Човек е жив тогава, когато е на път.

В бреветния календар на БФТ по традиция последния бревет за годината е Варнeския (Варна – Белослав – Ветрино – Дългопол – Арковна – Старо Оряхово – Варна) или общо 203 км с 1800 метра денивелация. Не съм карал този маршрут никога, но до скоро не мислих, че ще ми е проблем. Но откакто направих около двумесечна пауза от колоезденето нещата станаха много различни. Първо качих десетина килограма, обездвижих се яко и най-страшното – мотивацията и нуждата от движение нещо намаляха до критични нива.

 

И като реших пак да започна щях да умра по маршрут, който за мен беше тривиален (за справка – най-добро време Варна – Т-образното на Златни Пясъци – Варна – 46:53, преди седмица – 76 минути). Лека полека започнах да връщам форма макар и с по едно до две карания седмично… Та реших, че ако ще е гарга да е рошава, пък и трябва да се готвя за бревета, който ще е първо 200 км и второ – не съм правил толкова дълго изкачване до сега.

 

Реших да отида до едно от най-красивите места наоколо – нос Калиакра и тръгнах в Събота около 9.30 сутринта. Колелото беше прегледано и готово, новите фар и стоп бяха заредени на 100%, носих си power bank (Владо – благодаря!), 3 резервни гуми (след като спуках 2 едновременно започнах да нося по повече), помпа, тулове, щанги за смяна на гума, миши опашки, лубрикант, водонепромукаема горница, раница, очила и т.н.
Тръгването беше добро и до Златни Пясъци се чувствах добре. После до Кранево беше малко зор, но на баирите там се “състезавах” с един джип и Стравата репортна, че съм я направил 58 км/ч средна. И от кръговото на Албена до Балчик беше трудно. Познавам баира на с. Оброчище и отдавна съм се отказал да го покорявам. Особено когато съм в такава (кръгла) форма. И за това реших да го изкарам со кротце со благо. Във втората половина на изкачването ми паднаха очилата, които до този момент бях закачил на една от презрамките на раницата и моите грациозни 100 кг. + колелото премазаха горките очила. И така следващите 110 км – без.
Стигнах до кръговото на Балчик където заредих с вода и едно двойно късо еспресо, кратка почивка и напред и нагоре. До Каварна пътя беше равен и спокоен.
Каварна винаги ще има място в сърцето ми основно заради концертите на които съм бил и на които неведнъж съм си губил гласа. “Проблема” дойде, когато след края на града направих десен завой към с. Българево. От там до нос Калиакра и обратно ме духа такъв вятър, че ако бях 50 кг сигурно щеше да ме събори. Но пък и гледката си струваше. Безумно големите вертогенератори, есенна равна Добруджа, морето… След това дойде входа за нос Калиакра и оттам красота на най-източната точка на България. Нямаше чужденци, баби, които да продават плетени чорапи и коли. Само аз, колелото и две кучета (които отказах бързо от идеята да ме лаят). Потеглих бавно към най-източната част на страната и зяпах. Беше красиво. Стигнах възможно най-далечната точка там и в този момент моето малко приключение стигна своята среда.
Вятъра беше безпощаден и не ме остави да се застоявам прекалено дълго и след няколко минути съзерцавайки огромната гледка пред мен тръгнах.
Излизайки от нос Калиакра усетих едно много неприятно “хрупане” от курбела, което както стана ясно по-късно не беше изобщо на хубаво. Един от сегментите на веригата просто липсваше. Не знам какво му се беше случило, но не бях щастлив от два факта – единия е, че без верига трудно бих ползвал колелото за нещо друго освен за тротинетка и второ – факта, че една Dura Ace верига струва поне 50 кинта.
Изтръпнах, но реших да продължа възможно най-внимателно за да не скъсам веригата напълно. Карах с 10 км/ч. Но и повече не можах да вдигна без да натисна повечко педалите.
По пътя срещнах една жена колоездачка (с онези колелета с кошове) и я разпитах за вело магазин. И се изкефих супер много на дружелюбността ѝ – приветлива, усмихната и помогна (не ме бива в сравненията без да съм безпристрастен, но ако беше в някой по-голям град шанса да намеря някой катил щеше да е много много голям). Малко преди да стигна до веломагазина зад Томи една глутница кучета ме подгониха та се наложи да слизам и да се разправяме. Заклевам се – някой ден ще си взема пистолет точно за такива случаи (природозащитниците да заповядат и те). И най-накрая стигнах до вело магазина, който беше… затвоен. Чухме се с момчето, но с моя късмет ми каза, че не може да говори и че ще се чуем след малко. След 20 минути киснене на студа (и вече започвайки да се стъмва) реших да звънна още веднъж, но опита ми беше неуспешен. Ядосах се и реших да си ходя. Щях да въртя докато не се скъса веригата и после щях да звъня на някой да дойде да ме прибере. За радост точно на табелата за край на Каварна момчето ми звънна и се уговорихме да отида да ми види колелото.

Веломагазина в Каварна е приятно зареден, имаше си доста неща. Та Георги (мисля се казваше) ми предложи да сменяме звено на dura ace–а с някакво обикновено такова, което не бях сигурен, че ще ме изкара до Варна (и че интегритета на цялата верига не е компроментиран). И така логиката подсказа, че една нова верига е далеч по-добра идея. Имаше баш за осем скоростни венци, което си беше късмет. 15 кинта беше веригата, не ми взе нищо за това, че го занимавам в извънработните часове, аз се оказа, че имам точно 19 кинта, дадох му ги всичките и по живо по здраво тръгнах.

Вече бях изстинал и ми трябваха 5-6 км. да вляза в боен режим. Покарах стабилно до кръговото на Балчик където спрях да взема една вода и едно късо кафе. По пътя вече пуснах предния фар (моята гордост закупена само преди седмица заедно с един приличен стоп) да мига (най-ниско потребление има тогава), а задния стоп светеше през голяма част от деня. Което беше и моята грешка. Малко преди бензиностанцията няколко автомобила ми премигнаха и се усетих, че на стопа батерията му е свършила. Изкарах PowerBank-а, пуснах USB кабела извън джоба, закачих стопа на раницата и така го зареждах докато той работеше.
В бензиностанцията го оставих да се зареди още малко (без значение, че е само 0.5W му трябва време за да ме изкара следващите 3 часа да кажем), поговорихме малко с персонала и тръгнах. Мъглата вече започна да се сгъстява и на около километър от бензиностанцията падна до около 2 метра (от перспективата на колоездач). И така да обобщим – аз съм останал с 2 вафли, батерията на телефона ми е 25%, задния стоп е под въпрос колко време ще изкара, а ако предния спре съм изгубен. И карам по прав път, който от двете страни има поля, мъгла и разни шумове около мен. За момент си помислих, че е време да се стресна, но после сметнах, че няма да спечеля особено от това и започнах да си тананикам на Iron Maiden – Fear of the dark. Доста тематично :)

Хубавото от цялата работа беше, че си познавам добре маршрута, знаех, че ще мога да се прибера и изобщо не ми беше притеснено.

По време на мъглата бях изключително концентриран за дупки, препядствия, ориентация, коли и т.н. Към кръговото на Албена мъглата почти изчезна и реших да спра на магазина на Кранево да си взема нещо за хапване, но като спрях се сетих, че нямам кинти, поразтребих си нещата, спрях да зареждам стопа и закачих powerbank-а за телефона. През това време си говорихме с един прилично почерпан ловец, който противно на очакванията ми беше доста приятелски настроен. Тръгнах лека-полека към Варна. Изкачих проклетите баири на Кранево, после този на Златни Пясъци.

И тук дойде най-голямата грешка от цялото ми каране. Почувствах се напълно в свои води. И мотивацията ми точно за 10 секунди се изпари. Маршрут, който обикновено изминавам за 30-40 минути го взех за час и нещо. Беше болезнено, изморително и изнервящо.

Прибрах се в нас към 19:30 (тръгвайки от нас в 9:30) и не бях толкова изморен, колкото издразнен на последните ми километри.

Ето го и маршрута ми с няколко снимки.

 

Хубави страни на приключението:

1. Бях подготвен. Носих почти всичко, което би се наложило (на следващия бревет ще се замисля дали да не взема малко спици както прави адаша и една верига с tool. Не се знае, знае ли се!), носих и доста добре подбрана екипировка + ветровка, която спаси доста положението на връщане;
2. Имаше няколко човека, които знаеха маршрута ми плюс това използвах и Bacon (функция на Strava за проследяване в реално време на това къде съм и малко параметри около карането ми (+ статус на батерията ми);
3. Бях мотивиран. Бях готов да вървя от Кранево до Варна само и само да се прибера и да победя себе си и това, което искам да разруша в себе си – мързела и липсата на постоянна, болезнено силна, глуповата и отчаяна мотивация, която имах до скоро;
4. Бях разпределил сравнително добре храната и водата;
5. Имах добри светлини и power bank, които отчитам за много сериозно предимство.

 

Лошите страни:

 

1. Трябва на три месеца да водя колелото на профилактичен оглед от опитен сервизен техник (няма да казвам колко съм разочарован от магазина на Драг и как от сега само Нико (от Нико Байкс) ще ми пипа колелото). Това с веригата е възможно да беше предотвратено предварително;
2. Нямах достатъчно пари в себе си. Първо мислих да НЕ си взимам документите и щях да направя огромна грешка. И второ – при такива карания човек според мен трябва да има 50-60 лв. (като поне 10 от тях да са на дребно), защото ако минавах през друг маршрут и се наложи да пазаря с дебитната си карта от някой хоремаг щях да съм гладен и жаден;
3. Дебел съм. Сериозно – по-разочароващо нещо от себе си не съм имал. Трудноподвижен съм, капаритетът на белите ми дробове е намален (или поне така го усещам), задъхвам се бързо и влизам рекордно бързо в горната ми граница на пулс, пруфтя като стара баба по баирите. Не карам, а едвам се движа на моменти;
4. Не използвам правилно екипировката си – очилата ми можеше да са цели сега ако не бях ги поставил на неоптимално място.

 

Още един бревет остана зад гърба ми. Бревет Тракийска есен е със стартова точка Сливен, минава през Нова Загора, Твърдица, Казанлък, Стара Загора и финишира на старта в Сливенски Минерални бани.
Тази година представянето ми там не беше блестящо. Първо имах ужасни проблеми със седалката – ден преди бревета ми се скъса болта, който държи колчето на седалката към рамката, после се оказа, че не съм наместил по най-добрия начин височината и наклона на седалката и карането беше много дикомфортно. Както и 96-те ми кила чиста сланина. Както и липсата на редовни тренировки последно време.

Старта беше супер вълнуващ, много бърз и приятен, но с продължаването на деня нещата загрубяха.

Температурите се качиха до 30+ градуса, а аз изпих общо 8 бидона по 600 мл. вода, три кенчета коли и около литър и половина-два преди и след карането.

Последните 30-40 км. карах сам. Грохнах и не знам какво се случи. Мисля, че приемах храна в нормалните граници, но една от теориите ми е, че изхабих повече минералите в огранизма си и не можах да ги възвърна в последствие.
На последните 10-15 км. от финала се включиха към мен момчета от Хасковския клуб и си поговорихме. Беше приятно.

След финала направихме нормалното топене на крака в басейна, хапнахме от страхотната кухня на хотел “Омега” и се прибрахме същата вечер. Или общо около 700 км. за два дни.

Ето и резултатите ми:

 

Лягам си. Или не – май ставам вече?
Съзнанието ми още е замъглено, преценката ми още не работи.

Усещам странна сила в себе си. Усещам хармония. Чувам в главата си няколко гласа едновременно – тези на разтревожените, но окуражаващи родители, брат ми, който без думи ми казва неща, които само братята могат да си кажат без да отварят уста, Нейния глас.

След стихията отварям очи и поглеждам празно в тавана.

Няма. Да. Мога.
Няма да мога да го направя. Няма да успея. Никога не съм го правил преди, чисто статистически няма да успея и сега. Нещо ме хваща за гърлото и почти изстисква 2-3 сълзи.

Сбръчквам чело.

Когато бях малък всеки път когато казвах, че не мога татко казваше – “Не може да не можеш”.

Не мога да не мога.

Май ще мога.

Ставам и започвам да дишам често, очите ми започват да броят екипировката около мен. Отивам в банята и се поглеждам в огледалото.

Човече – това е нова бръчка, още няколко бели косъма. След 2-3 месеца ще направиш 30. И си дебел.
Няма да можеш.

Но ще можеш. Защото си упорит.

Никога волята ти не е заливала цялото ти сърце. Никога не си усещал всеки тласък на сърцето като бясна вълна, която се разбива в камъните на някой бряг. Никога не си усещал въздуха в гърдите си като малък ураган. Ураган, който можеш да опитомиш, да принудиш да направи точно това, което ти искаш. Когато искаш.

Никога.

И ето те – стоиш по пижама на два часа от нещото, което никога не си и помислил, че ще успееш да направиш. Чудиш се дали ще можеш, дали ще се справиш, дали няма да предадеш себе си, хората, които ти пожелаха успех и най-близките.

Стискаш зъби. Хапваш набързо и започваш да се приготвяш. Да слагаш екипировката, последна проверка, целувка и тръгваш към старта. Бавно.

Май ще можеш.

На старта чуваш боботене на хора, изстрел на съдийския пистолет и после нищо. Само студения сутрешен вятър в ушите си.

И тук усещаш, че часовете, дните в пот и безсилие, болка и понякога откровено и чисто крещене са започнали да ти се отблагодаряват. Грубо, но го правят.

При старта поглеждаш надолу – там е най-големия ти враг. Нещото, което искаш да победиш, да покориш и да бъдеш.

Себе си.

Знаеш, че единственото нещо, което те дърпа напред е това да можеш да надминеш всяка една своя граница. Всяка една.
Да счупиш всичките си разбирания за – “Няма да мога”, “Няма да успея”, да ги полееш обилно с пот, кръв и сълзи и да изковеш от тях себе си.

Единственото нещо, което имаш сега е раница, велосипед и точно 303 километра, които трябва да изизминеш.

Триста и три километра, които трябва да изминеш метър по метър, сантиметър по сантиметър.

Освен да ги минеш трябва и да ги покориш. Да ги изядеш.
Да измориш всичките си демони, които те дърпат надолу, които живеят в теб. Да им покажеш, че не си същия и място за тях в теб вече няма.

Да ги оставиш изморени до смърт зад себе си и да продължиш с чистия поглед на момче, което бяга по плажа с брат си и пръчка в ръка.

“Не може да не може”

Въртиш колкото можеш. След това още. И още.

След 10 трудни часа вече си отчаян.

Не можеш повече.

Боли.

Не можеш да дишаш, ръцете и краката вече болят до смърт, погледа ти е замъглен, лек дъжд ръми.

Няма.
Да.
Мога.

Казвам тихо. И скланям глава. Притварям очи. И последното, което виждам е Аз. Стои огледално в асфалта, усмихва ми се и сякаш ми казва – “Казах ти, че не можеш. Не можеш да си по-добър от самия себе си.”.

И усещам пак кръвта в главата, ръцете, краката, въздуха, всяка молекула.
Боли.

Ще мога.
Ако не мога ще остана тук, лежейки за да знам, че съм направил ВСИЧКО. До тогва ще въртя по-бързо от всякога, ще ме боли повече от всякога, но ще се справя.

Капка се стича по носа ми. Вече не знам дали е пот или сълза. Поглеждам напред – другарите са с мен, помагат. Грохнал съм. Остават 80 км.

Боли.

След час помощ от момчетата се връщам в кожата си и безсилието бързо се разрежда с въздуха около мен, изчезва, изпарява се.

На 20 км от финала нещо се случва с мен – няма енергия, нямам сила, нямам нищо, имам само една гола воля, но започвам да въртя. Въртя като побесняло животно, като някой, който вече няма какво да губи, някой, който може всичко. Не мога да повярвам, но го правя. Прави го душата ми, сърцето и самия Аз.

Другия, който виждах до скоро в отражението на асфалта отдавна се е предал заедно с лошото в мен. Дяволите ги няма. Оставам само аз, премръзнал, мокър и изнемощял, но с чисто в гърдите.

Минавам финиша след почти 16 часа.

 

Събуждам се.
Поглеждаш се в огледалото.
Днес е моят ден.

Ще. Мога.

Ще.