Tagколоездене

Свръхчовекът и интервюто му с мен

Както писах преди време Жоро от Свръхчовекът с Георги Ненов ме покани да поговорим малко за Дунав Ултра, мотивация и за още няколко интересни неща.
Подкаста излезе и можете да го чуете тук:

 

Благодаря на Жоро за страхотното интервю!

Гостувах на Свръхчовекът

Вчера се видяхме с Жоро, който ми помогна супер много за подготовката ми за Дунав Ултра и записахме един епизод за Свръхчовекът с Георги Ненов.

Колкото и пъти да се видя с него все се удивлявам на мега енергията, която кипи от него.

Поговорихме си надълго и на широко за Дунав Ултра, за спорта, за мотивацията и за трудностите, за добротата и за Dimmu Borgir.

Очаквайте подкаста на 23.10.2018 г.

Мина Дунав Ултра 2018

Понеже пак се очертава огромен разказ ще го разделя на няколко отделни поста за да е по-лесно прехвърлянето на безинтересния текст и да се проследи криво-ляво timeline-а на събитието.

В тази част ще поговорим за мотивацията, тренировките и логистиката до старта на събитието.

Тренировките

В последните почти 4 месеца наблегнах върху колоездачните тренировки и храненията като за второто използвах професионалните умения на Георги Ненов от livetolift.com, който си има и свой подкаст носещ желязното име “Свръхчовекът с Георги Ненов“. Жоро се хвана и започна да ми предава своите знания методично и уверено, без да ме начупи с мега рестриктивните диети или да ме кара да правя абсурдни хранения така, че едвам да ставам сутрин от леглото. Започнахме първо с измерване на мерките ми и не беше приятно като заигра метъра. След това започнах да си водя дневник на това какво ям, кога и как се чувствам. В началото беше странно да пиша всичко това и да знам, че някой го следи, но изигра огромна роля при по-нататъшното – “От една вафличка нищо няма да ми стане”.

После дойде ред на специализираната част с колоезденето – храненията на колелото, в почивките, преди и след тренировка, възстановяване, пейсинг и много и малки tips and tricks, които ми влязоха в страхотна употреба.

Жоро е мотиватор, който има супер дълбоки разбирания за това как работи нашия организъм, от какво имаме нужда и как да го направим. Доволен съм от избора си и работата с него.

Ще спомена само някои от промените, които тялото им изпита от Юли до Септември:

  • Талия: -11.5 см;
  • Корем: -11 см.;
  • Задник: -5.5 см;
  • Килограми: – 102 кг. –> 94 кг. (note, че около май-юни бях 105 кг.).

Относно техническата част с тренировките се стараех поне веднъж седмично да правя по-дълга дистанция (между 100 км и 200 км) с експерименти откъм пейсинг, хранене, прием на вода и други. Освен това гледах 2 до 3 пъти в седмицата да правя и стандартни дължини от до 50-тина км. експериментирайки. Например преди няколко седмици за едно каране направих катерения на две баирчета във Варна (този на Почивка и на Борисовата Воденица) общо 20 пъти, друг път правих TT, трети път – смесени маршрути.

Карах големи и дълги изкачвания, опитвах се да анализирам къде ми стига лимита и колко мога да издържа, и си направих изводи, които използвах по-късно на събитието.

По колелото направих няколко значителни ъпгрейда като основните са – сменени жила и брони, нова задна гума (старата беше направо като решето), ново колче и кормило (кормилото е compact, което ми е мечта от години). Общото му тегло в този вид е 10.5 кг.

Подкрепата

Обикновено когато човек каже на близък или приятел, че ще отиде да кара почти 700 км. за 48 часа среща два типа реакции:

  1. С какво мога да помогна?
  2. Това не мислиш ли, че е излишно? Не мислиш ли, че е по-добре да си почиваш вкъщи и да не се натоварваш толкова?

Е – срещнах и двата типа, но това не ми попречи кой знае колко на мотивацията (за разлика от предни пъти). За това изигра основна роля Златина, която на моменти беше по-мотивирана от мен да ходя на тренировки, интересувашe се от всичко, което правя и ме надъхваше най-вече в моментите, в които аз нямах на какво да се опра. Без нея дори не бих отишъл на старта. Предполагам знае колко много значи това за мен и особено факта, че последните 3 месеца бях на колелото повече от 80 часа, време изяждащо нашето заедно. Тя го прие и насочи към най-доброто за мен. Думите свършват някъде тук.

Пешо от друга страна направи всичко с техническата и планиращата част – намери двама човека, които да карат поддържащата кола с нас, да носят нещата ни, да ни помагат, да не спят повече от 3 часа за двата дни от състезанието, направи денивелационен план с по-вълнуващите части от трасето и timeline с времената, които трябва да покрием за да финишираме. Той организира и спонсора ни – Isostar, който ни приготви едно страхотно кашонче с всичко от което имахме нужда, както и подкрепата на веломагазин за светлини и резервни части при нужда.

Семейството и приятелите реагираха първоначално малко резервирано, защото знаеха не по-малко добре от мен какво ме очаква заедно с всички евентуални негативни последици. Но с улягане на идеята съдействаха с каквото можаха, което ме направи безкрайно щастлив.

Пътуване и логистика

Реших да използвам услугите на WizzAir за да се дотътря до София, а за колелото и двете раници с екипировка използвах Еконт. Останах приятно изненадан като разбрах, че всичкия багаж + обявена стойност на колелото и GPS-а + застраховка излезе 20-тина лв. Аз си бях приготвил единия бъбрек. Момчетата от Варненския офис на доставчика бяха ангажирани сигурно 40 минути с опаковането на колелото, свършиха добре работата, но им писна в някакъв момент и сигурно ми теглиха по една като си тръгнах.

Няколко дни преди да тръгна получих мейл, че получавам безплатен ъпдейт до WizzPrority, което ми осигурява сигурност, че чантата ми ще е в кабината и отделно помещение за чакане на опашката за shuttle-а. Е – излязох отпред и … чакахме 30-тина минути на 30+ градуса. Усещате ли иронията?

После последва коронния ми номер със спането с отворена уста в самолета. По правило ако някой друг ме вози и нещо не ми държи ангажирано вниманието заспивам моментално. И не знам защо, но ВИНАГИ с отворена уста. Отворих очи и първото което видях беше двете стюардеси да ме гледат и да се смеят. Радвам се, че още мога да забавлявам хората и също, че нямаше мухи в самолета.

Престоя ми в София беше интересен. Видях се със сестрата на Злати (където останах Вторник и Сряда), която ме посрещна топло както и двете ѝ момиченца – Катито и Габито, с които взаимно си стопихме лагерите от игри, видяхме се с колеги и дойде Четвъртък – времето за тръгване към Видин. Запознах се с Любо и Ева, които бяха отговорните хора за транспорта и обслужването ни по време на карането. По пътя към Видин спряхме да хапнем в една кръчма на средата на нищото със страхотни манджи и продължихме. Пристигайки във Видин, Пешо си направи застраховка живот и отидохме на мястото за провеждане на първоначалния инструктаж.

Там бяха 30-тината юнаци и юначки с които щяхме да атакуваме заедно Дунава. Презентацията на Борис Бегъмов беше прекалено дълга и с прекалено много детайли, които забравих още с излизането си от вратата. Запознахме се с няколко човека, запалихме джапанките към Баба Вида да си направим първото селфи, хапнахме, подготвихме велосипедите и легнахме.

Ден първи

Телефона звънна в 5:00, станах, изкъпах се набързо (доколкото мога да изкъпя и изсуша набързо косата…), Любо вече беше буден. Приготвих си багажа, сложих екипировката и се срещнахме с Пешо и Ева (които спаха в друг апартамент) и оттам – към старта. Беше към 7, когато отидохме на центъра и зачкахаме. Участниците се събраха един по един, организаторите бързаха да си приготвят нещата и така в 7:30 започна официалното откриване. Борис и кмета на Видин Огнян Ценков говориха, пожелаха ни успех и … СТАРТ. Ама чакай – не истински старт, а за пред фотографите и дрона. Пък и центъра разоран – ще го ремонтират. “Ей там, напред до пътя тръгнете”. Тръгваме ние, знаейки, че ще боли, ще гоним време, ще се борим със себе си и всички други драми и … никой не идва. След малко дотичаха едни жени облечени като от кметството (то няма от къде другаде да бяга де) и задъхани – “Кмета ей сега идва”.

Чакахме 20 минути кмета да се придвижи пеш от Баба Вида до Старта. ДВАДЕСЕТ МИНУТИ. Да бяха му дали едно колело на човека, преди казаха, че бил триатлонист, щеше да се справи.

Малък teaser – ако не бяха тези 20 минути закъснение много часове по-късно на финала нещата щяха да са наистина инфарктни.

Как да е, преглътнахме го това, часът вече е 8:20, камери, полиция, кмет, организатори, 5-6 изключително недоволни шофьора, че нещо се случва и не могат да минат с нормалното си темпо. Организатор и кмет стискат ръце за последно, всички сме върху педалите (#nohomo), тръгваме…

“Чакайте, чакайте, изтървах ръкостискането” вика една нахакана фотографка, предполагам от местния вестник. Аз се разбеснях вече, че ми писна и тръгнах, заедно с всички останали.

Темпото в началото с полицейския ескорт организаторите определиха като несъстезателно и стегнато, така и караме и ние. Полицейската кола кара с 20 км/ч, ние отзад. След малко колата кара с 40 км/ч, преди баир нагоре намаля, отзад става половин километров ластик, спираме, чакаме да се съберем и да пропуснем движението, тръгваме. Бавно, ластик, спираме, тръгваме, спираме, ластик, тръгваме. След като полицаите ни оставиха разбрахме, че отзад имало няколко човека, които издъхнали в началото и чак тогава ми светна за грешката, която организаторите направиха – просто не беше честно да тръгваме в една група хората, които бяхме декларирали, че ще изминем маршрута за 48 часа и тези за 5 дни. Вторите можеха да си позволят цялото време на света, да се разхождат и най-вече – да карат с приятно за тях темпо и да не се бъхтят като ненормални. Според мен трябваше да направим едновременен старт, но петдневните да са зад втората полицейска кола с адекватно темпо, за да не се чувстват пребити още в началото.

Как да е – приключихме с полицейския ескорт и милионите снимки от тази същата фотографка (снимки, които съм сигурен, че няма никой никога да види) около Арчар и започнахме с карането. Аз все гледах наляво – Дунава е голям, а аз не бях стъпвал толкова на запад. Подминавахме гледки, които бяха толкова различни от това, което съм свикнал да гледам, че понякога ми се приискваше да бяхме направили петте дни, за да можем да се разходим като хората по поречието на реката.

Първото ни изкачване беше на Арчар на 28 км. Добри Дол, Сливата, Орсоя та чак до Лом пътя беше прав, настроението – отлично. Влизайки в Лом ни очакваше първия от общо седемте сериозни баира по пътя. Това е 2.8 км. със средно 5% наклон. Не, че не го изкарахме, изкарахме го, но ми се окоти коня (този израз така и не разбрах от къде е дошъл и ме е страх да питам), а паветата караха леките болки в ръцете да се засилят с още малко. За пръв път в живота си карах толкова дълго на павета.

Пътя мина през лошия асфалт на Ковачица, там и по спомен спряхме за почивка. Ева и Любо бяха спрели на една отбивка и бяха приготвили хапване и вода, имаше даже и столчета на които да седнем. Бегъмов спря с буса и си поговорихме малко, снимаха ни, а ,у, и продължихме. Надявахме се това да е най-лошото трасе по целия маршрут, но surprise – не беше.

Прекосихме едно приятно мостче на р. Цибрица и след нея последва баира, отвеждащ ни до покрайнините на Горни Цибър. От там последва едно страхотно спускане към Козлодуй, където трябваше да се отбием на първия ни за деня чекпойнт. Още като завихме от основния път усетихме, че това посещение ще е специално. Парка на Козлодуй е може би най-красивия парк, който съм виждал изобщо. Имаше една дълга улица от двете страни с приятни къщички, кестени, които ни пазиха от вече сериозното слънце, и приятна атмосфера. Стигнахме до паметника, направихме по едно селфи с Пешо и отидохме при колата, където рая вече беше слязъл. Нашите ходили до магазина, взели още яйца, сирене и бекон, айрян и бяха извадили от доматите на бабата на Пешо. Всичко беше приготвено и ни чакаше. Беше толкова яко, че ми се искаше да останем там още няколко часа.

Потеглихме с известна неохота и продължихме. Вече бяхме направили първите сто километра и всичко беше приятно. Само слънцето да не печеше толкова…

Потеглихме към АЕЦ Козлодуй и едно кратко изкачване. Учидих се на огромните мащаби на АЕЦ-а, после се учудих защо се учудвам. Учудих се и на това.

Следващите 25 км. преминаха в сравнително равни участъци с неприятен на места асфалт. Подминахме Хвърлец, Гложене, пресякохме р. Огоста и се насочихме към четвъртия от седемте баира на Дунав Ултра – този на Оряхово.

Сам по себе си не беше нещо, което не сме виждали с Пешо – ~5км с около 5% наклон и лош на места асфалт, но вече беше топло. Усещането беше все едно някой ни поливаше с гореща вода докато сме във фурна в къща, която гори. Хубавото беше, че в наше ляво се показваше Дунава и това ми даваше сили.

През всичките почти 700 км. нямаше и момент, в който като видя Дунава нещо да не ми трепва и зарежда вътрешно.

Километър 140, а навън времето беше станало адски горещо. Пешо трудно понесе това и се надявахме в Лесково наистина да има пункт от местни жители, които да ни насочат към чешма или поне сянка. Спирайки там рая дойде. Имаше местни, усмихнати люде, приготвили нещо за хапване и вода за пиене, а до тях имаше нещо дори по-ценно – чешма. Красива и голяма, изрисувана и добре поддържана чешма с деца и усмихнати хора наоколо. Пешо влезе буквално целия в нея и светна, аз потопих само краката до колената. Напълнихме вода, поговорихме си с хората и продължихме напред освежени и готови да атакуваме най-стръмния баир по целия маршрут на Дунав Ултра – с. Остров.

Табелата на с. Остров ни посрещна равнодушно, лошия асфалт преди селото малко ме наплаши, че изкачването ще е още по-трудно. Знаехме вече, че местните ще ни посрещнат топло и последвахме табелата. Чакаха ни кметицата на селото и още две жени. Посрещнаха ни топло, поговорихме малко и избухахме няколко парчета солена и сладка баница, която кметицата лично била замесила предната вечер. След разговора се отбихме до близката будка в която продават кафе и бухнах първото кафе за деня. Продължихме по живо по здраво. Притаихме дъх, готови да атакуваме. Минаха 20 метра, 50 метра, 100 метра и питам Пешо – “Абе тоз баир няма ли вече да идва, че ми писна!”. Оказа се дълго село. Как да е, точно в подножието му Пешо видя табела “Евтаназия по домовете”. Беше малко doomsday общото настроение в селото.

Малко за анатомията на баира – дължината му е ~2.5 км със среден наклон от около 6.5% като имаше няколко участъка от по 10-тина процента. Общо изкатерихме около 160 метра в положителна денивелация. Ако това не ви говори нищо ще обобщя – беше трудно. И все пак не беше невъзможно. Аз се притеснявах дали ще успея да го изкарам и да запазя силите си (все пак бяхме на 540 км от финала), но в компанията на Пешо го изкарах и дори не беше кой знае колко страшно.

Появиха се и фотографите на събитието. Двамата бяхме целите в пот, но настроението беше добро. Подминахме един циганин, който още не беше еволюирал до финалната си форма, посмяхме се, а, у, дойде спускането и БАМ

първа спукана гума

Влязох зверски в много неприятна дупка и чух шляпането. Спирам, Любо светкавично ми подаде помпа, щангички, гума и аз се заех със смяната. В това време фото екипа спря до нас с едно раздрънкано Пежо и предложиха помощ. Като видяха, че се справяме започнахме да си дрънкаме някакви неща, дойдоха и двойката румънци, които помолиха Пешо да им помогне, че на момчето му се беше прецакал нещо задния дерайльор и по негови думи каза, че последните 50 км. карал на най-леките предавки :D Сигурно се е пръснал.

Към средата на процедурата въпросното Пежо тръгна само по баира надолу без човек в него. Аз се пръснах да се смея, фотографката изприпка и я спря. Малко по-напред беше колелото на Пешо и малка бездна.

Гумата беше сменена, на Claudiu колелото беше оправено и потеглихме. Очакваха ни още около 120 км. Следващата ни цел беше с. Гиген или по-точно римското селище Улпия Ексус. Когато стигнахме направихме по едно селфи и поговорихме с другите колоездачи, които засякохме там. Вече беше започнало да се смрачава и изкарахме светлоотразителните жилетки, стопове и фарове.

Преминаването през с. Гиген беше много приятно – първо, че поддържащия автомобил караше зад нас и се чувствахме с пъти по-сигурно, и второ – времето беше много приятно, свеж въздух преминаваше през нас, няколко къщи светиха, a темпото беше добро.

В продължение на 50-тина км. карахме с равномерно темпо по напълно прав път без нито един баир, но километрите вече натежаваха.

Последва ни предпоследния баир на ден първи – този на Сомовит – около 3 км. с лек наклон от около 4.5%. Не беше голяма драма, но дупките бяха отвратителни.

В Никопол седнахме на непредвидена вечеря с румънците, Любо и Ева. Вече бяхме адски изморени, а плана беше към 23:00 да сме в Свищов. Беше ясно, че няма да успеем да стигнем навреме. Освен това асфалта беше много особен – мега грапав, спусканията ги взимахме с 20 км/ч и това постоянното избягване на дупки беше също доста изморително.

В крайна сметка ден първи свърши в 2:30 в околията на гр. Белене (веднага след като си направихме по едно селфи на табелата).

Пешо, Ева и Любо разпънаха палатките и спаха там, аз реших да спя в колата. Въртях се сигурно един час докато си успокоя духа и тялото.

Ден втори

Часът е 5:30, алармата звънна. Събудих се странно свеж знаещ, че денят ще е дълъг и интересен. Изпихме по един горещ чай с Любо, Пешо и Ева и тръгнахме по своя път. Учудващо, бяхме починали достатъчно за да продължим, духа и на двамата не беше пречупен, а задника и дланите ми не бяха тотална щета. Все хубави неща.

До Свищов, както писа и Пешо, стигнахме на автоматик, а и пътя беше супер равен. Посрещнахме изгрева, спряхме на една бензиностанция на Свищов, бухнахме по едно кафе и продължихме към точка номер 5 – църквата с въртящите колони. До нея за окончателно събуждане ни чакаше един кратък, но лют баир до църквата.

След това се отправихме към единствения несъборен паметник на Ленин в страната – този в Новград. Спряхме, поговорихме малко с местните, напълнихме вода и потеглихме. След едни приятни спускания телефона ми звънна и беше Борис Бегъмов. Каза ни, че сме объркали маршрута и трябва да се върнем. Не беше тежък на връщане, но отне около 40-тина минути, малко баири и бяхме на прав път директно към лошия път на Белцов/Ценово.

Та точно пресякохме р. Янтра и попаднахме на един от най-лошите пътища изобщо – имаше дупки тук-там, но лошото беше неравния асфалт. Имаше стърчащи камъчета, които го правиха добър по време на дъжд или може би сняг, но когато караш колело с 25 мм. широка гума надута на 7 бара чувството не е яко.

Не знам дали споменах, но за разлика от ден първи ден втори, противно на това, че се насочваме към равна Добруджа, беше много по-хълмист. Положителната денивелация беше 2,75 км, което е рекорд за 400 км. за един ден за мен (баси изречението, а?).

Първият сериозен баир беше и този с гадния асфалт между Ценово и Обретеник – почти 5 км изкачване с общо 200 метра денивелация.. последва едно страхотно спускане и пак – баир, после пак. Така нещата продължиха до Русе – малки изкачвания.

В този момент ясно помня как грохнах.

Ей така от нищото уж се смачках. Помня как мрънках на Пешо да намали макар, че времето изобщо не беше с нас и така направихме смяна и водих аз. Заведох ни в Русе за снимка, но усещах как състезанието за мен скоро ще приключи. Усещах липсата на всякаква енергия, демотивацията, огорчението, че ще проваля и двамата. Бях навел глава и въртях колкото можех, но трябваше поне два пъти повече за да имаме някакъв, какъвто и да е било то шанс да се впишем в 48-те часа.

Четиридесет и шест километра бях между това да припадна и да опитвам да държа темпото на Пешо докато той беше намалил осезаемо. Беше най-трудната част от карането. И най-трудното беше не това, че нямах сили, защото вече бяхме карали 30+ часа, а това, че психиката ми беше на косъм да се предаде. Нямах никакво желание да кажа – “Повече не мога”, но знаех, че нямаше да изкарам много.

И все пак въртях. Въртях точно толкова, колкото ми беше максимума и така 46 км. И понеже вярвам в щастливи съвпадения, но не и за моя сметка, бях безкрайно учуден като се засякохме с врачанско-виниската група.

Нека ви разкажа за тях, защото толкова колорит е трудно да бъде описан само с едно изречение. Врачанско-видинската група е единствената четворка на Дунав Ултра 2018. Най-ниския участник там е 190 см, средния ръст е около 2 метра. Всичките четирима са в много добра форма, но не това е най-интересното в тях. Те са по друг начин интересни. Те са цветни. И то толкова цветни, че като тръгнат да говорят и човек може да се спука от смях.

И така, видяхме ги, поговорихме малко с тях, Пешо обърна на врачански и вдигна още повече настроението, аз стоях отстрани насран и ,знаейки, че сега ще е още по-тъпо ако не мога да им наваксам темпото. Карахме малко заедно, но аз нямах повече какво да дам. Тогава Пешо дойде и ми каза – “Това е последния ни шанс. Ако ги изтървем никога няма да приключим в 48 часовата рамка”. И беше прав. Имахме още над 220 км., нощта беше близо. Напънах наистина колкото можах, че и повече. Това беше моя абсолютен предел. Броях на ум, следвах темпото, опитвах се да карам плътно зад последния.

Не успях.

Правих постоянно ластици и това сигурно изнерви момчетата, но сигурно са ме видели, че давам каквото мога и се случи това, за което ще им бъда благодарен винаги. В района на Тутракан последва един 3км баир, който не беше нещо кой знае какво, но аз грохнах. Педалирах прав, седнал, сменях начините на дишане, хапнах малко и успях да направя сигурно 300 метра ластик.

Не спрях.

Някак тия петимата ми показаха, че мога да бъда с тях, но трябва да го заслужа.

И въртях. Ставах, сядах, дишах. Пак ставах, пак сядах, дишах.

Изчакаха ме.

Болеше, но продължих. От този момент до следващите 200 км. се сформира един колективен дух в който станах член и аз.

В спорта често можеш да разпознаеш сърцатите хората без да говорят много и те го показаха, и петимата.

Пристигнахме в Тутракан, направихме по едно селфи, поговорихме си малко с фото екипа, който беше там, напълнихме вода, хапнахме малко, заредихме, приготвихме се за една дълга нощ и тръгнахме. Следващата ни цел беше Силистра. Тези 60 км. ги взехме с 18 минути почивка. Момчетата въртяха здраво, аз стисках зъби като на места бях толкова изтощен, че се чудих дали няма да падна някъде.

Дългата поредица малки, но стръмни баирчета се гъбаркаше с мотивацията и това, което е останало от мен, но така и не се откъснах от групата.

Стигнахме Силистра, а там Любо и Ева бяха паркирали до марка и осмия чекпойнт и правиха омлет. На тротоара. Спряхме, аз се строполих на земята, но нещо дълбоко в мен знаеше, че няма да оставя момчетата както и те мен. Вдишах няколко глътки въздух, хапнах, посмяхме се с момчетата и тръгнахме.

В първия-втория ден на новолунието вечерите са тъмни като в гъз. Толкова тъмни, че ако е облачно човек може да се дезориентира без много трудности.

Дойде времето за последния сериозен баир на Дунав Ултра на 150км от финала. Участъка на пътят Силистра-Добрич продължи около 19-тина км. като се наредиха две катерения. Не те бяха трудни, но спирахме често, нямахме още кола зад нас, която да свети и най-лошото беше, че не можехме да видим кога най-накрая ще свърши проклетия баир. 80 минути катерене и спускане на спирачки и общо под 20 минути почивка стигнахме върха на нашето приключение. Карахме с доста добро темпо, дрънкахме си някакви неща, аз си възвърнах силите и мотивацията, ума ми беше супер свеж.

Карахме вече към моя роден град – Добрич и започнаха шегите. Всичко беше страхотно докато не видяхме в далечината няколко светкавици, които раздираха облачното, тъмно като катран небе. Дадохме си експертните оценки, че няма да ни вали и не мина много време докато стигнем до Средище, където заваля един малък порой. Понеже бяхме подготвени набързо облякохме непромокаемите горнища, но то веднъж като те навали… Почакахме малко да намалее и тръгнахме. Наядохме се на кал чак до Добрич.

Оттам маршрута мина през летището, което с ръка на сърце мога да кажа, че беше най-лошия път през целия маршрут. Гониха ни кучета, беше тъмно, имаше мокри участъци със скрити дупки, скъсахме спица.

След като минахме най-лошия път по трасето тръгнахме в посока Кардам (с. Стефан Караджа, Генерал Тошево – Кардам). Там участъка е нов и идеално прав (буквално, денивелацията до Кардам му е само няколко метра). Тръгнахме бавно с Пешо докато видинско-врачанския отбор не оправиха скъсаната спица и след няколкостотин метра зад нас се чу буквално вой, който каза нещо от рода на: “Хайде последна атака, пустиняци!”. Оставаха ни около 70 км, слънцето още не се беше показало. Настръхнах, настъпих педалите (#nohomo) колкото можах и се учудих, че изобщо мога да си контролирам още краката. С едно отмерено движение четворката ни изпревари и ние се залепихме зад тях. Не знам какво е да изпитваш религиозно увлечение (макар, че съм имал въображаеми приятели), но в този момент изпитах нещо такова. Часът по спомен беше някъде около 5:00 и непрогледната новолунна нощ започна да сменя леко-леко цветовете си. Признавам направи го бавно, имаше и мъгла на места, но го направи. В първите успели да пробият лъчи на новия ден ние карахме със скорост, с каквато никога не съм мислил, че ще мога да се движа след 600 км. и общо три часа сън.

Тогава се случи нещо интересно. С времето в подготовка четох много и не мислих, че ще има нещо фундаментално ново за мен, което ще срещна по време на Дунав Ултра, но ето, че се случи. Когато подминахме с. Стефан Караджа и се отправихме към нашата финална атака на Дунав Ултра осъзнах, че получавам халюцинации… от няколко часа. Беше забавно, защото съм сигурен, че бях с всичкия си, но разтегливите форми променяха вида и цвета си покрай мен. Беше странно абстрактно. Нещо като organic augmented reality – насложена реалност върху нашата. Предполагам, че освен от умората и недоспиването може да съм изпаднал в някакъв сериозен дефицит на нещо (я витамин, я минерал, я нещо друго).

Та, да се върнем на летенето. Когато карахме в участъка с. Стефан Караджа – Генерал Тошево усетих онази близост с моя край, която като, че ли ти казва – “Добре дошъл”. Почувствах се силен – бях изкарвал тази отсечка неведнъж и всеки път беше абсолютното удоволствие. Удоволствието да караш с тия петимата, които вече виждах повече като войни, беше нереално.

И за добро или лошо свърши хубавия път, стигнахме до Кардам и там, мястото за последната снимка всички спряхме и бойния дух се върна в нива подобни на тези в старта на тази лудост. Посмяхме се, заредихме с вода, пуснахме по една такава и остана последната точка – около 36 км. до табелата на Дуранкулак. Не съм сигурен дали преди съм виждал толкова целеустремени хора, но гледката беше направо настръхваща – всеки се беше съсредоточил (това е думата, защото за всичко друго бяхме вече прекалено уморени), всеки се бореше с последните малки демончета, които бяха останали в него и всеки имаше една цел, която преследваше като хрътка (раздразнителна и много, много гладна хрътка) – последния метър.

Участвах в Дунав Ултра, за да изпитам върховната умора, чувството на прераждане (което изпитах на два дуатлона, 2-3 бревета и един sky-run) и да докажа на себе си, че още мога. И ще бъда честен – за 600 км. не бях изпитал в концентрация това, освен на няколко малки глътки. И това ме натъжи.

Ето, че броейки последните метри, а когато караш 670 км. 30 км. се чувстват като метри, попаднахме на един много лош участък. От момента помня само, че слънцето вече се показваше, имаше пъстра сянка по отвратителния асфалт, бяхме развалили формацията, за да се спасим поединично от огромните дупки, и …

Чу се все едно се счупи метал.

Шляп,

шляп,

шляп.

Втора спукана гума на 30км. от финала и най-вече – време, в което най-малкото забавяне ще ме дисквалифицира. Продължих да карам. 100 метра, 200 метра, 300 метра. Бях убеден, че ще изкарам, вече не мислих за колелото, знаех, че няма да има остри завои по пътя. Исках да приключа колкото се може по-скоро.

Не можах.

Момчетата ме спряха, погледнаха ме (всички без изключение знаехме, че ще финишираме или няколко минути преди края на контролното време (48:20 часа) или ще се провалим. Сервизната кола вече беше по пътя си към Дуранкулак където щеше да ни чака, аз нямах никакви инструменти в себе си, Пешо също. Това беше най-голямата ми грешка в цялото каране. Тогава капитана на четворката ми даде помпа и резервна гума, което беше огромен жест. Ако нещо се случеше с някой от тях нямаше да влезем в контролното време и всичките тези усилия щяха да бъдат напразни.

Сърцатите хора се показват по действията.

Пешо искаше да остане с мен, но нямаше смисъл – нямаше да сменим гумата по-бързо.

Не мисля, че ми отне повече от 3-4 минути да сменя гумата, още 1-2 да я напомпам до 7 атмосфери (което е абсолютен рекорд за мен) и да потегля отново. Ръцете ми бяха целите в масло (от веригата), трепереха, но не от друго, а от вълнение. Ума ми беше бистър, усещах върховното чувство на това, че състезанието започва едва сега. Състезанието беше със самия мен и този път нямаше къде да избягам, да се скрия.

Когато скочих на колелото, за да догоня момчетата усетих какво е издало звука на счупен метал – колчето на кормилото ми се беше строшило на две, но болта и контра-гайката си бяха здрави. Това ме постави в ситуацията, в която трябваше да избирам да спра и да не рискувам или да карам още около 30 км. до финала. За тези, които ме познават няма да се чудят дълго време какво ми беше решението.

И малко за това защо реших да продължа. За разлика от (да кажем) градските велосипеди шосейните не се управляват от кормилото, а от цялото цяло на колоездача, подобно на моторите. Основната част за управление на велосипеда е (както би казал Карен) – гъзът. Накланяш леко наляво и колелото отива там, накланяш на дясно и отиваш на дясно. Единственото, което трябваше да съобразявам през тези последни минути беше да държа ръцете на симетрично разстояние една от друга, за да запазя баланса на кормилото спрямо болта и да изнеса цялата си тежест (94 кг. съм ако не помните цифрите в началото) на кръста/гърба, за да може ако се счупи болта да не падна, а да запазя някакъв баланс.

Продължих. Polar-а беше умрял и пуснах Strava от телефона. Тя отчете последните 11 км и средна скорост от 28 км/ч. Шестотин осемдесет и седми километър, въртя като вятъра. Имах чувството, че за точно този малък, микроскопичен момент аз правя нещо. Чувствах се значим пред себе си, което е толкова рядко. Чувствах, че ще настигна момчетата и ще финишираме заедно. Чувствах, че мога, чувствах.

Вдишай-издишай, вдишай-издишай. Бях на прага на хипервентилацията. Гърдите ми се раздираха от сутрешния въздух, в мен гореше пожар, който нямаше да мога да загася ако не финиширам навреме. Болеше, но знаех, че ще боли повече ако не можех да финиширам навреме. Средния ми каданс беше между 110 и 120 оборота за минута, което е нещо крайно нетипично за мен.

Вдишай-издишай, вдиш…

Нещо ме стисна за гърлото грубо, силно и (не)очаквано.

В далечината, в последното спускане, в последния, шестотин деветдесет и осми километър, в последните завъртания на педалите, с последните вдишвания и издишвания се показа малката тълпа от хора, които стояха до табелата и започнаха да викат като ме видяха на хоризонта.

Часът беше 7:59.

Последните метри бяха нещо, което не исках да се случва. Исках да продължа и да карам още дни, да се радвам и да знам, че мога. В 7:59 се движих с 42 км/ч и въртях толкова, колкото не съм въртял никога.

Финиширах точно в 8:00

Пешо ми подаде последния сигнал, знаеше, че не можем и двамата да разчитаме на моята преценка. Аз слязох от колелото, оставих го на земята, стиснах силно ръката на Пешо и легнах на земята.

Не съм сигурен какво беше чувството, когато финиширах. Исках да си продам колелото, да го хвърля някъде или да се прибера на ход към Варна. Не чувствах удовлетворение, не чувствах, че съм победител. Не чувствах.

Поговорихме малко с Пешо, с Любо и Ева, с момчетата от видинско-врачанската група,  върнах им помпата и нова резервна гума, някой подаде кенче, отпих една глътка, повече не можах.

Брат ми вече беше на финала готов да ми прибере тленните останки към Варна. Беше се подготвил повече от подобаващо – имаше една кошница с няколко бири (имаше и безалкохолни), солено и сладко за хапване, газирана вода, минерална и още неща, но аз бях толкова изморен, че не можех да поема повече нищо. Закара ме до Варна като през половината път аз просто бях заспал като пън.

Трябваше да минат две седмици, за да мога да почувствам нещо. Чувството не е като да си победител, защото не беше състезание, но не почувствах, че победих себе си. Пешо, момчетата, Любо и Ева не ми позволиха да стигна до абсолютното отчаяние, да се предам. Дължа им много.

Дали ще има друго такова каране сигурно питате? Още не знам. Не съм сигурен, че искам да го карам без Пешо, Евтим, Сашо, Наско и Иван, Ева и Любо и Златина.

 

И малко линкове:

  • Блог поста на Пешо по темата можете да прочетете тук;
  • За да можете да си представите настроението около гр. Тутракан можете да хвърлите едно око на видеото;
  • И малко статистика:
    • Изминато общо разстояние (с отбивките): 698 км.
    • Изминало време: 47:41:28 ч.;
    • Време на движение: 37:39:57 ч;
    • Време на почивка: 10:01:32 ч. от които 3 часа в сън;
    • Средна скорост: 14,6 км./ч;
    • Средна скорост на движение: 18,5 км./ч;
    • Общо изкачване: 4423 м;
    • Общо спускане: 4428 м;
    • Най-висока точка: 276 м.н.в., Карапелит – Добрич;
    • Най-ниска точка: 14 м.н.в., Силистра;
  • Денивилационния план за двата дни (+11 км на финала, защото Polar-а умря) можете да видите в галерията. Ако имате въпроси по тях ще отговоря на драго сърце. Ако са ви интересни и профилите на някои от баирите също мога да ги включа;
  • Този разказ го писах две седмици без ясна причина защо. Бяха направени почти 50 редакции по него, анализа на данните отне също съществено време. Пътят е отъпкан така, че следващия път би трябвало да съм по-експедитивен. Благодаря за търпението <3

 

Август месец в цифри

Последно време тренирам колкото мога за Дунав Ултра и се получава. Статистиките за Август месец са:

  • Общо 826 км на колелото;
  • 10 тренировки;
  • 7400 метра вертикална денивелация;
  • 30+ часа на седалката;
  • 11 кг по-малко.

 

През последните месеци се концентрирах върху храненията и успях да сваля няколко кг, да изчистя честите грешки, които правих по време на каранията си и да започна да се усещам не като топка лой по баирите.

 

Цялата история за тренировките, за Жоро от live-to-lift, който ми помогна да сваля 11 кг. за около 3 месеца (+ подробни измервания), за Златина и нейната подкрепа ще опиша след Дунав Ултра.

 

Днес изпратих колелото по Еконт и следобед летя към София, а четвъртъка се хващаме с Пешо и още едно момче (което ще кара поддържащия автомобил) и потегляме по пътя към старта на Дунав Ултра.

И последно, да не размивам единствения си пост от месеци насам – това ще е най-трудното, най-дългото като времетраене и дистанция, най-тежкото психически и с най-малко сън каране, което ще направя вероятно през живота си. С мен ще има GPS устройство, което ще stream-ва в реално време накъде сме така, че ще се радвам да пишете от време на време. А аз ще прочета сутринта преди старта отново “Не мога?“. Този мой разказ винаги ме е карал да мечтая.

07.06.2018

Последните дни чета доста за карането на дълги разстояния на висок каданс и нещата изглеждат постижими. Днес ще завъртя пак към Албена да видим резултатите.

По този повод предното ми каране с подобна цел беше преди няколко дни и като приключих Polar-а ми каза да си гледам работата. Беше се счупило нещо в данните и така и не можах да ги извлека. Още ме е яд. А от поддържката ми казаха, че нямам шанс да взема дори и счупения файл (понеже запазва с XML-like format данните лесно може да се намери проблема ако не е нещо тотално осрано). И така.

In other news:

  • Следващия месец Intel правят 50 години, а тези дни пуснаха лимитирана серия на 8 генерация Intel Core i7-8086K, който работи на 5.0 GHz тактова честота. Според тях това е голям milestone, но всички знаем, че от доста време насам тактовата честота не е едноличен синоним на върхова производителност (баси изречението);
  • Ако при ъпдейт на WordPress получите “Briefly unavailable for scheduled maintenance check back in a minute” не се шашкайте. Това е добра идея, защото при ъпдейт за малък период от време сайта ви може да хвърля грешки, логове и каквото се сетите. За това от WordPress са направили тази страничка, която да показва нещо адекватно в такива случаи. Проблема обаче е, че понякога не иска да се трие. Оправянето на проблема е много лесен и просто трябва да изтриете .maintenance файла от основната директория на вашата инсталация. След това си вижте правата по директориите, защото това е една от вероятните причини;
  • Страхотно четиво за SEO хората – “100+ Google SEO Success Factors, Ranked“.

Ще участвам на Дунав Ултра 2018!

Още една мечта е на път да се сбъдне.

По съществото си Дунав Ултра е едно огромно каране по поречието на северната ни граница. От миналата година го дебна, но така и не успях да се включа, защото започнах нова работа и приоритетите ми се смениха.

Скоро излезе информация за тазгодишната версия на Дунав Ултра носеща името Dunav Ultra: Teamwork. Правилата са прости:

  • Човек може да се запише индивидуално, екип от двама или екип от четирима души;
  • Карането е с несъстезателен характер;
  • Времето за финиширане е ДО 5 дни.

Няколко минути след като излезе официалната информация Пешо ми писа – “И кво, можем ли го за 48 часа то’а Дунав?”. И така се сформира нашия екип от двама ентусиаста. Един програмист и един QA :D

Участието беше платено, уговорката как да стигнем, груб план на карането и т.н. бяха направени за часове. Само ще вметна, че ще направим 400+280 за двата дни, разделени с малко сън.

Ще бъде епично.

 

И понеже ще има и live GPS tracking ще намеря начин да го сложа в блога ако ви е интересно да гледате какво се случва с нас.

 

До септември!

05.06.2018

От толкова много време не съм писал, че списъка, който имах за този пост е вече прекалено остарял.

Месеца при мен мина добре, ходихме със Златина преди седмица на първите летни палатки, Дунав Ултра обявиха, че ще има каране и тази година на което вече силно се надявам да участвам.

In other news:

  • Microsoft купуват GitHub за $7.5 милиарда в акции, което е доста повече от предварителните оценки. Огромен трафик започна да се генерира към GitLab, а Atlassian (на които е BitBucket) имат един огромен пазар с още по-големи възможности за експанзия;
  • Май не съм пускал тук, но EFAIL е името на уязвимостта в имплементацията на PGP;
  • Написах Privacy Policy за блога с повече информация какво паза за вас като посетители (hint – нищо освен access/error logs и google analytics). Всеки, който си го хареса може да си го копира и използва за своя блог с единственото условие конфигурацията му да е същата като описаната :)
  • Блокчейн стартъп спечели финансиране за $4 милиадра без live продукт;
  • Един страхотен сайт, който показва как работи DNS;
  • (малко простотия) Google махнали “Don’t be evil” от техния code to conduct и се вдигна малко шум около това;
  • Божидар Божанов писа за седем мита за GDPR;
  • Нови zero-days на Internet Explorer;
  • Side-channel attacking browsers through CSS3 features;
  • 7-zip също с критична уязвимост;
  • Хомосексуалните господа и дами от Polar спряха форума си, защото в него успяха да разкатаят как работи и върху каква основа върховия им вело-модел V650. Грр!
  • А знаете ли, че ако замените социалните медии с книги за година ще сте прочели около 200 такива?
  • Още чакам видеото от QA: Challenge Accepted 2018.

Polar V650 с поддръжка на Strava Live Segments

Новината на седмицата е, че Polar пуснаха поддръжка на Strava Live Segments за Polar V650. Освен това новите потребители получават и 2 месеца безплатен Premium акаунт.

Ето и списък с новостите покрай последния firmware:

  1. Strava Live Segments – можете в реално време да проследите напредъка по определени сегменти. Можете да използвате до 20 предефинирани сегмента, а синхронизацията става през Polar Flow;
  2. Нови метрики за хората с power meters – Normalized Power, Intensity Factor и Training Stress Score. Повече за тях можете да прочетете във firmware announcement-а;
  3. Един оправен бъг с измерванията на барометъра.

Голяма работа, ще кажете. И ще е така! Знаем, че може да ви звучи тъпо, защото е свързано с платен Страва акаунт и power meter, които струват маса пари, но желанието, което демонтрират Polar да бъдат лидер на пазара е огромно.

Защо избрах Polar пред абсолютния лидер на пазара – Garmin?

  1. Цената. Polar V650 + HR, Cadance и Speed сензори ми излязоха малко над 400 лв по време на промоциите в Basecamp. Garmin 520 с HR, Cadance и Speed сензорите в момента са 670 лв. в намаление;
  2. Марката – Polar, макар и не много познат в нас имат над 40 годишна история. Давам и бира на този, който произнесе правилно името на основателя на компанията – Seppo Säynäjäkangas. Та именно Polar са направили и първия безжичен heart-rate монитор през 1982 година носещ годрото (и типично за ’80 и ’90 години) име Sport Tester PE 2000. Именно те полагат първите стъпки в тогава фантастичното поле на безжичните HR. За сверка сегашния им модел Polar H10 е повече от скандален;
  3. Инвестицията в по-мощен хардуер и по-късните софтуерни ъпдейти не е задължително да са нещо лошо. Early-shipping модела е познат от много години и предлага continues improvement (все красиви български думички).

Успях!

 Най-накрая, след два неуспешни опита от минали години за 200 км + 300 км за два дни успях да финиширам в контролното време.

 

Кратката равносметка е:

  • 500 км за два дни – явно е възможно за 105 килограмов човек НЕтренирал последните 6 месеца;
  • Общо почти 12 000 калории заминаха за  двата дни;
  • Направих над 25 хранения уикенда (каква мечта, но без да кара човек… :D) включително над 10 гела, много сладко, изотонични напитки, над 10 кафета и по груби сметки около 10 литра изпита вода;
  • Не само краката са важни, а и инатът. Според мен последните ~30% от втория ден беше абсолютно нелогичен и нерационален за моите мускули и само на едната проклетия го изкарах;
  • Ръцете болят не по-малко от краката;
  • През деня температурите стигната до над 20 градуса, вечерите паднаха до около 5. Това с една и съща екипировка, много е трудно човек да уцели правилната комбинация;
  • Имайте предвид кучетата. За 2 дни ме гониха на десеттина пъти български и румънски торби с косми и кокали. Не е яко ако е тъмно като в гъз и от полето се чуе бягане на 2-3 кучета и лай. Но ако човек е подготвен нещата са по-лесни. И един от най-важните уроци – ако ви гонят НЕ ритайте или размахвайте ръце, защото ще изгубите баланс и оттам ще стане по-голяма беля;
  • Добър фар и стоп са не само задължителни, но и животоспасяващи. Ако дадете 20 лв. за китайчета, които са малко по-слаби от църковна свещ и сте на 60 км. от дома чувството не е приятно. Не съжалявам и за секунда за инвестицията за моите. Жилетка и каска са абсолютно задължителни също както и power bank;
  • И последно – болеше. Боляха стъпалата, краката, гъза, ръцете (пръстите ми са още изтръпнали) и рамената. Психиката на човек при такива разстояния са изтънена и разклатена, готова да се разпадне при всяка миниатюрна преграда. Това е сигурно най-трудното – да победиш себе си.

И така, за изминалата седмица сбъднах една моя мечта, която преследвам прекалено много време, а тази – ще се изпълни друга моя, професионална мечта, която доскоро не вярвах, че ще реализирам.

Stay tuned.

Polar V650

Вчера тествах новия Polar V650. Ще споделя впечатленията си в няколко точки, ако на някой му е интересно да пита в коментарите:

  • Дисплея е огромен. Не е с изключителна резолюция, но специализираните touch screens са така. А този има и IPX7, което е малко успокояващо когато започне да вали;
  • Контролите са интуитивни;
  • Има си микро фенерче, което може и да мига. Полезно е ако сте достатъчно прецакани да нямате предни светлини поне да имат някакъв шанс видят;
  • За пръв път карам с каданс и HR сензори и са супер полезни, особено карането по зони;
  • Има 7 конфигурируеми екрана с всякакви данни (включително ако имам power meter да показва с кой крак какво усилие полагам по време на тренировката!);
  • https://flow.polar.com е много полезен инструмент. За разлика от Страва, която ако искам да си видя каданса да кажем ми иска premium версията.
  • Минуса е, че import-а на вашите вече записани карания понякога се прецаква много лошо и трудно се оправя. Ако можете да си pair-ните телефона с Polar-а няма да имате проблеми.

 

Понеже така и не приключих статията – ако някой смята да си купува Полар и има въпроси нека пише тук.