Skip to content

За жените-слънца

“Знаеш ли…”
“Тя си замина като лятото. Тихо, спокойно и усмихнато. И вече я няма. Тъжно ми е, но не съжалявам. Обичах да ме огрява със слънчевата си усмивка. Да вали върху мен разтопена и гореща, да ме ослепява и поти.”

Отпи бавно от тумбестата тънка чаша и продължи да говори по-скоро на себе си отколкото на хората около него – “Е – няма я вече. Тръгна си. Остави ми за спомен малък куп с пожълтели листа, шепа кестени, няколко недоизпити чая и малко влажно по бузите.”

Живо вдигна глава заедно с полупразната чаша и изстреля покрай стреснатите уши на хората около себе си думи, които дълго след като той си замина оттекваха в ушите и сърцата им:

“Нека пием за жените-слънца. По-добре един миг с такава като нея, отколкото вечно обвързан с жена от ония другите, които няма да те завият докато спиш, няма да те целунат по челото преди да те събудят и няма да ти правят чай когато си болен.”

Н.

01.10.2014 г.

Published inРазкази

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.