Holy fucking shit. Сутринта тръгнах от Варна към 10 и малко и след като се изпържих 80 пъти в колата най-накрая стигнах до Пловдив. Видях се с Вальо в квартирата и отидохме дa шибнем по едни пици близо до стадиона. Дойде Вельо и тримата се метнахме натам. Беше късничко, някъде към 7:30 и Heaven shall burn тъкмо бяха започнали. Ударихме по една биричка, после по още една и накрая беше мой ред да се наредя на опашката. ЕДИН ЧАС. Един час. Е-д-и-н ч-а-с. “Системите ни не работят”. MasterCard са едни от спонсорите и трябваше да си създам виртуална карта, която да асоциирам към Google Pay акаунта си, то 1000 неща. След 50 минути чакане и десет да ми мине транзакцията след третия таймаут взех шест бири да не се редя по опашки, но естествено им бяха свършили картончетата за 4 чаши. Беше приключение да взема шест бири в ръце и добре, че Вальо и Вельо бяха решили да дойдат да видят какво става с мен, защото посмъртно нямаше да успея да закарам всичките бири цели до тях. Вальо вика – “Недко, знаеш ли, че ти се разлива едната бира в крачола?” no shit, Sherlock, усетих я, не беше приятно :D
btw Heaven Shall Burn бяха много добре – звукът беше на ниво, шоуто – също. Ако не сте ги слушали препоръчвам.
Дойде време за Slipknot, момент за който си мечтаех може би от 16 годишен. Ние бяхме доста далеч от сцената и дори и факта, че бях малко по-висок от хората наоколо не ми помогна особено много. Добре, че имаше дисплеи отстрани.
Чакахме може би 40-50 минути и гледахме с адското нетърпение огромния банер на който пишеше Slipknot.
И изведнъж, за няколко секунди, светът затихна. Банера (или там какво се казва това, което опъват пред сцената за да прикрият екипа, който монтира и настройва инстурментите и prop-овете) падна и чухме първите стържещи ума тонове на китарата на Мик Томсън. След това всичко избухна в заря от звуци и светлини и започна Disasterpiece. То си беше и такова – бедствие в главите на всички ни. Кори и неговата нова маска разтопиха всичко, което можеше да се разтопи в диаметър от няколко километра и след това всичко остана в историята. И когато сметнахме, че по-епично не може да стане гръмкия глас на Кори започна да резонира в главите и гърдите ни с:
I've felt the hate rise up in me
Kneel down and clear the stone of leaves
I wander out where you can't see
Inside my shell I wait and bleed
Еййй богу, ако бях тинейджърка сигурно щях драматично да се хвана за главата и да припадна. Цялата публика беше обляна от онова дивашко и сурово усещане за единство и нямаше нещо, което да може да прекъсне това. Няма да изброявам песен по песен какво беше усещането, а само honorable mentions – Before I forget, Dead memories, Psychosocial, Duality, Spit it out и всичко приключи. Погледнахме се с Вельо, той кимна и се метнахме безразсъдно и с цяла душа и сърце в близкото пого. Ние бяхме стегнати и рошави, потни и желаещи това никога да не приключва, искаше ми се всички, които обичам да са около мен да попият от целия коктейл позивитизъм и желание, които излъчвах.
И тогава копеленцето се върна и на encore чухме могъщите барабани на Джей Уейнбърг и потресаващия рев на Кори и още от първата секунда, от първата нота вече знаехме какво следва. Спогледахме се с хората наоколо и всички, в един глас, заедно изкрещяхме – “People = shit”. Беше трудно да го опиша. След това последва Surfacing и вече наистина си тръгнаха под тихите звуци на тъжното “‘Till we die”.
И после всичко свърши. Бяхме размазани, разглобени и потни, целите в прах (няма да хокам пак организаторите, че ще зазвуча като някоя бабичка), на по няколко бири и живота беше поносим, ние се чувствахме леки и гледахме лицата на хора, които ако видите по тъмните улички бихте заобиколили, благи и отпуснати, усмихнати и доволни. С Вальо едвам се прибрахме до квартирата, отворихме по няколко кенчета и гледахме спортно катерене (don’t ask).
Животът имаше смисъл, ние бяхме леки и сънят дойде бързо.
Плюс сетлиста от вечерта, можете да намерите тук
Leave a Reply