Tagгалерия

29.11.2017

Aaaaand here we go again. Опитваш се да се логнеш като root на MacOS High Sierra с празна парола, натиснеш няколко пъти login и … влизаш.

В интересни времена живеем.

 

Още един комикс в колекцията – този на The Perry Bible Fellowship

 

 

 

Днес е голям ден – Злати ме открехна за съществуването на King 180! Препоръчвам.

И още – Джейм Лаурънс явно обича да плува, тича и кара колело. Може би малко по-вече от мен и вас. Всъщност е участвал и завършил успешно 50 Iron man-а в 50 щата за 50 дни. Това освен нечовешко е и крайно впечатляващо.

Мина EU Code Week Varna 2017

И ето, че мина Code Week Варна 2017.

Презентацията си я направих на 90% Петък вечерта стоейки до около 2:00., а сутринта отидохме два часа по-рано от старта на Code Week-а в Costa Coffee, изсмуках едно flat white (което съдържа три къси еспресота) за отрицателно време и пренаписах 80% от презентацията.

Качихме се в презентационната зала на хотел “Черно Море” и останах много доволен – имаше мек килим под нас (който е от съществено значение да се изчисти кънтенето в залата), страхотни столове, тюлени пердета, които не пропускат светлина за да може да се вижда какво презентирам на проектора.
Малко преди старта оставих малките изненадки, които Немечек любезно ми предоставиха (отварачки за бира, които са и поставки за такава, весели химикалчета с ръчички и тефтерчета със скрити в тях бонбонки (казващи се “Plan B – creativity boosters”)) и беше крайно време за първи контакт с хората (и тест на това дали всички ме чуват добре. Побърборихме си малко с всички (докато все още влизаха хора) и си личеше от тогава, че презентацията ще е приятна – средната възраст беше под 27, хората бяха разговорливи и не се притесняваха да комуникираме открито.

Презентацията започна в 10:10, Галин Желелязков, организатора на EU Code Week Varna, започна с всъпателни слова за Code Week, разказа с лекота за организацията и идеята на събитието и дойде моя ред като първи лектор.

Залата събира по думи на организацията 120 човека и беше почти пълна, което беше много приятна гледка (особено и за първа лекция). Говорихме на дълго и на широко за всякакви неща, хората се включваха от време на време, имаше и кикотене при някои от меметата, които бяха в презентацията.
Силно се надявам някой да се е вдъхновил и да е почел малко повече по темата.
На Александър Тодоров дължа извинение, че обърках къде работеше. Правилния отговор е Red Hat Enterprise.

И на IT бога Светлин Наков на който му обърках името.

Останалите лекции бяха на:

Страхотни лекции. Юлиан по навик е харизматичен и надъхващ, Преслав Михайлов с който се запознахме преди началото на събитието беше приятен и с лекота разказа нещата, които очевидно са му доста интересни, Жан говори със страстта на човек, който се кефи супер много на това, което прави, Галина Момчева отново демонстрира класа с нейните идеи, а накрая Aaron събра всички около себе си и демострира колко е интересно човек да се занимава с 3D Printing.

 

И малко линкове:
Линк към събитието във Фейсбук;

Медийна подкрепа на събитието имаше от moreto.net, БНР Варна, kmeta.bgyouthub.bg, Информационна агенция “Черно Море” и интервю с Галин Желязков. Искаше ми се информационните агенции и “информационните агенции” да имат малко въображение и да си пишат новините сами, а не да copy/paste директно от събитието.

Презентацията ми:


(Ако се чудите как се embed-ва Google Slides в WordPress (и не само) можете да прочетете тук)

Моите видеа:

Част първа:

Част втора:

Част трета:

 

 

Всички видеа можете да намерите тук:

 

И малко снимки :)

Велоприключение из Троянския балкан

След съботното микро-катерене в неделя дойде ред на колоезденето. Това колело ще пропътува над 1000 км в багажника и ще е кощунство ако не го изкарам поне веднъж.

И така попаднах на събитието на Велоприключение с маршрут – Тетевен – Рибарица – Шипково-  Балабанско – Троян – Борима – Старо село – Български извор -Гложене – Тетевен.

Сутринта станах, оправих си нещата и реших да донапомпя малко задната гума, че беше отпуснала. Стандартната процедура се превърна в извращение, когато винтила се закучи при излизането и след малко усилия успях съвсем лесно да скъсам винтила от гумата (?!?) и да си прецакам помпата (винтила остана вътре).

Бях решен така или иначе да отида да карам и качих колелото с нова вътрешна гума, но ненадута с надеждата някой да има читава помпа.

Видяхме се с хората през Shell-а на Ботевградско шосе, дадоха ми попма, свърших си работата и след извесно време (като се събрахме всичките седем героя (шест героя и една геройка)) – тръгнахме към Тетевен.
След стотина километра, малко завои и леко размътена глава стигнахме, извадихме колелата и след извесно време стартирахме.

Проблема беше, че тръгнахме около 11:00 и това не беше в наша полза.  Температурата беше около 33-35 градуса и добре, че спирахме по чешмите около пътя да заредим. До края на деня щях да изпия 6 бидона по 700 мл. вода.

Запознах се с всички (по 2-3 пъти, естествено) – всички до един бяха много приятни хора. След 15-тата минута разговорите вървяха леко, карането също. Повечето бяха в IT бранша (всъщност двама програмиста и един dev manager, другите пак са свързани с IT) и един, който отговаря за рекламата и класациите на … Планета Пайнер :D. Този същия е карал 1200 км бревет, който казват, че е един от най-трудните в целия  балкански полуостров.

Всички бяха усмихнати и явно са ме заразили, защото на снимките и аз съм се ухилил като малка пача.

Самото трасе беше много красиво, планинско на места, имаше и катерене. Пътя край Старо Село беше супер красив, но и отвратителен за каране. Момчетата с cyclo-cross велосипедите бяха с малко предимство преди мен, но неприятното усещане в задника, топките и китките остана да напомня за себе си следващите няколко часа.

Спряхме да обядваме в Троян в кръчма Старата Къща. Нещата там бяха типично балкански – огромни порции вкусна храна на добра цена. Например аз си взех зеленчуци на скара, пилешка пържола (пържолата беше гадна, признавам), 700 мл. вода, таратор и домашен сладолед (3 топки с парченца смокиня). Всичко това ми костваше 13.50 лв. :)

На връщане и вече включили се към един от главните пътища Варна – София докато карахме в стриктна група (с около 35 км/ч средна скорост) някой пред мен наби спирачки и за около секунда-две се случиха следните неща:

  • Взех решение, че трябва да се хвърля в банкета за да не ме отнесе някоя кола по асфалта;
  • Трябва да ударя спирачки, но и да предупредя хората отзад за да не стане по-голям инцидент и извиках;
  • Направих много малко отклонение на дясно влизайки в каменистия и прашен банкет като в дясно имаше доста храсти, които щяха да свършат работата;
  • Влизайки в банкета отпуснах малко спирачките за да не поднеса и падна настрани. Малко закъснях, защото задната гума се сурна с около 5-6 см.  встрани, но овладях колелото;
  • Дойде лесното – в безопасност съм – остава да спра окончателно. Избрах си един храст в който щях да се блъсна в краен случай и точно преди да го направя спрях напълно.Спрях и първото нещо, което ми мина през мозъка, който успя за толкова малко време да вземе тия решения горе беше – “Бамааму”. Странно нещо е човешкия мозък :)
    Оказа се, че някой хомосексуален шофьор е предприел рисково изпреварване като е заплашил цялата група да ни размаже като във Fat Pizza. Всичко мина благополучно и продължихме да караме към Тетевен.
    Почти бяхме стигнали, изморени и капнали от горещото и на  само няколко км ни беше Тетевен. Спряхме за малка почивка и … ни изядоха комарите.
    Дойде табелата. Беше края на карането. После дойде друга табела – Тетевен Център – 8 км. Оказа се отвратително дълъг пътя до колите.
    Общото време в което сме се движили беше 5:42 минути, а с почивките (които бяха много) – цели 10 часа. За пръв път правя такава дистанция за 10 часа.

Прибрах се кирлив и миришещ на колоездене, ударих един мощен душ и малко по-късно легнах.

 

Малко снимки от Силвия:

 

И моя трак в Страва.

 

Понеделника със сигуност ще е вълнуващ.

София, ден 2

Днес беше първия ми ден в офиса на Немечек София.

Реших да се замъкна по-рано за да имам буфер ако нещо се случи по някаква причина (задръстване, поредица грешки от моя страна и т.н.) и отидох навреме. Просто задръстването беше малко повече от очакваното. неприятно.

Видяхме се с моя team lead – показа ми офиса – отвътре е скандален. Имаме няколко етажа от сградата, две джаги, билярд, просторни стаи и още и още. Колегите са доста приятни и гостоприемни. Силно обещаващо е всичко за момента.

Днес ходих на лекцията на DEV.BG на тема jMeter. Лекцията беше малко скучновата, защото беше за напълно начинаещи, а и нямаше много динамика. Иначе на лектора му личаха тия безброй часове в които си е блъскал главата с jMeter. В отделен пост ще напиша малко повече за лекцията и моя knowledge по темата.
А първото нещо, което видях като влязах в Бетахаус беше Боби – един суперактивен софийски QA, който също обича да споделя масивния си опит с хората и е постоянно усмихнат. Беше приятна изненада.

А стигането от офиса до Бетахаус и обратно беше лесено, особено с помощта на google maps и метрото. След това от офиса цъфнах в апарт хотела (очаквах нещо по-различно. Апарт хотела е скан-да-лен) и сгънах няколко бирички за да разтоваря.

В самия комплекс има малка Billa и тъкмо бях надул Parkway Drive на слушалките и се чудя какво да си взема освен бирите и чипса и един чичак ми маха от края на коридора – “Момче, хайде към касата, че затворихме”. И така се озовах с четири кенчета и един голям чипс за вечеря. Не, че се оплаквам, де. :)

 

Видях един софийски залез, една улица, която се казва Розова долина и точно зад табелата имаше няколко храста рози, няколко талибана, препълнено метро и супер много хора от моята порода в Бетахаус (всяка четвърта дума беше “QA” и аз по навик се обръщам като гладен сурикат като я чуя в нормален разговор :D).

 

Те така – от час слушам Joe Cocker (да почива в мир), стана 03:00 и не ми се спи. Утре прогнозирам, че ще се наредя повече от два пъти до кафемашината.

 

btw, защото съм голям хакер и всичко ми е супер-хипер защитено по сайтовете и т.н. и т.н. често става така, че слагам много ниски права за писане във wp-content на блога и не мога да качвам снимки (и се чудя поне по 5 минути защо).

С тази команда ще направим всички директории с достатъчни права за запис (като приемем, че WordPress инсталацията е във /var/www/nedko.info):

find /var/www/nedko.info/wp-content -type d -exec chmod 755 {} \;

Те така.

Утре се надявам да отделя време и да напиша статията за jMeter.

 

И малко n00b-ски телефонни снимки от днес:

София, ден 1

Днес към 20 часа пристигнах най-накрая и благополучно в София.

По пътя този път имаше съвсем малко изненади, карах сам и беше леко скучнувато. За сметка на това се случиха следните интересни неща:

  • Начесах черешовата си краста, която се появява по това време всяка година с един кгилограм череши вчера и един днес по пътя. Вече череши не искам да виждам поне за няколко месеца;
  • Докато взимах черешите от едно селце по пътя към София един огромен човек слезе от един не по-малко голям бус и чака за ред. Проблема на това да оставиш МПС без ръчна и на скорост е в това, че на леко наклонени равнини ще тръгне. “Буса тръгна”, казвам. “Ко каза, момче?!?”, “Буса, буса, викам, тръгна”. “Пууу маати, стой тука бе” и хукна да го гони. Не беше много дълго, но си струваше гледката :D
  • Валя ме здрав дъжд, а малко по-късно ме пра и градушка. Трябваше да отбия за 20-тина минути докато спре. Пък и тъкмо беше време за почивка, добре разхлади дъжда. Само мотористите по пътя не знам как се справят в такива моменти;
  • Видях дебелия Хюго (английски късокосмест), който вече дава да бъде милван от простолюдното съсловие (хората) за повече от 12 секунди. Жъна успехи сред котките;
  • Утре ми е първия ден в двуседмичното посещение на офиса на Немечек. Вълнувам се.
  • За толкова години командировки и пътувания така и не оптимизирах багажите си и нося половин ТИР с тениски, вело екипировка, колелото (!!) и други. Тия дни ще сефтосам Софийските околия. Сърбят ме пръстите.
  • По пътя към София минах през Пловдив да заредя с малко въглехидрати на Джумаята – джамия със сладкарска част (?!?) където правят скандални сладки, а кафето се поднася с малка чашка розова вода. Силно препоръчвам на всеки. Този път за норматив сгънах Инстамбулска торта и ашуре плюс задължителното кафе.
  • За 537 км Ситроенчето (с кодово наименование “Сутиена”) даде среден разход от 5.3 л/100 км. Може и да се дължи на факта, че карах като баба, както правя обикновено, who knows.

 

Малко нескопосани телефонни снимки:

Преживях първия си дуатлон

Вчера беше един много интересен ден (представете си, че казвам думата “интересен” с един много завлачен, пълен със съмнения, но със светещи очи глас).

От около месец в главата ми беше идеята да се включа в дуатлон дисциплината на iRun – “Горско бягане и колоездене “Аладжа манастир”” – 35 км. колоездене и 13.5 км. бягане.

Искам да уточня две неща:

  1. На истинско MTB (добре запознатите сигурно ще ми се изсмеят с онзи пренебрежителен начин по който само един MTB колоездач може да се изсмее на шосеен колоездач като чуе Sprint Apolon Pro 27.5″ да минава за истински MTB велосипед, но на мен ми хареса), което наех от Здравко от Устрем (благодаря за което!) и карах точно веднъж преди състезанието;
  2. През живота си не съм бягал повече от 7 километра и то по асфалт.

 

tl;dr

Жив и здрав съм. Организацията беше невероятна, маркировката и пунктовете – също.
Мамо, татко – не четете надолу. Може да има неща, които може да съм пропуснал да ви разкажа :)

Подготовката

Ден преди състезанието имах възможност да изляза да пробвам МТБ-то. Подкарахме колелетата със Злати и отидохме да се запиша там, където се провеждат редовните бягания на iRun в Морската Градина. 30 кинта назад (защото се записах в последния момент, иначе цените бяха респективно 20 лв. и 25 лв. за по-късно записалите се) и се сдобих с номер петстотин и две, който щеше да бъде извикан по мои сметки около девет пъти на седем контроли и два финала с и без колело и един як бъф, който носих със себе си по време на състезанието. След това потеглих сам към Декатлон от където си взех резервна гума и зацепих с пълна мощ към Аладжа Манастир. И понеже не познавам MTB маршрутите реших да мина по шосе до Аладжата и после да направя малко горско каране.

 

Крах и един научен урок

Още преди да изляза от града усетих трудности с колелото – гумите бяха прекалено широки, шока докато не започнах да го карам напълно заключен обираше много голяма част от енергията ми и не я пренасочваше към педалите и респективно колелата, а се сгъваше и я поемаше лакомо както аз сгънах супата, която Ели щеше да ми даде след около 30 часа.

Макар и чел немалко не можах да преживея лесно разликата между шосейния и планинския велосипед. Гумите са огромни и меки, кормилото е право и доста широко, педалите не се закопчават, а платформите не бяха добри, предните и задните плочи се сменят с палцови команди, които понякога бърках и най-вече дисковите спирачки, които спираха много повече отколкото понякога исках.

MTB велосипеда има свой живот и ако мога да го съпоставя с животно то би било повече като нещо горско, което иска да върви с огромните си лапи върху листа, да се цамбури в реки, да се цапа до ушите и да е свръхстабилно. И респективно изобщо не се чувства добре извън гората.

Едвам стигнах до Аладжата, баира го взех с яд и дойде ред на насечения (за мен) терен. Вече преполовил силите си влязох на територията на MTB-то и напуснах своята. Отключих шока и се понесох по равните пътеки около манастира. Усещах колко много абсорбира шока, колко абсурдно добри са спирачките и как големите и меки 27.5″ (на около 2.0 бара) гуми стъпват стабилно на земята. Усетих как си измених позицията и как започнах да се чувствам по-сигурен и стабилен. За жалост това продължи около 20-тина минути.

След края на карането ми и връщането в града се чувствах съсипан – емоционално и физически. Средната ми скорост на най-бързия ми и любим терен беше едва 17 км/ч, а само преди няколко дни бях направил рекордните за себе си 27.9 км/ч по почти същия маршрут с шисейката. Знам, знам, няма нужда дори да си помисляте, че ги сравнявам, защото са напълно несъпоставими, но при каране на почти един и същи терен волно или не се сравненията сами изплуваха.

Научих, че ако искам да карам MTB трябва да се науча да карам наново. И да видя колко красива е природата по горските маршрути.

 

Състезанието, част първа

По традиция преди състезания и бревети ставам по-рано, закусвам бавно, слушам малко музика, проверявам екипировката и велосипеда си още веднъж и ако имам време чета своя разказ “Не мога?” (колко помпозно, а?). Този ден не беше изключение.
Едвам наблъсках колелото в колата и тръгнах към месността Аладжа Манастир около час и половина преди официалния старт. Като стигнах вече имаше доста хора, велосипеди, деца, кучета и всички бяха усмихнати (дори и добермана, който беше единствения вариант да си вдигна средната скорост по баирите нагоре, ми се стори усмихнат). Изкарах колелото, сглобих го, приготвих си номера (петстотин и две, да не го забравите до края на разказа, ей!) и потърсих приятели. Видях Право, Карен и още двама-трима. Отбих се при Никото от Нико Байкс и се заговорихме.
По едно време един човек дойде при мен и ми каза – “Случайно преди да си имал един Drag Grand Canyon?”. Учуди ме въпроса, защото Drag-а го продадох преди две години, но именно с него участвах на първото си (и единствено до вчера) MTB състезание пак на Аладжа Манастир. Оказа се, че ме помнил от тогава и ми изказа респекта си (това беше, защото Drag-а е хибрид, който някой би сметнал, че е убийство да бъде каран в такива условия на насечен терен и особено с 28 мм си гуми).

После минах покрай щанда на Допел Херц и се загледах в нещата им – имаше магнезии, витамини, малки еднократни дозички с кофеин и таурин (от които се възползвах) и две добре подготвени за повода жени зад щанда. Заредих, поговорихме малко с момчетата от Нико Байкс и се наредихме с Карен и всички останали колоездачи на старт/финиша. Имаше 20-тина минутно забавяне на старта, предполагам са имали солидна причина за това и смятам, че такива неща се случват така, че нямаше драма. 30 минути след нас стартираха и бегачите.

Старта

Старта беше даден и невидима сила ни закрепи един за друг докато не образувахме нещо като голям рояк от плът, метал и гума, който се завихри бясно към едни стълби, които бяха щедро намазани като филия с мармалад от ягоди, но вместо слузесто-червената гъста течност имаше загнили листа, кал и камъни. Минах с доволно темпо и ясната представа, че ако някой от нас падне е напълно вероятно да има много лоши последствия. За моя радост тези пред и зад мен бяха по-опитни и не ми дадоха и момент в който да се притеснявам за собствената си цялост и на тези около мен.

Последва каране по почти равен терен и със супер много хора около мен – деца, мъже и жени на всякаква възраст, подготовка и велосипед.
Първото спускане беше на едва десетата минута от старта и за шест минути бях цар на света – беше сравнително спокойно спускане с много хора отпред и отзад, листа, тишина (макар и имам опасения, че някой осемдесет и пет годишен англичанин нямаше да мисли така), свеж въздух и красота.

И последва първо изкачване, което по Страва профила ми е имало скакалка (или по-скоро стена?) с денивелация от 31.2% (в Strava профила ми на 22:11 минута). Бутах, карах, бутах, карах и го изминах.

 

Искам да се извиня на хората, които четат този пост – мислих да опиша всеки баир, гледка и спускане, листата и аромата, хората и усещането, но историята ще заприлича на енциклопедия пълна с точни проценти, цифри и бездушие точно като стар балон с въздух. За това ще опиша общото, сравнително абстрактно усещане на това да караш за пръв път 35 км горско и след това да изтичаш 13.5 км.

Маршрута беше нечестно труден на места – имаше стени, които бяха по 4-5 метра високи, които по-слабите физически колоездачи (имаше едно момче, което беше под 40 кг например) сигурно никога нямаше да могат да прескочат без помощта на други. Имаше и спускания, които приличаха на много гъста крем супа с крутони забъркана предната вечер от дъжда от пръст и камъни. Имаше и пътеки, които бяха невероятно красиви, минахме през нива (да – минахме през средата на нивата. Бяхме инструктирани в началото на състезанието, че преди е имало път там, но предния ден са го изорали), минах през реки и стадо овце, срещнах интересни хора.

Моето състезание с другите свърши след не повече от 30 минути след старта и се изправих срещу най-големия си враг – самия себе си.

Времето минаваше и с него се срещах с други колоездачи, срещнах се и с един овчар, стадото му и огромното му рошаво с кални крака куче. Не се запознах с него, но имаше вид на човек, който се казва Данчо, насъбрал трудностите на селския живот на лицето си точно под гъста бяла брада. Махнах от далеч и с усмивка извиках – “Добър да е деня!”. Бай Данчо се опули малко и като ме прецени се усмихна блажно и каза – “Добър да е, момче. Хайде давай напред и успех!” докато бутна с гегата един коч. На 20 метра след това се озовах пред 30-40 см. дълбоко поточе. Вдигнах колелото и преминах по камъните като госпожичка за да не си намокря обувките, които вече се бяха превърнали в бълвоч от кал, пясък и слама.

Малко по-напред се срещнах с още трима колоездача като имаше време да си поговорим бутайки по огромния баир нагоре. Там беше и едно момче на около 13-14 години, което буташе мъжката колелото си нагоре. Предложихме му помощ с което той се обърна към нас и с неочаквана мъдрост и сериозност каза – “Колоезденето е индивидуален спорт. Ще се оправя сам, благодаря.”. Бях впечатлен и му разказах как ние като караме по бревети си помагаме с гуми, помпи, храна, вода и с каквото можем. После без да го питам му хванах единия грип и го избутахме заедно до някъде след което той искрено благодари и пое по своя път докато аз все още се опитвах да си успокоя дишането.

Малко по-натам останахме само двама и се придвижихме заедно докато пътя не свърши. От нашата перспектива имаше поляна до края на пътя и после бездна. Вече бяхме на спускане и много внимателно стигнахме на безопасно разстояние от ръба когато нещо накара кръвта ми, която вече бълбукаше от горещото време (би трябвало да е било около обяд) да се вледени като студения поглед на служител в НАП – не беше трап, а отвратително стръмно спускане. Погледнахме се опулено, намерихме маркировката в далечината и полека-лека с колело в ръка слязохме на безопасно за спускане място. Сигурен съм, че голяма част от участниците са се спуснали от най-високата част, но не съм сигурен дали искам да знам какво е било усещането.

Преминахме още едно поточе, после още едно. Дойде контрола (всичките контроли бяха с ентусиазирани млади хора, които имаха всичко от което имах нужда (като на последната бегачна контрола имаше дори и сол в пакетчета), поговорихме си малко и тръгнах. Оставаха ми само шест километра, какво толкова може да се обърка? Е – обърка се. Терена беше каменист, а отдолу – прясно засъхнала почва. И това по баир нагоре. Шест километра ги изкарах (избутах) за почти един час! Това ме сломи. Напъвах се, дърпах, бутах, бях целия зачервен и бесен на себе си, псувах наум, чудих се къде съм сбъркал в разпределението на силите си, в храненето и пиенето на течности. Мразих се. Карах отвратително бавно, силите изцяло ме напуснаха. Исках да легна и да изчакам някой да дойде да ме прибере. Не исках повече. Бях обиден на себе си, че съм толкова жалък, че не мога да изкарам едва 36 км (като до преди 3 седмици изкарах 370 за два дни), че бях дебел. Очите ми започнаха да губят фокус и точно в този момент една груба нота на отчаяние излезе от гърлото ми. Беше нещо като приглушен вой. Това ме смути неимоверно много, защото имаше хора около мен и това сякаш ме стегна.
После ме настигна един бегач и ме изпревари, после аз го изпреварих, после той мен и така бях изпреварен три пъти от бегач на дълги разстояния (дисциплината му беше 32 км). Реших да се стегна. “Колко километра остават още?” попитах някого. “На тридесет и пети километър сме сега”. “Ъъъ колко?”, “Тридесет и пет”, казва някой. Не повярвах, че съм почти на финала.

Финиша

Дадохме газ аз и едно момиче и заедно с наистина сетни сили се запътихме за финалния спринт.

Видях финиша.

Бях на 20-25 метра от него, карах и започнах да мисля за бягането. И в този момент момичето, което беше само метър-два пред мен падна. Аз спрях, защото моето състезание с другите беше свършило отдавна. “Давай, тръгвай.” виках. Качи се на колелото, но веригата беше паднала, “Давай, давай” викнах. Финишира 2 секунди преди мен.

 

Бях жив. Духът ми се върна и последва второто състезание. Пак с мен.
В този момент вече ми бе ясно, че няма да мога да вляза в контролното време на дуатлонистите.
Спрях се при щанда на Нико Байкс, оставих си част от екипировката и велосипеда, взех си 2 барчета от раницата и тръгнах.

 

Състезанието, част втора

Бях изтощен. Започнах да получавам жестоки крампи на бедрата, нищо, че до този момент бях приел над 1000 мг магнезиев цитрат за да избегна това. Маршрута над средата беше същия като колоездачния. Проблема беше, че краката ми не можеха да понесат повече. Започнаха да не могат да се сгъват, а за моя огромна “радост” още в началото на маршрута последва стръмно спускане, което взех на бедра и накрая се предадох.

Спрях, строполих се на земята и бях напълно наясно с две неща:

  1. Нямаше да позволя да не изкарам маршрута;
  2. Трябваше ми пейсър.

 

Странна птица съм аз – волята ми е най-силна само когато положението вече започне да граничи с невъзможното. В този момент съм излязъл с двата си крака от зоната в която ми е удобно и нещо изплува много дълбоко от мен. Нещо човешко и кокалесто, нещо, което не те хваща за гушата за да те дръпне надолу, а точно обратното – кара те да се изправиш, да драпаш с крака и ръце, да се стегнеш и да дадеш да се разбере на теб самия, че тая работа няма да я бъде.
Започнах да пълзя за кратко, изправих се на крака и започнах да вървя.
Усетих, че съм към края на състезанието си, когато започнах да вървя като патка  (тоест на цяло стъпало, видео с един нагледен пример) – това е един почти сигурен признак, че мускулите ми излизат извън контрол, а сухожилията са се изпънали до безкраен предел.
Вървях така и мучах тихичко от болка докато не стигнах до първата чешма от маршрута. Измих си лицето, пийнах от студената вода, свалих си джърсито с дългите ръкави и продължих.
Не знам кое ме накара да живна, но се случи. Вероятно е от хората, които се разхождаха в гората и се усмихваха и пожелаваха успех или от човека, който подминах докато правеше барбекю на една поляна и се провикна – “Момче, ела да хапнеш с нас, да се подкрепиш” или с това, че стигнах първата контрола. Знаех, че нямам шанс за финиш в контролното време, но не се отказах. Състезанието за мен, срещу мен, беше в разгара си и щеше да свърши след пресичането на финиша.

И от умората вероятно започнах да си внушавам някакви неща. Понеже по маршрута се срещат доста гущерчета, които са шумни докато бягат по сухите листа за около 20-30 минути бях убеден, че зад мен голямо куче или вълк (може сега да ми е смешно като си го признавам, но тогава бях отчаян) и се обръщах на всяка трета стъпка.

За късмет се оказа, че не съм сам и при поредното обръщане видях една бегачка. Оказа се по-добра от мен в бягането и ми послужи за невероятно добър пейсър. Тя определи темпото и лека полека се отправихме към пътищата със засъхнала кал, полята с вятъра, който предвещаваше дъжд и втората контрола.

Там ни посрещнаха с много усмивки млади и надъхани доброволци, дадоха ни храна и вода и ни отпратиха.

Оставаха два километра. Бях жив. Вече не ме болеше, не ми се повръщаше. Бях се изморил да ме боли и просто бягах и вървях, но не спряхме.
Срещнахме същия овчар, който ни спря и ни помоли да му помогнем да си зареди минути на телефона. Още ми става гадно като се сетя колко се разочарова като му казах, че няма да имаме време и че сме на състезание.

Видях последната маркировка преди финала, която два часа по-рано видях с колелото. Нещо в мен се обърна. Бях съсипан физически, но човек никога не знае колко много има и може докато не стигне до предела си и не види, че може още малко. И още малко. И още малко.

Финиша

Направихме последния завой и ни посрещнаха всички участници и голяма част от доброволците по трасето. Бяха се наредили за снимка зад финала и когато ги видях си глътнах граматиката. Беше много вдъхновяващо особено когато всички за секунда застинаха учудени, че има още състезатели и изведнъж всички започнаха да викат и ръкопляскат. Държах намачкания лист с номер петстотин и две пред себе си, а усмивката ми не можеше да бъде скрита.Този момент ще го нося със себе си дълго време.

Финиширахме заедно и извън контролното време.

Аз победих себе си и след втория финал вярвам станах с един кършей по-добър, по-силен и по-отдаден от когато и да е било.

 

Следфинално

Отидох при щанда на Нико Байкс да си взема екипировката и колелото, поговорихме малко с тях и видях другия Карен (до преди година и нещо не познавах нито един Карен, а сега познавам цели двама) от Averi Beers и взех един червен Гларус. Отпих една глътка, тежко въздъхнах и усетих спокойствието да се влива във вените ми.

Огледах се и видях Ели и Свилен, които видях и малко преди да започне моето бягане. “Недко – искаш ли супа?”, попита тя. Беше риторичен въпрос. Наля ми една 500 мл. боб чорба, взех си филия хляб и рая слезе на земята. Бях спокоен, не ме болеше и знаех, че за ден мога да си позволя да бъда горд със себе си.
Прибрах се – чакаха ме Злати и котката, топъл обяд и един приятен ден.

За спорта

Спорта е нещо много повече от потене по фитнесите, по горите, на колелета и с насинени крака и обелени колена. Спорта е споделено съзнание, което кара хората да стават по-добри. Кара ни да мислим за хора, които не познаваме, да спрем и да помогнем с каквото можем на човек в беда, да работим в екип и да се радваме искрено, когато всеки един финишира преди или след нас.

Малко линкове и статистики:

Снимки

Кратка велоразходка до Румъния

Уикенда бяхме в Добрич и Генерал Тошево. Взех колелото и екипировката и се наканих да направя Генерал Тошево – Негру Вода. Винаги излизането извън граница ме кара да се вълнувам супер много и този път не беше изключение.

След катеренето на връх Шипка видях, че новата ми задна вътрешна гума спада леко и реших да я прегледам преди карането. Освен, че беше спукана имаше и огромна цицина. И до тук бях с вътрешните гуми от по 15 кинта. От както имам шосейка карам с вътрешни гуми от Дектатлон за 5.30 лв. за две и понеже са евтини са дебели вършат страОтна работа по нашите прекрасни, гладки и чисти пътища :)
Тръгнах малко преди 12:00 часа от Генерал Тошево, минах през Кардам, продължих по пътя за Йовково (което на всички табели е написано на латиница като Uovkovo) и стигнах до граничния пункт.
Ако за пръв път ми се наложеше да прекося границата с колело сигурно щях да се откажа, но на миналогодишното жестоко 300 км каране (Варна – Генерал Тошево – Констанца – Дуранкулак – Варна) минахме и процедурата е елементарна – само с лична карта и чакане от 5 до 50 минути.

Та стигнах до граничния пункт, поздравих, подадох си картата и чакам за обработка. Граничаря измърморва – “И шофьорска книжка дайте.”. Аз малко заблуден започвам да търся шофьорска книжка и чувам смях от кабинката. Забавни се оказаха граничарите. След като ми върнаха личната карта мръднах 5 метра напред за да си прибера нещата и да продължа, но ме обградиха четирима граничари с интерес като на момченца пред нова играчка и се заговорихме. Единия ме заразпитва:
– С тия дрехи не ти ли духа, момче?
– Духа, но имам имам пет слоя отдолу, обяснявам.
– Аз като бях по-млад ми се наложи да карам три месеца едно Симсонче, знаеш ги, нали? И после 2 години ме боляха колената.
Разказах му за разни мазила, малко тренировки и се изпратихме по живо по здраво с усмивка. Тъкмо закачих единия педал и един от румънските граничари притича до мен и ме пита:
– Unde te duci? Constanza? (Накъде ще ходиш? Констанца?)
– Negru Voda.
Усмихна се, вдгина палците и ме остави.

Тръгнах с усмивка и дочух любеобвилното ръмжене на улично куче зад мен. Беше само и започна да ме годни, извика още едно. И понеже бяха близо до мен слязох от колелото и бях готов да ги направя на ръкавици и двете едновременно. Развиках се и се дръпнаха. Продължих да карам като ми беше ясно, че не бях много категоричен и ще продължат да си ритат здравните книжки.
И реших вместо да сляза и да видим дали моите 100 кила ще го спрат да се състезаваме. За кратко вдигнах максимална според ситуацията скорост, но кучето се оказа доста бързо и охладих поривите му със стария трик като му пръсна малко вода в очите в движение. Отказа се доста по-бързо колкото очаквах и продължих по живо по здраво към Негру Вода.

Негру Вода (Negru Vodă) или по старо му Караомер е малко градче на под 10 км от границата с България. Името му идва най-вероятно от основателя на княжество Влагуя Раду Негру и в превод е “Черния принц” (не “Мръсна Вода” както си мислих по-рано :D). Градчето след последното преброяване е с население от около 5000 човека. Структурата на селището, къщите, кучетата (доста по-дружелюбни от тия по границата) и хората са почти същите като в българско селище, което е и разбираемо предвид близоста му до границата. Потърсих бензиностанция да изпия едно кафе и да взема нещо за Злати, но не намерих, а не ми се рискуваше да си оставям колелото без надзор дори и за секунда и реших да се върна по същия път.
Не бързах изобщо. Разглеждах нивите, красивите гледки и ЖП линиите (а там има много) и набързо стигнах до граничния пункт (където Стравата е спряла да ми засича времето). Пак същата процедура, но от Румънска страна. Стана за около 15 минути (2 минути сканиране на документите, 13 минути гледане в една точка докато дойде другия колега) и тръгнах. Този път на изпроводяк ме гониха две кучета подобни на пинчери с козина, но бяха прекалено несриозни за да спирам и да се разправяме. Пътя в двете посоки е с променлива отврат, тоест е много смотан между Кардам и Йовково, а през останалото време пак не е як.
На прибиране спрях да снимам табелата “Сметището е затворено”, но не успях да заснема “Ферма за кози” малко след това. Щеше да ми свърши страхотна работа за край на спора с някой от срещуположния пол.

И се прибрах. Времето беше между 2 и 5 градуса, духаше, отне ми точно 2 часа, но разходката си струваше.

 

Снимки:

Strava track (от границата към Тошево Стравата явно е спряла да работи…)

04.02.2017 + вело приключения

Вчера през целия ден мислих на къде да отида с колелото уикенда и снощи седнах и си приготвих пълната екипировка за едно хубаво каране, станах сутринта в 6:20, помотах се малко, хапнах, опаковах се и излязох за първата истинска тренировка за “Подбалканското предизвикателство”.

Пълния маршрут беше Варна – Белослав – Синдел – Аврен – Морската градина. С това каране щях да пробвам новите ръкавици подарък от Злати за празниците, новите очила, новата раница с мех с вместимост 2л. Абе голямо вълнение беше. :)

Та излязох в 7:00 – 7:10 точно да посрещна изгрева на Аспаруховия мост. След като малко изкарах езика на стръмното изкачване малко преди спускането на Константиново (този баир на няколко пъти съм бил почти сигурен, че ще пукна преди да го изкарам) спрях да поснимам защитената местност “Ятата”, като водата в малките езера беше замръзнала, а отгоре имаше сняг. Поснимах малко колелото, че то няма една нормална снимка за две години и нещо каране и много лежерно стигнах до Белослав.

Тук е редно да кажа, че зимните ръкавици са си зимни ръкавици. За повече от четири часа каране навън ръцете ми си останаха с отлична температура. Дебели и удобни, функционални, непропускащи вода (не съм тествал, но сигурно се отнася за влага, не са вода) и вятър са едно от най-силните ми оръжия срещу зимните условия. Единствен минус е факта, че не мога да оперирам с телефона докато ги нося и трябва да цъкам с нос (сериозен съм!) за да сменя плейлиста, да паузирам страва или каквото там ми е нужно.

Та пристигнах в Белослав и си дадох сметка, че по-леко каране до там не съм имал. Не бързах да покорявам предишните си рекорди, да изкачвам колкото може по-бързо или да се спускам с 60+ км/ч. И беше яко. Дойде ми желание да изпия едно кафе в Белослав. Отидох до центъра, огледах се, но късно се усетих, че е 8 и малко и единственото отворено заведение беше кръчма, която по вида на посетителите по-скоро не беше затваряла вечерта :) Направих 1-2 снимки на паметника на центъра (снимки по-долу) и тъкмо слагах слушалките и двама човека (на около 50 и 80) ме спряха:
– Момче, извинявай, че те притеснявам, но може ли да питам колко време направи?
Аз малко се сепнах, защото не ме заговарят много хора докато карам и докато отговоря мина малко време.

-Час и десет минути според компютърчето.
Вдига вежда непознатия, вика “Браво, браво. После?”

-После, викам, съм към Разделна, Аврен и Варна.

Огледа ме човека и сигурно се учиди с тия сто килограма дали няма да пукна някъде, пожела ми всичко най-хубаво, по-възрастния махна и тръгнах. Беше приятно да срещнеш някой нормален човек по улиците. Като излизах на главния път видях една баба да ме гледаше заинтригувано. Усмихнах се и кимнах, тя махна с бастунката.
Бях се ухилил като бобър намерил току-що огромна бреза небрежно плуваща в реката.

По пътя към Разделна подминавам затворническото общежитие, спирам, правя няколко снимки, поздравявам един циганин, който върви с една торба вероятно от Белослав към Разделна (7-8 км) и продължавам.

Влизам в Разделна – малко градче с интересна история. През 1926 г. заселници от Южна Добруджа основали сред мочурищата на Провадийска река село Разделна. Най-младото във Варненска област, а може би и в България, то се намира в община Белослав. (wiki). Пътя е приятен, минавам покрай няколко полу-срутени къщи, слънцето леко напича. Подминавам мястото където се пресичат няколко ЖП линии, правя 1-2 снимки и продължавам. От ляво, веднага след края на градчето има солиден строеж и пътя в продължение на няколко километра е насъсен с пясък и ситен чакъл.

Стигам до Т-образното кръстовище, което ако тръгна на дясно ще стигна до Девня и ще съкратя маршрута си доста. Но аз не искам това и се отправям към Тръстиково. Там изглежда малко по-добре отколкото в Разделна. Карам бавно и наблюдавам. Подминавам гробището, което явно преди е било в края на града, но сега вече е по-близо до центъра. Разликата беше шокираща – от моята страна бяха по-новите надгробни плочи – почистени добре, по-натам бяха тия, които роднините бяха позабравили за тях, а най в края видях тези (доколкото видях в движение починали бяха около 1915 г.), които от толкова време не бяха виждали роднинска ръка, че бяха свили грубоватите си каменни форми под тлъст мъх. Беше тъжно.

Продължавам напред към Синдел карайки успоредно с Провадийска река. По пътя видях няколко от контингента и се сетих как никога не е брилянтна идея да карам сам в тия джандеми. Влязох в Синдел, един симпатяга ми отряза пътя, продължих напред, минах покрай магазина, направих левия завой следвайки главния път и минах през една шайка от 15-тина чернокожи. Продължих напред с едно на ум и знаейки, че ще мина през най-голямото гето след малко (главния път минава оттам). Мястото беше типично циганско селище – абсолютна мизерия, улиците бяха потънали в кал и пумия, имаше кокошки, малко циганче носи нещо, една голяма къща с огромни стъклени прозорци, много мрамор и лукс, още 20-тина грохнали къщи и табелата край на Синдел. Няма да ми липсва.

Природата преди, в и след Синдел обаче си заслужава гледката. Пез лятото всичко е зелено  и красиво, благоухайно, а малко след него по посока Аврен пътя минава през гора, която носи прохлада, а зимата – красиви гледки и спомени за лятото. Усещам, че идва най-големия баир в околията по който аз съм минавал и се подготвям. Когато стигнах до него вече се бях надъхал прекалено много за да спра. Завъртях в умерено темпо и с нелошо време го изядох без да искам да пукна, както беше, когато го видях за пръв път. И когато влязох в селото имах посрещач. Едно малко куче порода улична превъзходна + булонка започна да ме лае настървено. Стана ми смешно започнах да се хиля тихо (като слон с хрема) и като се доближих до критично според зверилника разстояние по много смешен начин си извърна малката главичка към портата на къщата, която тъй смело пазеше и замълча като мен на изпит по Линейна алгебра и аналитична геометрия в Университета. Като подминах разбира се продължи да показва на къщите наоколо, че има кой да ги пази.
Стигнах до отбивката, която главния път следва и … изненада. Бях забравил, че баира преди Аврен не е последното ми предизвикателство. След него следва около 1500 метра остро изкачване нагоре (или може да ми се струва остро след предното изкачване… или заради стоте кила, знам ли). Срещнах трима пенсионера, които си говориха шумно. Аз вече бях се изправил и въртях бая здраво докато потта ми вече капеше по ръкавиците. И наближавайки единия от възрастните мъже ухилен широко вика – “Момче, как е? Бива ли в Аврен?”. “Супер е тук. Само трябва да ви сложат един ескалатор”.
Подминах ги. Последва сравнително еднотипно каране до Здравец, което подминах бързо. Пак гори, красиво. Слънцето се показваше измежду дърветата и правеше страхотни сенки.

Карах извесно време докато не приближих местност Харамията и си припомних как преди няколко месеца докато се прибирах по същия маршрут един хомосексуален господин ми светеше на дълги насреща, минах през голяма неравност и не знам какво не ми позволи да се изтърся здравата. Тогава спуках двете гуми едновременно (от тогава в раницата си винаги нося по две резервни гуми) и изкривих и двете кали. Не беше яко. Този път беше по-добре. Излязох на главния път Варна – Бургас, качих се на магистралата (която не  е повече от 10 км…), направих едно сравнително дълго спускане (ако не бях добре екипиран щях да пунка от студ) и лека-полека стигнах до Аспарухов мост и оттам влязох в Морската градина. Изкарах долната ѝ част по буните, изкачих баира на Почивка с много добро темпо (после се оказа, че съм спрял на колко метра преди края на сегмента така, че скоро ще се срещнем пак да видим дали ме бива още.)
Прибрах се прилично изморен, а статистиките са следните:

И видео линк към relieve.cc със същия маршрут.

Деня продължи много приятно. В късния следобед тръгнахме към Добрич на кулинарен туризъм, а неделята бяхме в Тошево. Пътищата са добре почистени и приятни за каране.

На връщане спряхме до плажа между Кренево и Златни Пясъци. Водата беше кристална, мирише на море, а желанието ми да се гмурна беше силно.

Това беше пътвата ми тренировка от серията за “Подбалканското предизвикателство”.  87 км. за 4:20 часа и 858 м положителна денивелация. За подбалканското ще трябва да направя 380 км, под 20 часа и 3000+ метра положителна денивелация.
Ще бъде забавно.

Ето и обещаните снимки. Нямам под ръка image editor та са малко бавни за зареждане, ще ме извинявате. Compressor.io не свърши голяма работа.

Todo – да сменя галерията и да сложа описания на снимките.

151 км приключения на колело до нос Калиакра и скъсаната верига

Човек е жив тогава, когато е на път.

В бреветния календар на БФТ по традиция последния бревет за годината е Варнeския (Варна – Белослав – Ветрино – Дългопол – Арковна – Старо Оряхово – Варна) или общо 203 км с 1800 метра денивелация. Не съм карал този маршрут никога, но до скоро не мислих, че ще ми е проблем. Но откакто направих около двумесечна пауза от колоезденето нещата станаха много различни. Първо качих десетина килограма, обездвижих се яко и най-страшното – мотивацията и нуждата от движение нещо намаляха до критични нива.

 

И като реших пак да започна щях да умра по маршрут, който за мен беше тривиален (за справка – най-добро време Варна – Т-образното на Златни Пясъци – Варна – 46:53, преди седмица – 76 минути). Лека полека започнах да връщам форма макар и с по едно до две карания седмично… Та реших, че ако ще е гарга да е рошава, пък и трябва да се готвя за бревета, който ще е първо 200 км и второ – не съм правил толкова дълго изкачване до сега.

 

Реших да отида до едно от най-красивите места наоколо – нос Калиакра и тръгнах в Събота около 9.30 сутринта. Колелото беше прегледано и готово, новите фар и стоп бяха заредени на 100%, носих си power bank (Владо – благодаря!), 3 резервни гуми (след като спуках 2 едновременно започнах да нося по повече), помпа, тулове, щанги за смяна на гума, миши опашки, лубрикант, водонепромукаема горница, раница, очила и т.н.
Тръгването беше добро и до Златни Пясъци се чувствах добре. После до Кранево беше малко зор, но на баирите там се “състезавах” с един джип и Стравата репортна, че съм я направил 58 км/ч средна. И от кръговото на Албена до Балчик беше трудно. Познавам баира на с. Оброчище и отдавна съм се отказал да го покорявам. Особено когато съм в такава (кръгла) форма. И за това реших да го изкарам со кротце со благо. Във втората половина на изкачването ми паднаха очилата, които до този момент бях закачил на една от презрамките на раницата и моите грациозни 100 кг. + колелото премазаха горките очила. И така следващите 110 км – без.
Стигнах до кръговото на Балчик където заредих с вода и едно двойно късо еспресо, кратка почивка и напред и нагоре. До Каварна пътя беше равен и спокоен.
Каварна винаги ще има място в сърцето ми основно заради концертите на които съм бил и на които неведнъж съм си губил гласа. “Проблема” дойде, когато след края на града направих десен завой към с. Българево. От там до нос Калиакра и обратно ме духа такъв вятър, че ако бях 50 кг сигурно щеше да ме събори. Но пък и гледката си струваше. Безумно големите вертогенератори, есенна равна Добруджа, морето… След това дойде входа за нос Калиакра и оттам красота на най-източната точка на България. Нямаше чужденци, баби, които да продават плетени чорапи и коли. Само аз, колелото и две кучета (които отказах бързо от идеята да ме лаят). Потеглих бавно към най-източната част на страната и зяпах. Беше красиво. Стигнах възможно най-далечната точка там и в този момент моето малко приключение стигна своята среда.
Вятъра беше безпощаден и не ме остави да се застоявам прекалено дълго и след няколко минути съзерцавайки огромната гледка пред мен тръгнах.
Излизайки от нос Калиакра усетих едно много неприятно “хрупане” от курбела, което както стана ясно по-късно не беше изобщо на хубаво. Един от сегментите на веригата просто липсваше. Не знам какво му се беше случило, но не бях щастлив от два факта – единия е, че без верига трудно бих ползвал колелото за нещо друго освен за тротинетка и второ – факта, че една Dura Ace верига струва поне 50 кинта.
Изтръпнах, но реших да продължа възможно най-внимателно за да не скъсам веригата напълно. Карах с 10 км/ч. Но и повече не можах да вдигна без да натисна повечко педалите.
По пътя срещнах една жена колоездачка (с онези колелета с кошове) и я разпитах за вело магазин. И се изкефих супер много на дружелюбността ѝ – приветлива, усмихната и помогна (не ме бива в сравненията без да съм безпристрастен, но ако беше в някой по-голям град шанса да намеря някой катил щеше да е много много голям). Малко преди да стигна до веломагазина зад Томи една глутница кучета ме подгониха та се наложи да слизам и да се разправяме. Заклевам се – някой ден ще си взема пистолет точно за такива случаи (природозащитниците да заповядат и те). И най-накрая стигнах до вело магазина, който беше… затвоен. Чухме се с момчето, но с моя късмет ми каза, че не може да говори и че ще се чуем след малко. След 20 минути киснене на студа (и вече започвайки да се стъмва) реших да звънна още веднъж, но опита ми беше неуспешен. Ядосах се и реших да си ходя. Щях да въртя докато не се скъса веригата и после щях да звъня на някой да дойде да ме прибере. За радост точно на табелата за край на Каварна момчето ми звънна и се уговорихме да отида да ми види колелото.

Веломагазина в Каварна е приятно зареден, имаше си доста неща. Та Георги (мисля се казваше) ми предложи да сменяме звено на dura ace–а с някакво обикновено такова, което не бях сигурен, че ще ме изкара до Варна (и че интегритета на цялата верига не е компроментиран). И така логиката подсказа, че една нова верига е далеч по-добра идея. Имаше баш за осем скоростни венци, което си беше късмет. 15 кинта беше веригата, не ми взе нищо за това, че го занимавам в извънработните часове, аз се оказа, че имам точно 19 кинта, дадох му ги всичките и по живо по здраво тръгнах.

Вече бях изстинал и ми трябваха 5-6 км. да вляза в боен режим. Покарах стабилно до кръговото на Балчик където спрях да взема една вода и едно късо кафе. По пътя вече пуснах предния фар (моята гордост закупена само преди седмица заедно с един приличен стоп) да мига (най-ниско потребление има тогава), а задния стоп светеше през голяма част от деня. Което беше и моята грешка. Малко преди бензиностанцията няколко автомобила ми премигнаха и се усетих, че на стопа батерията му е свършила. Изкарах PowerBank-а, пуснах USB кабела извън джоба, закачих стопа на раницата и така го зареждах докато той работеше.
В бензиностанцията го оставих да се зареди още малко (без значение, че е само 0.5W му трябва време за да ме изкара следващите 3 часа да кажем), поговорихме малко с персонала и тръгнах. Мъглата вече започна да се сгъстява и на около километър от бензиностанцията падна до около 2 метра (от перспективата на колоездач). И така да обобщим – аз съм останал с 2 вафли, батерията на телефона ми е 25%, задния стоп е под въпрос колко време ще изкара, а ако предния спре съм изгубен. И карам по прав път, който от двете страни има поля, мъгла и разни шумове около мен. За момент си помислих, че е време да се стресна, но после сметнах, че няма да спечеля особено от това и започнах да си тананикам на Iron Maiden – Fear of the dark. Доста тематично :)

Хубавото от цялата работа беше, че си познавам добре маршрута, знаех, че ще мога да се прибера и изобщо не ми беше притеснено.

По време на мъглата бях изключително концентриран за дупки, препядствия, ориентация, коли и т.н. Към кръговото на Албена мъглата почти изчезна и реших да спра на магазина на Кранево да си взема нещо за хапване, но като спрях се сетих, че нямам кинти, поразтребих си нещата, спрях да зареждам стопа и закачих powerbank-а за телефона. През това време си говорихме с един прилично почерпан ловец, който противно на очакванията ми беше доста приятелски настроен. Тръгнах лека-полека към Варна. Изкачих проклетите баири на Кранево, после този на Златни Пясъци.

И тук дойде най-голямата грешка от цялото ми каране. Почувствах се напълно в свои води. И мотивацията ми точно за 10 секунди се изпари. Маршрут, който обикновено изминавам за 30-40 минути го взех за час и нещо. Беше болезнено, изморително и изнервящо.

Прибрах се в нас към 19:30 (тръгвайки от нас в 9:30) и не бях толкова изморен, колкото издразнен на последните ми километри.

Ето го и маршрута ми с няколко снимки.

 

Хубави страни на приключението:

  1. Бях подготвен. Носих почти всичко, което би се наложило (на следващия бревет ще се замисля дали да не взема малко спици както прави адаша и една верига с tool. Не се знае, знае ли се!), носих и доста добре подбрана екипировка + ветровка, която спаси доста положението на връщане;
  2. Имаше няколко човека, които знаеха маршрута ми плюс това използвах и Bacon (функция на Strava за проследяване в реално време на това къде съм и малко параметри около карането ми (+ статус на батерията ми);
  3. Бях мотивиран. Бях готов да вървя от Кранево до Варна само и само да се прибера и да победя себе си и това, което искам да разруша в себе си – мързела и липсата на постоянна, болезнено силна, глуповата и отчаяна мотивация, която имах до скоро;
  4. Бях разпределил сравнително добре храната и водата;
  5. Имах добри светлини и power bank, които отчитам за много сериозно предимство.

 

Лошите страни:

 

  1. Трябва на три месеца да водя колелото на профилактичен оглед от опитен сервизен техник (няма да казвам колко съм разочарован от магазина на Драг и как от сега само Нико (от Нико Байкс) ще ми пипа колелото). Това с веригата е възможно да беше предотвратено предварително;
  2. Нямах достатъчно пари в себе си. Първо мислих да НЕ си взимам документите и щях да направя огромна грешка. И второ – при такива карания човек според мен трябва да има 50-60 лв. (като поне 10 от тях да са на дребно), защото ако минавах през друг маршрут и се наложи да пазаря с дебитната си карта от някой хоремаг щях да съм гладен и жаден;
  3. Дебел съм. Сериозно – по-разочароващо нещо от себе си не съм имал. Трудноподвижен съм, капаритетът на белите ми дробове е намален (или поне така го усещам), задъхвам се бързо и влизам рекордно бързо в горната ми граница на пулс, пруфтя като стара баба по баирите. Не карам, а едвам се движа на моменти;
  4. Не използвам правилно екипировката си – очилата ми можеше да са цели сега ако не бях ги поставил на неоптимално място.