Tagлюбов

Да свириш Бах на 90

Днес ще си говорим за любов.

И по-скоро за двама влюбени, а именно Márta and György Kurtág (няма да ги пиша на Български, защото транскрипцията на György Kurtág е [ˈɟørɟ ˈkurtaːɡ] :) ).

György Kurtág е един от най-значимите композитори и пианисти в последните 90 години (wiki page за повече информация). Свири с жена си Márta, която също е успешен пианист.

György е роден в Румъния през 1926 г., мести се в Унгрия 1946 г. и се жени година по-късно за Márta (тогава) Kinsker. Двамата стават дует от тогава до ден днешен. Или точно седемдесет години.
Имайки цялото време на света те са направили нещо удивително – сляли са любовта един към друг (както можете да видите и от видеото) и любовта към музиката в едно.

И без повече пледоарии ви преставям запис от техен концерт от края на Ноември миналата година:

 

Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова”

“Историята на Цвета Стоименова”

Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.

С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.

Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.

Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.

Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.

В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.

Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:

“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.

Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:

“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”

Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.

 

“Зимата на 1927, София.

Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.

Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”

Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.

Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.

Усмивки.

Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.

Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.

След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.

Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.

Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.

Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена мъж.

 

Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.

 

Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.

След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.

Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.

 

Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.

Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.

Ваш,

Недко.

Грация за двама

Стих в минало време

 

И вървях към нея.

И настигнах я.

Прегръщах страстно, силно,

Милвах нежно,

Любих страстно

и обичах силно.

И тя замина си. Там, надалеч.

Но в сърцето ми завинаги ще си остане

Прекрасна.

Рошава.

Енергична.

Свенлива.

 

Разказ в едно действие

 

Как се бе озовал там дори и Искрен не можа да си спомни.

За момент цялата му вселена спря своята стихия. Спря да се върти, да мисли, да създава въображаеми сценарии за всичко около себе си, спря да се чуди, да се мъчи. Просто спря.

Само есенният бриз напомни колко истинско е всичко около него. Тя, той и вятърът.

Бяха се прегърнали. Неговата буйна чуплива коса се вееше свободно далеч над яката на ризата неспособна да бъде спряна от нищо. Гъстите, светло кестеняви коси се вееха гордо, сякаш искаха да покажат себе си на целия останал свят.

Очите му бяха притворени заради вятъра. Светло кестеняви, понякога пъстри тези очи сега грееха. Бяха пълни с онази искрената обич, която имат само децата и влюбените. Онази обич, която понякога ги пълнеше с горчиви сълзи, понякога ги препълваше от щастие.

Един малък кичур сякаш напук се беше затъкнал и стоеше пред лицето му, леко в страни от лявото му око. Някак гордо се бореше с неспирния вятър, който размеси и останалите кичури в причудлива гора от тънки и светли дървета.

Устните му бяха ярко червени. Бяха изпити само миг по-рано от Нея – жената, която беше центъра на неговата (смятана дотогава) незначителна вселена. Бяха червени като кръвта, изпълнила сърцето и всяка веничка по лицето му. Ушите понякога пукаха заради това. “Заря” сещаше се той, когато се случеше, припомняйки стара история от детството си.

Лицето му беше покрито с брада. Тя стоеше не по-малко горда от перчема, който продължаваше да се бори срещу вятъра. Кестенява, но много гъста. Той обичаше да Я гъделичка с нея. А на нея ѝ доставяше удоволствие да провира пръсти в нея и да го целува. Силно и непресторено.

Надолу, както почти винаги, беше с риза, леко протрити по коленете дънки с надути джобове и стари обувки. Това бяха любимите му дрехи.

Грациела бе момиче с бяла кожа, керемиденочервена коса и пъстри очи. Очи в които Искрен се губеше често. Тези очи действаха като магнит за него и бяха като малко прозорче, което водеше директно до сърцето ѝ. Чрез тези очи той познаваше какво ѝ има всеки път щом я видеше – дали е щастлива, дали я боли нещо…

Върху бялата кожа имаше няколко лунички. Ехх, тия лунички… Искрен ги бе целувал стотици пъти. Стотици. Та от светлата кожа контрастираха очите ѝ – пъстри, а на определена светлина бяха кристално чисти.

Грациела не криеше когато обича. Тя беше от тези, които когато са влюбени те засипват с най-милите думи, които имат. И ти става едно хубаво и топло на душата. Ех.

Искрен бе обгърнал силно Грациела в ръцете си. Те бяха точно над тънкия ѝ кръст, малко под цветния есенно-зимен шал, който се спускаше с особена грация от врата ѝ. Той бе сключил пръстите си един в друг, макар и да бе трудно заради дебелите ръкавици, които носеше. Бе се притиснал силно в нея – за да не ѝ е студено.

Косите им се вееха свободно, а плитката между тях образуваше едно ръждиво тъмночервено, което бе присъщо за началото на есента.

Той се доближи бавно към нея, вдиша чевръсто, изпълвайки белите си дробове с чист, макар и студен въздух. Гледаше я толкова жадно, колкото и миг преди първата им целувка.

Доближи се бавно към нея и усети присъщата топлина в устните и сърцето, които пееха тогава. Той не усещаше болка или студ. Усещаше само любовта, която течеше яростно във вените му.

Задържа се така няколко секунди и си отмести главата. Тя продължи да стои пред него с влажни устни, обгърнала го с нежните си ръце, леко потреперваща и отворила сърцето си към него.

Той понечи да каже нещо, но студена струя въздух го спря. Хвана я за ръката и неволно усети нещо много мъничко. Погледна и се се усмихна. Това беше един много стар негов подарък към нея – тънка червена гривничка с малко сребърно сърчице. Усмихна се.

– „Обичам те, Грациела. Обичам те.“ Каза той докато търсеше трескаво пръстена из джобовете си.

Обичам те.”

 

Историята (надявам се) ще продължи.

03.02.2014 г.,

Н.

Любов

Тази седмица в курса по Творческо писане имахме разни задачи, които правихме. Беше интересно, но и много предизвикателно, защото трябваше да четем на глас на напълно непознати нашите неща. Буквално изливахме душите си един през друг. Зареждаше и натъжаваше, отпускаше, напрягаше. Всеки бе със своя  си заряд и история.

Понякога е много самотно да четеш току-що написан стих на непознат.

 

 

Любов

Тя можеше да има много форми.

Тя е топла и студена, кипяща и спокойна,

с форма на богиня, със сърце на майка.

 

Тя тежи на сърцето и ума колкото перо,

но понякога гъне уморените ми нозе и тежи.

Боли ме.

 

Обичам. И мразя.

Прегръщам. И целувам.

Свиря на нея. Слушам я.

 

Изпивам я с поглед, заливам я с целувка.

Стоплям когато е студена,

охлаждам я когато душата ѝ кипи.

 

Аз? Аз съм щастлив.

Понякога изгорен, понякога замръзнал. Сам.

С душа тежаща колкото планина и сърце леко и празно.

 

01.07.2014,

Н.

Те

Вдъхновен от страхотната бургаска милонга и хората, които присъстваха не се сдържах и още тогава нахвърлих няколко реда в моето малко тефтерче за спешни музи, които така и не редактирах. Редовете в общи линии описаха вероятно някакво желание или по-скоро виждане вдъхновено от невероятната музика и танцуващи.

И молба към вас – моля, под статията да постнете вашата любима танго/милонга/танго валс мелодия.

 

 

Те

Прожектори – цветни, три.
Светят в очите – поздравяват.
Четири несбъданити животи,
Четири небивали, неродени любови
Остават три, две, една.

Една необичайно дълго задържала се история
Смеят се.Танцуват.
Не говорят.

Споделят два свята в един.Един нероден, но със сигурност заминаващ си скоро.
Последни ноти, Финал. Край и сбогом.

О, почакай. Усмивка срамежлива, една, скоро цели две.

Може ли този временен безвечен свят да просъществува?

01.05.2014 г.

Н.