тогава вече сме се преебали;
Заедно с това, в точно този момент тялото спира да бъде ефективно. Първоинстинктивно натискаме повече за да можем да компенсираме този спад в прозиводителността;
После продължава да боли, но идва и умората. Но не тази, която имаме след дълъг тенировъчен ден, а отпадналото чувство, че няма да можете да се приберете във вас дори и пеш;
После следва правопропорционален спад в мотивацията;
Час/два след това вече не боли, защото сте си изстрадали всичко. Но мотивацията никога не идва. Без значение колко ядете/пиете, каквото и да правите. И тогава идва времето на многото почивки. Почивки през 20-30 минути за по 10 минути, всичко става много по-бавно и в някакъв момент се отказвате;
Фалшивата енергия – след някакво време всичко се оправя и започвате да карате сравително нормално, чувствате се добре. Мозъкът ви вече започва да дава фалшиви сигнали, вие изгаряте последните си запаси енергия и много малко след това припадате или сте много близо до това.
След всичките ми приключения, включително изключително болезнените ми първи дуатлон, Дунав Ултра и Коджа Кая никога не съм успял да стигна дотам, но съм усещал как съм бил на косъм. А ако това стане болницата ни е в кърпа вързана.
А защо не съм стигал до там ли? Не съм особено добър в планинга за прием на храна по време на каране, но поне в пиенето на течности съм супер внимателен. Защото единственото нещо по-лошо от това да ви свърши гликогена е да се дехидратирате. Тогава от супер настроение до болница може да отнеме по малко от час.
Този път мотивацията ми беше пречупена и колкото и да се опитвах просто не се получи и рухнах. Прибрах се до колата с наистина сетни сили. Така безславно приключиха първите ми 100 км за годината.
И малко от обичайните цифри, които съпровождат напоследък каранията ми. Първо relative effort-а, което е кардиовискуларното усилие при каране беше на рекордно ниво – от всичките 575 карания логнати в Страва това беше на четвъто място. Под него беше първия ми ден от Дунав Ултра. Изгорих 5800 калории, а средната ми скорост беше 22.9 км/ч (за справка на отиване беше около 35 км/ч), а всичката информация (+ няколко пошли снимки) можете да видите тук.
Song of the day
Огромния Буги Барабата, лека му пръст. Колкото повече го слушам, толкова повече ми харесва…
Виц на деня
Прасчо? -Да Пух! – Чумата да те тръшне!
In other news
Прокуратурата пуска доказателства срещу “ТАД ГРУП” – нещо много fishy става тук – security company, която има камери със звук, които снимат в мониторите на колегите, на терасата, хората спокойно си говорят какви blackhat неща са направили… Нещо не ми се връзва. Ами .bashrc-то с всичките действия? Не ползват рекурсия за да сменят датите на директории и файлове? И не го зачистват после? Или има нещо много голямо отдолу или тези са пълни идиоти;
Чудо на чудесата – в държавен вестник пуснаха постановление за “приемане на Наредба за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност”. На диагонален прочит дори изглежда адекватно. Ке видим;
Жлъча има интервю по БТН в което просто рулира. Небрежно показва класа надигайки с кутре летвата, тази същата, която някои дори не могат да видят вдигната високо горе. Препоръчвам;
Google FB и Oracle знаели какво порно сме гледали дори и да сме в инкогнито (и респективно нелогнати в горните услуги). Това всичкото е около tracking codes, но ако искат да знаят какво гледам … по-добре да не знаят :D
Малко фън – заради изруди като мен Gilette губи сериозни пари. Long story short Проктър и Гембъл къпуха Жилет 2005 г. за 57 милиарда долара. И смао 5 години по-късно, когато започна да става модерно човек да си отглежда брада П&Г започнаха да търпят сериозни загуби.
