Skip to content

Дъжд от ангели и един миш-маш

По времето на писане на тази история едно момче рисува на голяма тетрадка, скрит под козирката на Пикадили, а няколко дузини хора са се събрали и пият вино говорейки за музика и изкуство.

Но нека започна от начало.

 

Днес след работа се видях с Цве – момичето с което ще направим нашето общо участие в месечната (и надявам се и вече традиционна) изложба организирана от “Солидарен център – Варна”. Аз ще представя три мои стиха, а Цве нарисува картините си по тях.

Времето беше добро за сезона. Видяхме се набързо в любимото “Кубо” и говорихме за нещата от живота и живота от нещата. Гледахме морето и докато отпивах последните глътки чай се сетих, че днес съвсем сучайно ми попадна информация, че във варненската галерия “Графит” ще има изложба с много специален гост – самият Теодосий Спасов. Теодосий е бил неведнъж тема за разговори в нас и с приятели. И при все, че чичо и татко са големи любтели и познавачи на българския фолклор не можах да остана безпричастен.
Цве от своя страна нямаше нужда от много обеждаване – самата тя рисува и свири и е добра в това.

В 19:25 като по часовник бяхме пред галерията и тогава малка вълничка хейт ме заля до глезените. Видях много превъзнесени и прегорди лица, повечето на над 55. Стари аристократи, които ходят по подобни места не само за изкуството, а и за чашата вино. Разбира се не всички, но имаше и тях. Почакахме малко и любезните господа от охраната ни поканиха да се възкачим лека полека по витата стълба нагоре към галерията.

Усещането в мен бе много особено. Първо факта, че в толкова изискана среда не съм бил и бях облечен сравнително неподоходящо (или така нареченото business casual облекло включващо риза, панталон, обувки и 1-2 аксесоара) и второ, че ще имам честта да видя самият Теодосий Спасов заедно с художниците открили изложбата.

Влязохме бавно и на тълпи (или по-скоро стада) и ахнах – посрещнаха ни няколко човека с фенерчета, а в самата зала (широка, красива и с паркет идеален за танго) около част от картините имаше място оградено от онези малки свещи, които горят за една вечер. Светлината беше само от тях и виждах опулени, самодоволни, изкренно радостни, скептични и празни погледи, които трескато се заоглеждаха и се опитваха възможно най-бързо да се ориентират.
След няколко минути човек, който за нас остана анонимен заговори и ни разказа кратка история. В основата си тя беше за 12 паднали ангела или точно толкова, колкото картини имаше в залата. Гласът беше дълбок и отчетлив, след това се включи още един. След края на разказа пуснаха видео осветление и пред нас от сумрака се появи една малка, прекрасна балеринка облечена в бяло и синьо, с косичка вързана на кок и малки туфлички с които ловко застана на пета позиция. Това е позиция в която стъпалата са кръстосани и долепени плътно едно зад друго, а секунда след това се вдигна на пръсти и затанцува. Заедно с това Теодосий Спасов засвири неговите вълшебни ноти. Самият той беше облечен съвсем нормално, добре изправен в педантична поза и засвири неща, които до преди това бях слушал само в youtube. Магията заля повечето от нас (останалите съвсем демонстративно и излючително “високо” културно говориха на висок глас) и аз в продължение на няколко минути усещах едно особено спокойствие, което обикновен ми е неприсъщо.
Малката балерина се вееше по средата, между свещите, танцуваше в духа и ритъма на кавала и ми напълни душата.
Следващата мелодия беше без малката и Теодосий засвири в бързи къде неравноделни, къде равноделни ритми и аз се опитах да анализирам. Беше прекалено сложно за моите музикални разбирания, но за сметка на това – красиво. Направи ми впечатление, че не гледа към публиката докато свири.

След края на изпълнението му аз бях с широко отворена уста и се радвам, че нямаше мухи в залата, че щях да ги глътна. Разходихме се и заразглеждахме. Картините бяха огромни – по мои преценки средния им размер беше около 2.40м х 2.00м висящи от тавана и в красиви рамки.
12 паднали ангела казаха. Но от тези 12 аз видях 6Първата и най-близо до вратата картина беше най-силната такава – възрастен мъж и жена стоят и те гледат право в очите. Единствената картина в която имаше двама човека. И най-трогващото беше, че двамата си бяха поделили по едно крило в символ на тяхната вечна връзка. Трогна ме. Следващата, която ми направи впечатление беше на майстор-пицар докато месеше тесто. Той имаше широко лице, едри плешки и дебели пръсти. Зад него беше пещта, а цветовата гама беше богата, но все пак балансирана.

Ангел номер три беше човек на около 60 – със сравнително дълга коса, разделена през средата, очи пълни с умора, досада и лека носталгия, гуша и хубави дрехи. Гледаше ме право в очите и ме преценяше. Аз направих същото.

Ангел номер четири беше дама на средна възраст, която държеше букет цветя. До нея в краката ѝ растеше и роза, която без разрешението на откъснатите цветя дърпаше погледа надолу с привидно невинното си присъствие. Дамата беше с добър, сдържан тоалет, с благ поглед и коса до ушите. Преобладаваха неутралните цветове, но очите ѝ ме следяха. Сигурно ѝ беше интересно какво имам в папката с картините за изложбата.

Ангел номер пет беше класическа картина на възрастен мъж седнал на дървен розов стол. И колкото и странно да звучи присъствието на стола не беше нещо екстравагантно или натрапващо се. Стоеше добре. Напомни ми за едно от най-големите имена в съвременната бълфарска фотография – Начо Каменов. А мъжа ме гледаше със строгия си поглед седнал на стола и сякаш се опитваше да ми каже нещо. Така и не го направи.

Ангел номер шест беше Теодосий Спасов в идилистична картина изпълнена с меки и топли цветове, високи пожълтели треви и езеро. Очите и формата на лицето му бяха меки, без да те гледат с критичен поглед и от високо. Крилата му бяха големи, бели и прибрани. Той гледаше към мен, а точно срещу картината стоеше и нейният герой, който до преди няколко минути свиреше.

Това бяха ангелите, които запомних. Другите бяха хубави, но едната половина ме правокира да пиша за тях.

След кратки разговори с няколко човека се осмелих и отидох да му стисна ръката – без рецитали, лицемерие или фамилиарност. Отблизо изглеждаше още по-нормален, спокоен и небързащ за никъде. Спрях се и се поздравихме. Ръкостискането беше кратко, но пък здраво, което говори много и за двете страни. Казах му, че това, което е изсвирил е вълшебно и много ми е харесало, а той се усмихна замислено, благодари и ме попита дали звукът ми е харесал. Аз се изненадах от факта, че се интересува от мнението ми, но бях честен. Високите бяха с няколко идеи повече отколкото смятах за правилно и му споделих. Той се съгласи и разговора приключи. “Хубав човек” би казала баба.

Тръгнахме си и докато обсъждахме видяното с Цве видяхме Теди – жената, която организира “Вечер на таланта” както и много други културни и социални мероприятия в Солидарен Център – Варна. Запознах ги и си поговорихме малко като ѝ препоръчах да отиде на изложбата.
Изпратих Цве до някъде докато валеше леко, поговорихме и дойде време да се прибирам в квартирата.

Минах през Пикадили да си взема нещо за хапване и в главата ми бяха ангели, картини, музика и още толкова много неща. Бях развълнуван, вървях бавно и се наслаждавах на дъжда. При влизането си в магазина обаче видях високо младо момче, което беше седнало на ръба на една саксия (за да има място къде да седят другите) и рисуваше старателно в една оръфана тетрадка голям формат. Рисуваше автомобилите около себе си толкова старателно, че просто нещо ме накара да спра и да погледам малко. Беше мръсен, леко облечен, на около 17 години с мръсни ръце и нокти, но с много бавни и спокойни движения като на ученик в малките класове в час по рисуване.

Влязох в магазина и набързо взех едно цвекло и 350 гр. миш-маш. Побързах да изляза за да не си тръгне и отидох директно при него. Попитах го дали може да седна до него. Учуди се, но ми направи място и се заговорихме. Говорихме за колите, които рисува, за това какво друго обича да рисува, показа ми всичките си рисунки. Имаше слънца, демони и хора, коли и мотори. Много можеш да научиш за някого от рисунките му.
На една от тях, която се опита да скрие имаше двама човека и къща зад тях. По-големия гонеше по-малкия с пръчка. Попитах го какво е нарисувал и той ми обясни – “Това е един човек, който гони друг от някъде”. “Познаваш ли ги?” попитах аз, но той отрече. Предположих каква му е историята, но не питах повече. Вече бучката на гърлото ми беше прекалено голяма.

Последния ми въпрос – “Ял ли си днес?” -“Не съм” каза той без да вдига очи от скицата, която правеше. Не знам дали ме излъга или не, но искрено се зарадва като му подадох кутията с топлия миш-маш. Направих го така, че да не изглежда като просия, а като приятелски жест. Тръгнах си, че скоро капките щяха да ми намокрят лицето, но нямаше да са от дъжда.

Докато газих по локвите, бавно прибирайки се към кваритрата си мислих за огромната социална, културна и каквато щеш пропаст между двете събития разделени с не повече от половин час. Чудих се дали ние, хората, оценяваме достатъчно честно тези в лъскавите зали И тези навън? Дали оценяваме това, което имаме и защо по дяволите често сме по-нещастни от хората, които са принудени да просят за да преживеят и този ден.
Чудя се. Зачуди се и ти.

 

Е – това е от мен. Бъдете вдъхновени, ходете под дъжда без чадър и усмихвайте хората около вас по-често. Понякога усмивката може да бъде безплатна. Раздавайте я и ще получите още. Обещавам ви.

 

 

Н.

17.10.2014 г.

Published inРазкази

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.