Първата ми паник атака на сцена – ISTA 2019
Разказвал ли съм ви как бях лектор на ISTACon 2019?
Говорейки за мерака да се “похваля” и с първата ми паник атака на сцена. Не всичко е цветя и рози, хихи и хохо все пак.
2018 г. ходих като посетител на ISTACon и съответно network-нах very hard, тоест успях да говоря със 150 човека, да разкажа около 800 вица и да си говорим за тестване, деплойване, все мръсни неща.
Та към края вече socially exhausted отивам да си взема веченезнамкоекафезаденя и се срещам с Христо Гергов, с който си поговорихме и той накрая ми каза – “А ти защо не се пуснеш да участваш на ISTA 2019?” и си тръгна. Аз бях – naaaaah, това е мега конференцията как там ще загрозявам само картинката с моята красива физиономия”.
But the damage has been done. Христо явно добре познава човека като такъв и явно разбра как да ме агитира с едно изречение. Просто аз го осъзнах половин година по-късно. Та пуснах си кандидатурата за лекция и те взеха, че я одобриха. Същата година говорих на QAChallengeAccepted за Security testing и се пред DEV.BG за подобна тема та реших защо да не това да ми е темата на годината. Пуснах се с гръмкото “Security testing from wizard to lizard in 40 minutes”. Всичко добре, обаче аз си ходя на работа, конференции, карам колело, всякакви неща и се оказва, че може и да съм подготвен за лекцията, но психически май бях далеч.
И го казвам с ясното съзнание, че не ми прави услуга това, но както казах по-горе – не всичко е цветя и рози, фън енд геймс.
Дойде ред на ISTA (аз бях в края на втория ден) и започват да идват някакви ми ти CEO-та/CTO-та, някакви грамадни имена, Янчо от Мусала в това число, говорят за някакви извънземни неща, кой копал с години в някаква ниша, кой направил ебахти и постижението и … аз. Който ще говори за сигурност. Още си спомням колко смачкан се чувствах.
Вечерта дойде и направихме едно събиране на лекторите и няма да ви излъжа – беше страхотно (плюс, че е възможно да съм попрекалил и ходих да си търся метрото до Красна Поляна, но това друга тема).
За малко да забравя – на първия ден ни казаха, че лекциите задължително ще бъдат на английски. Това ме хвана неподготвен. Буфера от репетираната лекция заминава за това как да мисля думи и съчетания, да спазвам времена и да звуча адекватно. Фак.
Та идва ден две и ей го Недко. Сцената е страхотно оборудвана, светлините са 6 точки, фонове, а, у. Закачам лаптопа и Убунту ми каза – “Фак оф, аз full screen няма да ти пусна”. Микро инфаркт. Реших да не си го слагам толкова.
Всичко сетъпнато, излизам и … получих първата си паник атака на сцена. Богу това беше най-гадното нещо, което ми се е случвало до тогава.
Ако помните преди няколко години как Майкъл Бей (филмов директор, известен с филми като Bad Boys, Armageddon, Pearl Harbor, Transformers series и т.н.) получи паник атака на сцената на CES 2014? Е, явно никой не е застрахован.
В крайна сметка преодолях донякъде паник атаката си, но тия 20-тина минути ми се сториха буквално като час. Исках просто да си тръгна и повече никога да не изляза сред хора.
От 2019 г. до сега се изредиха много конференции, като съм говорил на много, включително и последното ми включване на QAChallengeAccepted като бяхме около 700 човека в залата (плюс няколкостотин гледайки стрийма) и не ми се случи пак.
Защо го пиша целия този ферман ще се зачудите? Защото всички сме хора, всички имаме потресаващо еднакви слабости, всеки иска да е перфектен (или близо до перфектното). Но се случват неща, които ни отдалечават от това да сме наистина добри в нещо (например аз в говоренето пред хора), но желанието и нуждата от себеразвитие ни бута напред. Ако бях решил да престана да говоря пред хора никога нямаше да говоря пред препълнената зала на dev.bg или пред онези 700 човека. И пред много други.
Та това, което можете да си вземете от моят опит е просто да си гоните вътрешното дете в себе си и по детски да се мятате в неща, които може да са мааааалко по-трудни от ежедневните ви неща (или много по-трудни). Ако успеете обаче ви обещавам, че чувството е ве-ли-ко-леп-но.
Ако усещате, че вече нямате нужда от себеразвитие и не ви се заниамва си дайте малко почивка – работата ни е натоварваща, трудна и ни взима много. За това и трябва да имаме време да дишаме и да си вземем нуждата от това да си кажем – “Абе … колко пък да е трудно”.