Skip to content

Най-бърза тренировка за годината

Вчера деня беше тежък. Имах много неща за които трябваше да се погрижа в офиса и беше напрегнато. На отиване се разходих пеш, но на връщане колега ме изпрати почти до нас.

Прибрах се, котката беше любеобвилна, чудих се дали още искам да карам, мислих какво да правя, чудих се и реших, че малко против собствената ми воля ще изляза за една кратка разходка. Все пак тренировъчната ми програма тази година ще е жестока и не мога да си позволя да не карам като имам възможност.

Заех се да си приготвям нещата – облекло, каска, очила, проверка на нещата в раницата, документи и пари, ключове. Слизам. Пред блока е вече студено и много тъмно. Засичаме се на входната врата със семейство, което се прибира от работа и училище, говорят какво ще вечерят и детето казва, че няма търпение да легне да спи. На всички комфортната им зона е вкъщи. Както и моята.
Огледах пак колелото, гумите, спирачните челюсти, заден стоп – включен, преден фар -включен, закопчавам се за стоманеното колело и после… тишина.
Обикновено след първото завъртане на педалите човек може да прецени дали карането ще си го бива или не. Това определено щеше да си го бива.
Не носих слушалки, чувах въздуха, вдишвах го – бодеше ми белите дробове. Очите ми за кратко и по навик се насълзиха от студената въздушна струя, краката ми нямаха избор и започнаха да въртя интензивно. Въртях и си мислих за най-близкото каране от 500 км, което ще се проведе след месец, чудих се дали ще го изкарам, мислих стратегия за хранене, мислих за офиса, за вкъщи и после последва тишината.
Тази комфортна тишина в която чуваш само как сърцето бие жестоко, чуваш само дъха си и как веригата задвижва колелото под теб и теб самия. Друго няма.
Едно от най-важните неща, които научих за колоезденето (по трудния начин) беше да бъда ритмичен. Без спринтове, но и без услушвания.
С горното твърдение мога да кажа, че колоезденето е като музиката – ако е ритмично и хармонично е красиво и приятно, ако не е трудно.

Стигнах до Т-образното кръстовище на Аладжа Манастир и завъртях на обратно. Дори не усещах изпепеляващата болка от бързината, не усещах да съм задъхан, да съм разконцернтриран. Чувах няколко птички, които си подсвирваха по дърветата, чувах малкото коли, които преминаваха, видях 1-2 звезди, които се показваха от и без това малкото обаци.

Прибрах се и ми беше леко.

 

 

Маршрута можете да видите тук.

Published inБлогинкиКолоезденеПътепис

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.