Skip to content

Без име.

Не съм писал в този блог от прекалено много време. Дано не ми се сърди, че съм го зарязал така, както китарата преди време.

/* Щях да пиша за Legion Run, щях да пиша и за Равадиново, но къде време не оставаше, къде муза не стигаше подведох както вас, моите читатели, така и мен самия. */

 

Пътя към Морето.

Ето я и нишката, която търсих толкова време, формулата, която успях да разшифровам за да опозная добре сам себе си. И да видя кое ме прави щастлив.

А то е просто:

  • Момченце, което плаче за приятелите си, които няма да види днес заради първия учебен ден;
  • Момиче с цвете в косата;
  • Татуировка на Slipknot;
  • Изморени родители и деца пълни с енергия;
  • Клошар-невротик с едвам побрана книга в предния джоб;
  • Обръщам поглед настрани – в съвсем тясна уличка възрастна жена храни три котки и им говори;
  • До нея орнаменти, почти заличени от времето и от неопитни майстори показващи бегло каква красота е била иззидана преди 50-тина години;
  • Двама улични музиканта – гайдар и акордеонист – цигани. Само човек, който носи мелодията в сърцето и душата си, диша я, събужда се и ляга с нея може да изглежда и свири така;
  • Хората минават толкова близо до мен, че мога да ги подуша – парфюм на цвете, цигарен дъх, на момиче;
  • Надпис на стена “Ники и Теди бяха тук”. И аз съм бил тук и преди. Сега също съм. Лек полъх на несъществувало ме обвива в лека носталгия;
  • На плажа – русо момиче носи тънко яке, което ѝ е огромно, слабо момче е привито от студ до нея. Смеят се.

 

И приближавайки усещам повече и повече дъха на морето, неговите бризове и как сърцето започва да тупа по-спокойно, очите се отпускат, а ума намаля оборотите си. И всичко това ме кара да се чувствам лек почти колкото прашинка. Но не толкова малък.

Ще познаеш, че зимата идва когато отидеш на Кубо и си поръчваш горещ чай и не заравяш боси пръсти в пясъка.

 

Вечерта идва, а с нея и желанието ми за танци. Нямам търпение да дойде сряда за да се видим с моите танго приятели в клуб Винтидж 33 и да танцуваме докато бармана не заспи.

 

NOTE – този текст беше написан на 15 септември 2014 г., но публикуван чак на 28 март 2017. Не знам каква е била причината да не го публикувам, но ето, че ще изневеря на себе си и решението си тогава.

Published inНедко разказваРазкази

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.