Tagспорт

Polar V650 с поддръжка на Strava Live Segments

Новината на седмицата е, че Polar пуснаха поддръжка на Strava Live Segments за Polar V650. Освен това новите потребители получават и 2 месеца безплатен Premium акаунт.

Ето и списък с новостите покрай последния firmware:

  1. Strava Live Segments – можете в реално време да проследите напредъка по определени сегменти. Можете да използвате до 20 предефинирани сегмента, а синхронизацията става през Polar Flow;
  2. Нови метрики за хората с power meters – Normalized Power, Intensity Factor и Training Stress Score. Повече за тях можете да прочетете във firmware announcement-а;
  3. Един оправен бъг с измерванията на барометъра.

Голяма работа, ще кажете. И ще е така! Знаем, че може да ви звучи тъпо, защото е свързано с платен Страва акаунт и power meter, които струват маса пари, но желанието, което демонтрират Polar да бъдат лидер на пазара е огромно.

Защо избрах Polar пред абсолютния лидер на пазара – Garmin?

  1. Цената. Polar V650 + HR, Cadance и Speed сензори ми излязоха малко над 400 лв по време на промоциите в Basecamp. Garmin 520 с HR, Cadance и Speed сензорите в момента са 670 лв. в намаление;
  2. Марката – Polar, макар и не много познат в нас имат над 40 годишна история. Давам и бира на този, който произнесе правилно името на основателя на компанията – Seppo Säynäjäkangas. Та именно Polar са направили и първия безжичен heart-rate монитор през 1982 година носещ годрото (и типично за ’80 и ’90 години) име Sport Tester PE 2000. Именно те полагат първите стъпки в тогава фантастичното поле на безжичните HR. За сверка сегашния им модел Polar H10 е повече от скандален;
  3. Инвестицията в по-мощен хардуер и по-късните софтуерни ъпдейти не е задължително да са нещо лошо. Early-shipping модела е познат от много години и предлага continues improvement (все красиви български думички).

Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане

Има дни в които човек иска да умре. И такива в които няма сили да го пожелае.

На Гергьовден симпатягите от iRun.bg организираха горско бягане в източна Стара Планина, село Билка, което по снимките изглеждаше епично, а панорамите бяха умопомрачителни. Реших да участвам почти веднага след като отвориха записванията по няколко причини, които съм писал неведнъж и тук:

  • Искам да знам колко мога и кога ще се пречупя;
  • Искам да изляза и да дишам чист въздух с пълни дробове и да направя това, което някои наричат невъзможно;
  • Да вляза във форма.

 

Преди бягането имах два lifetime events – 500 км. на колелото за два дни и QA: Challenge Accepted и сякаш не ми остана време да мисля за Коджа Кая. Но искам или не дойде и то със силата на нещо, което човек отдавна се е опитвал да сложи в по-долния шкаф и го намира прекалено късно. Докато се настроя вече бях на старта, казахме си чао със Златина и поех с реката от хора, щеки и усмивки по стръмния склон на село Билка по посока връх Коджа Кая.

Разказа ще е кратък (за разлика от този за първия ми дуатлон). Времената се измерваха в броя чешми, които преминавахме и контроли покрай тях, нямаше подкрепителни пунктове. Аз бях подкрепен с:

  • 1.5 л. вода във воден резервоар в раницата;
  • 4 гелчета;
  • 2 вафли;
  • 4-5 кофеинови бонбонки.

 

Максималното време за 25 км. бягане беше 6 часа със старт от 10:00 часа и финал не по-късно от 16:00 часа.

Не успях.

И все пак ще ви доразкажа. Първия път, когато рухнах беше на около 5 км. от старта. Тогава бързото темпо при изкачването на Коджа Кая и изключително горещото време си казаха думата прекалено бързо. Вървях с неравномерна скорост, тоест бавно, после притичвах и пак бавно, което допълнително ме прецака. От колоезденето знам как да се справям с такива ситуации и успях, макар да ми костваше много. Започнах да анализирам защо така стана – храна, вода, тонус, пулс уж бяха в норма.

Продължих. Пункт втори мина с втора стена* при стръмното спускане. Бедрата ми не издържаха и започнаха да се огъват от прекомерното натоварване. Продължавах да се опитвам да бия математиката за да измисля как да успея да финиширам в контролно време. 

Не успях.

1400 метра вертикална денивелация по целия маршрут се равнява на малко над 460 етажен блок (при средна височина от 3 метра включително плочата на пода и тавана).

Обяд е. Всичко започва да боли повече от обикновено, слънцето подигравателно ме гледа как се влача по баирите. Трета стена. Стоварвам се тежко на земята, отпивам от водата в раницата и започвам да смятам – калории, температура и колко вода съм изпил. Увеличих приема на храна от 60 минути на през 45, а водата – почти два пъти по-често на по-малки порции.

Боли.

Станах насила и започнах да се влача по баирите. И тогава дойде онова полурелигиозно усещане за лекота и сила. Прикапаха първите капки дъжд. Сложих си телефона във водозащитен плик и тръгнах смело напред. Тогава трябваше да се досетя, че делюзията не е породена от дъжда, а от последния сигнал с който тялото ми каза, че ще последва още една стена и този път няма да мога да я прескоча.

Седемнайсти километър. Изкачването ще започне всеки момент. Остават ми 7 километра, които без значение през какви баири мина с колелото ще ги изкарам за минути. В бягането е различно. Там боли повече, колкото повече крачки се натрупват толкова повече натежават на душата и очакваш скоро да се скърши.

Пристигнах до предпоследната контрола. Казаха ми, че има чешма на около 200 метра в страни, запътих се натам и ето, че света започна да се пълни с цветове и аромати отново. Имаше огромна чешма с чудовищен дебит. Напълних вода, измих лицето, но не издържах и влязах в нея. До колената. Усещането беше нещо средно между болка и най-хубавото чувство на света.

Тръгнах нагоре. Три часа и половина катерих най-абсурдния връх, който съм катерил някога. Болеше, беше нечестно стръмно, заваля дъжд и температурите паднаха с няколко градуса. Спирах на всяка трета крачка. Болеше като дишах, като стъпвах, като спирах, дори като си движех врата.

Три часа и половина ми отне да изкача връх, който беше покорен предния ден за рекордните 23 минути.

Бързах, но не можех повече. Физически и психически не можех. Нещото в мен се счупи и спрях. Нямах нито желание, нито сила да продължа нататък. Това, което не можах да строша през над 12 000 км. на колело последните 3 години, всичките лекции на които съм бил на ръба, всички неща в личен план. Нищо не беше ме пречупило. Дори и 30-те часа колоездене. Нищо. Освен една купчина камъни и 6 часа бягане. Почувствах се унижен, че съм позволил да стигна до тук. И исках да умра. По философския начин, сигурно, не знам. Исках да легна, да затворя очи и да се събудя в нас. Искаше ми се никога да не бях искал да се запиша, никога да не бях губил. Никога, никога.

Тогава се срещнахме с Ники Томов, питах го колко е часа и той ми каза – “16:00, защо?”. И се случиха две неща, които винаги се случват по каналния ред когато стане време да съм на място на което не съм:

  1. “Изгубих” си казах. На часове от финала съм, бягах часове, боли;
  2. “Спечелих” си казах толкова тихо, че да не ме чуе никой. Най-накрая съм свободен от часовника, от финала. Вече мога да спра, да си почина и да приключа когато поискам.

Просветляващото чувство с философията на бревета (велосипедно каране на дълги разстояния, обикновено от 200 до 1200 км БЕЗ състезателен характер), който винаги е казвал, че не е нужно да се състезаваш с другите, а само със себе си. И че никога състезанията не са ме интересували. Всъщност се опитвам да надвия себе си и онзи около 1400 грама между слепоочията ми и никой друг.

Ако трябва да съм честен дори и да бях на финиша 30 минути по-рано сигурно щях да се спра и да изчакам някой да финишираме заедно. В духа на бревета, в духа на човешкото, а не освирепялото състезателно темпо. Не бях там за това.

Бях отново на върха на Коджа Кая. Този път той ме покори. Настани се с цялото си величие и тежест удобно в мен и пречупи нещо, което доскоро смятах, че ще е много по-трудно за чупене. Застоя се, огледа се и запечата в мен няколко невероятни гледки, дъжд и желанието да разкажа тази история на вас.

Последва крайно болезнено едночасово слизане и финал.

На 300-400 метра от финала хора започнаха да ръкопляскат, да свирят и да окуражават, обявиха ми номера (261, нали помните?) и … финиширах.

На 2 крачки зад финала ме чакаше Златина. Отпуснах се на нея и се разплаках.

Другата година ще се видим пак, Коджа Кая.

 

И нещо извън разказа – организацията, провеждането, маркировката и всичко беше на толкова високо ниво, че не знам как е възможно без спонсори и само на такси за участие да се случи нещо толкова красиво, организирано, добре популялизирано и технически над високите ми очаквания (например интеграцията с race-tracking.org и следенето в реално време на участниците).
Вие, добри хора, сте страхотни.

Можете да видите всичките снимки от събитието в тяхната страница.

 

Note – този тип бягане с голяма денивелация се нарича skyrunning, сметката за етажите е правилна (1400/3 с малко отклонение от 6.66 за да охладя емоциите на стоителните експерти относно стандартите в строителството) и да – и ти можеш да го направиш. Не е невъзможно за един сравнително обездвижен 100 килограмов QA (да, салих 5 кила последните месец и нещо, йес!). За техническите хора – средния ми пулс е 150, максималния – 180. В петте HR зони съм както следва:

  • Zone 5: 4% (най-висок пулс)
  • Zone 4: 57%
  • Zone 3: 28%
  • Zone 2: 11%
  • Zone 1: 0% (най-нисък пулс)

500 км на колело за два дни

Е – дойде времето да напиша редовното си обещание, че ще изкарам Варненски бреветен уикенд – Събота са 200 км., а Неделя – 300.

Пиша това, за да има какво да ме държи на крака (гуми) докато изстисквам последните капки енергия. Предния път се отказах на половината на втория ден (общо 350 км за двата дни), но този път съм вдигнал ината с поне 3 левела.

За съжаление няма да мога да stream-вам както правих на голямото ми приключение, но пък ще напиша по-подробен блог пост за това.

Седмица по-късно ще бъда в София като лектор на QA: Challenge Accepted 4.0 и се вълнувам страшно много и за това.

 

И за не е непълен този блог пост ще отговоря и тук на хората, които питат “Защо го правя”.

  • Правя го заради себе си;
  • Правя го за да бъда във форма;
  • Правя го, за да видя до къде мога да стигна. Изтръпналите ръце, тотално отказващите крака, глада и желанието за вана и пържола и топла прегръдка;
  • Правя го за да покажа на хората, че спортът е нещо прекрасно и че всеки го може;
  • Правя го заради тишината, която се натрупва като дъждовна вода. Луксът да нямам хаос между ушите, луксът да реша дали искам да мисля нещо различно от това, което правя точно сега, в този момент, лукса да съм сам, аз да определям своя път;
  • Правя го за да изпълня обещанието си към теб, че мога да направя това, което правят малко.
  • Причина да прочета пак своето “Не мога?” без да се чувствам гузен.

Първо бягане за годината – 10км – checked

Преди няколко седмици разбрах, че Dentaprime ще организират масово бягане в Морска Градина и решихме да участваме със Злати – аз на 10 км, тя на 5 км.

И двамата приключихме, а впечателенията ни са доста добри. Организацията, маршрута, маркировката бяха на добро ниво и имаше даже идея за пейсъри, която не се получи много добре.

Имаше супер много хора, които участваха. Според moreto.net са участвали над 500 човека, което би трябвало да е най-масовото събиране провеждано изобщо във Варна.

Аз финиширах на общо 153 място (от 181 финиширали!) с време от 01:08:30, а за Злати още явно не са излезли резултатите.

Резултатите можете да видите тук.

 

Снимки май няма да качвам, че сигурно бях най-дебелия от бягащите :D 

My year in sport 2017

Тази година започна силно и приключи като издут наполовина балон. Последните почти 4 месеца не съм карал/тичал и това ще е една от целите ми за следващата година.

2017 година в цифри:

  • Колоездене:
    • Средно колоездачно разстояние на тренировка – 32 км;
    • Най-дълго каране – 219 км (Велико Търново – Казанлък – вр. Шипка – Велико Търново);
    • 84 пъти съм подобрявал личните си рекорди;
    • Обща дистанция – 3780 км (не съм карал последните 4 месеца от годината);
    • Общо 197 часа прекарани в колоездачни тренировки;
    • 135 карания;
    • 2 бревета – първия го изкарах за под 10 часа за 200 км, а следващия ден на 300 км. се провалих и минах едва половината. Оказа се, че все пак не съм чак толкова fit колкото си мислих и 500 км. за два дни са прекалено;
    • Карах 3-4 пъти MTB преди и по време на двата дуатлона. Със сигурност се чувствам доста по-уверен от първия си дуатлон, който беше екшън и половина, но все пак не мисля, че това е нещото за мен.
  • Бягане:
    • 68.4 км бягане от които 23 км. в две карания на два дуатлона;
    • Направих най-бързите си 5 км до сега за 26 минути за което писах.

 

Тук можете да видите и видеото, което ми генерира Strava.

Цели за следващата година:

  • Да участвам и изкарам в контролното време Дунав Ултра
    • Малко повече информация – бях одобрен за участие в Дунав Ултра 2017, но започнах нова работа и везните наклониха към работата. Следващата година силно се надявам да успея да участвам.
  • Тази година исках да направя 5000 км. на колелото от които направих под 4к. Ако бях продължил с каранията може би щях да ги направя. През 2018 г. ще гоня поне 5000 км. (което е 14 км средно на ден) като ще гледам да се концентрирам върху бреветите (200 км +300 км + (евентуално) 600км );
  • Ще изкарам първия си маратон (42.195 км.). Да, знам, дебел съм. И не – няма да се оставя така. Целта ми ще е да изкарам един пълен маратон в контролното време като вероятно ще се пусна и на един half-marathon да видя как се движа;
  • Имам една крайно извратена мечта и тя е да се пусна на триатлон, но не съм сигурен, че ще успея да се подготвя за една година.

Предстои ми втория за годината дуатлон на Зеления маратон 2017

Заглавието си го казва – ще участвам на Зелен маратон 2017 – горско бягане и колоездене.

Предишния ми дуатлон беше изпълнен с нечовешки много емоции, изпитание на духа, тялото и характера. Този път се надявам да е дори по-интересно.
Днес ми предстои да взема един Sprint Apolon от веломагазин Устрем и утре ще го разтъпча малко.

Според прогнозата в Събота уж няма да вали, но като гледам колко е мрачно и ветровито времето навън няма да се учудя ако синоптиците не познаят.

Ако някой ще участва ще пишете тук и може да се организираме. Можете да използвате и услугите на My Event Trips.

Ком-Емине с нови колоездачни и вело рекорди за скоростно преминаване

Антония Григорова пробяга епичния и най-дълъг пешеходен маршрут в България Ком-Емине изминавайки 600-километровото трасе по билото на Стара планина за 5 дни, 22 часа и 55 минути.

Четири дни по-късно тръгва и Борислав Йорданов и прави абсолютен рекорд по скоростно изминаване на същото трасе, но с колело – за невероятните 3 дни, 9 часа и 1 минута.

Още двама нечовеци са на същия терен, гонейки своите дяволи – Божидар Антонов с бягане и човекът, който сдъвква и изплюва общоприетите норми – Любомир Палакарчев, който е на 64 и бягането му е целия живот.

Чувствам се горд, че живея в това време, чувствам се горд, че спорта при нас продъфтява и живот и се популяризира повече и повече.

 

 

Най-бързото ми 5 км бягане до сега

Да, бягам. Не – не е редовно, но бягам по поводи.

Този път повода беше 5kmrun на който отидохме със Злати. Малко се замотахме с организацията и отидохме 2 минути преди старта още сънени.

Този път бях решен да не правя 10 минути за километър, както беше слез мощното ми изтощение на дуатлона по-рано този месец и се закачих за една групича с хора, които със сигурност бяха извън моето темпо. И така приключих петте си километра със спринт и общо 25.59 минути и средно 5:05 минути за километър.

Ключа към този мой микроуспех беше в това да имам пейсър, който да ми определя темпото вместо мен и да бяга с не повече от 15-20% извън моите възможности.

Оказа се възможно.

 

Strava статистика за запалените можете да видите тук, а снимки – тук.

 

Хобита

Вчера Злати повдигна една интересна тема:

Да имам едно хоби, в което да съм наистина добър, да имам много, в които да съм в съвсем начално ниво или това, което работя да ми бъде и хоби

 

Ето и моята гледна точка:

  • Да имам едно хоби, в което да съм наистина добър – това е за хора, които са със силен състезателен дух и не се отказват, докато не стигнат до възможно най-високата възможна точка:
    • Положителна страна – Имате реален шанс да станете наистина добър или най-добрия в това, което правите, притежавате състезателен дух, който в повечето случаи, обуздан добре може да е от огромна помощ;
    • Не толкова положителна страна – В преследването на целта понякога човек забравя да се наслади на хубавата страна от пътуването, да си почине и понякога това натоварва много. И от желанието да сме най-добри в това, което правим, се превръща в задължение пред нас и обществото, което винаги натежава. Резултата не е задължително да е 100% успех, а ако това се случи, индивида няма да изпита насладата от всичкото време посветено в това, което прави;
  • Да имам много хобита, в които да съм в съвсем начално ниво – това е за хора, които са по-несъстезателни натури, които имат сърца за повече от едно нещо. Не искат да са най-добрите в него и дори понякога се задоволяват със съвсем начално ниво.
    • Положителна страна – Експериментите с много неща, в комбинация с не толкова състезателен дух и желание да сме възможно най-добри, кара хората да се чувстват свободни и заредени с енергия. Времето отделено за тези хобита обикновено има добра възвръщаемост на енергия и желание за повече социална активност;
    • Не толкова положителна страна – Можем да се запишем на 5-6 вида танци, рисуване и спорт, но в нито едно от тях няма да сме възможно най-добрите, дори и да усещаме, че можем повече от това. Получаваме широка, но плитка обща култура. Ако сте OK  с гореизброеното, значи това, което четете не трябва да е в графа “Не толкова положителна страна”.
  • Да превърнем работата си в хоби (или обратното) – това се случи с мен преди 8 години – превърнах хобито и това, което обичах в професия, която работя и обичам до ден днешен. Обикновено това включва 8-9-10 часов работен ден, а вечерите (и почивните дни) работа по собствени проекти. Един прекрасен пример за това е Юлиян Сапунджиев (на който скоро му взеха интервю от БНТ), който неведнъж доказа, че може да е добър в това, което прави и още по-добър в хобитата си. Както и Орлин Димитров, Иван Чолаков, Невен Боянов, Кремена Колева и още супер много хора, които няма да изброявам тук. Така, че да имате хоби, което да работите не е невъзможно.
    • Положителна страна – Правите това, което обичате през цялото време и печелите пари (и удоволствие) от това. Евентуално ставате много добър и име, в това с което се занимавате;
    • Не толкова положителна страна – Трябва да намерите това, което наистина ви е интересно, защото ще отдадете живота си на него. Другия минус е, че отнема време и ако влечението ви към нещото, което сте си избрали, е временно, могат да настъпят известни вътреличностни катаклизми като честа смяна на нещата, с които се занимаваме ( в очите на външни лица честата смяна на интереси може да бъде интерпретирана като несериозно поведение ) или продължаваме да правим първото, което сме избрали, но със затихваща мотивация.

 

Аз бях от третия и в последствие втория тип. Никога не съм бил мега добър в нещо толкова, че да кажа на себе си – “Ей, човеко, ти наистина си добър в това”, но пък правя това, което обичам, а от няколко години имам и други занимания като колоездене, което отнема все повече и повече от свободното ми време, танците (и участията покрай тях), блогването и на последно място – писането.

Много хора смятат, че мотивацията е само за спортисти, но не е така. Има хора при които дори и едно потупване по рамото с думите – “Брато, това решение е наистина добро”, може да свърши чудеса.

 

И тук е времето да кажа, че това е моето виждане и не е задължително човек да пасне на 100%, в някоя от трите точки. Все пак човек не е тетрадка от десет листа, а книга (понякога от няколко тома) и е напълно възможно някой да пасне на повече от едно от нещата в списъка или да си има своя си, четвърта точка, която да пасва като онези матраци по теб и просто да не искаш повече.

Вие от кой тип сте? Има ли друга категоризация според вас?
Пишете в коментарите вашите мнения.

10.02.2017

Петък е, петък е, крещеше черния дроб…

Снощи реших най-накрая да изляза и да побягам малко. Като се навлякох изглеждах на нещо средно между дебелия дядо Коледа + елена му. Тръгнах от Севастопол по долната част на морската градина, после през Почивка (шибания баир пак ме остави без въздух!), после по черните касъци до свлачището, през Станчовата алея, ФК и Севастопол. Точно 8 км за един час. Следващия път – повече. В strava профила ми можете да видите и маршрута + две размазани снимки на пустата морска градина.

 

Днес стана ясно, че ще говоря на WordPress meet-up Varna за “Security testing of WordPress”. Който му е интересно да заповяда.
Ще си говорим за сигурността в платформата и за системна сигурност също. Така или иначе имам мераци да направя едни тестове на nedko.info свързани с bruteforce заплахи така, че ще имам и готов материал до тогава.
Ще покажа и няколко инструмента за self-diagnostic на WP и Do and Don’t. Ако на някой му е интересно нещо повече може да драснете един коментар.
Освен това ме поканиха на Cloud Conf 2017, което е сериозно събитие за cloud development/cloud engineering. Темата най-вероятно ще е за 2FA, но ще пиша повече като има развитие.

 

Очертава се вълнуваща лекционна 2017 година.

In other news: