Category: Блогинки

28 Sep 2008 или преди 16 години за пръ път чух Snuff. И противно на очакванията ми да си счупя главата в някой ръб от куфеене започна бавно и протяжно.

Хм. Хм? Хмммм.

Това ми беше реакцията. На 22 години човек няма търпение да изчака, да усети, да преживее. Snuff е част от албума All hope is gone в който са вечните класики като Psychosocial, Sulfur, Dead memories, ‘Till we die. Част от моето детство юношество. Но Snuff… Fast forward, 2024 година пея с цяло гърло докато рева като малко дете (188 см, 110 кг по това време) аз и почти цялата тълпа покрай мен. Треса се целия докато сърцето ми, разбито и преди това, се разкъсва на още по-малки съставни части. Усещам милиони малки пробождания в цялото тяло, слушам как Кори припява последния куплет:

So, break yourself against my stones
And spit your pity in my soul
You never needed any help
You sold me out to save yourself
And I won’t listen to your shame
You ran away, you’re all the same
Angels lie to keep control
Ooh, my love was punished long ago
If you still care, don’t ever let me know
If you still care, don’t ever let me know

Дори не се опитвам да спирам сълзите вече. Съжалявам, искрено съжалявам за това колко счупен може да бъде един човек, за това как това ще потроши и други хора, за себе си, за децата. Искрено, дълбоко, ужасно разтърсване, осъзнаване.

Брадата ми е подгизнала, песента свършва, засичаме си погледите с един чичак, той си бърше все едно челото, но му личи, че и той, както повечето около мен дори не са решили да скрият сълзите на болка, тъга, на края на нещо, на спомена.

Окопитвам се, изпивам няколко големи глътки бира за да се съвзема и тоя ми ти Кори ли е, Тейлър ли е, започва следващата песен, моментално и с първите ноти ми е ясно, че няма да се прибера същия от този концерт. Започва нещо, което не знаех, че изобщо ще чуя на живо. Започва първия куплет, аз не чувам нищо около себе си защото викам и пея като обезумял. Като ранено животно, което се опитва да си избяга, но не може. А думите са:

Under the water
It’s cold and it’s grey
My torrid autumn
Another season decays
Open up the hollow
And my walls come down
I tell you it’s a problem
Just when no one’s around

Малко след това идва и Trough glass и аз вече съм дал всичко от себе си. Празен съм отвътре. Като шушулка, ако ме духне вятъра ме е страх да не изхвърча към някакви други мисли. Тъжен съм, Кори казва “До нови срещи” като всички знаем, че вероятно повече няма да се видим никога, светлините светват и всички си тръгват.
А аз докато вървя няколко километра докато се прибера си пея на глас:

You sold me out to save yourself
And I won’t listen to your shame
You ran away, you’re all the same

Ден пореден в София.

Вчера се видяхме с хората с които обсъждахме и се фокусирахме цяла година за Дунав Ултра – Краси и Иван.

Срещата беше глътка свеж въздух – много приятна компания, много интересни неща си споделихме и за велосипедите и за плановете занапред кой какво смята да кара и да прави и други неща.

Да речем, че шанса пак да стартираме заедно на Дунав Ултра 2025 не е нулев.

Освен другото се уговорихме с Пешо с който за пръв път отидохме на Дунав Ултра през 2018 г. и я изкарахме в рекордното за нас време от 48 часа. За това е и една от най-четените истории в блога – Мина Дунав Ултра 2018. Отплеснах се. Та се уговорихме с буквално едно изречение, че догодина освен, че ще се срещнем на старта на Дунав Ултра и ще сме екип. Както през 2018. Ще видим как ще ни се отразят седемте години на резултатите.

Почти полунощ е, а аз стоя и какво правя вместо да си лягам, защото утре ще летя към София? Познахте – сменям си 2FA клиента. Понякога се чудя защо си го пречинявам. :D
А защо ще летя до София? Еми защото в края на седмицата е QA: Challenge Accepted и аз ще говоря там за четвърти (!!!) път. Честно казано съм малко горд от факта.

За какво ще си говорим ще попитате?

Ще си говорим за това как ми мина моя кариерен път от QA към DevOps и дали е страшно да смениш цялата професия от Senior QA към Junior DevOps на 32. Абе ще е яко. Ако четете това и ме видите на конференцията минете да кажете едно “Здрасти”. Ще се зарадвам.

Последните дни освен децата, Ansible и билдове ми е в главата и колезденето. Отдавам му много повече тежест около Дунав Ултра и искам да бъда подготвен.

Тази година пак колоезденето ми е скромно по редица причини, но ето малко цифри за последната година:

Това достатъчно ли е? Абсолютно не. Иронично, но Дунав Ултра е почти 700 км или ще бъде колосалните 64.29% от общия ми обем километри за годината, а да не говорим за изкачването. Там изкачванията на Дунав Ултра ще покрият 40.85% от общия ми обем баири за годината. Тук в моя защита мога да кажа, че в Добрич и околията, които обитавам към момента, няма ЕДНО нормално изкачване. Вчера ходих до Балчик за да катеря.

EDIT – мислих да пиша дълга статия за мотивацията и всичко, което ме дърпа напред, но ще оставя това за “Мина Дунав Ултра 2024”.

Часът е някъде около 1 сутринта и слушам Димо от ПИФ.

Скоро се срещнах случайно с Гери, която ми беше sister in crime когато Димо идваше на концерти във Варна. Тя ме запозна с мееега много хора и двамата имаме супер много спомени от там.

Нещо се случи и минаха много години преди да се засечем случайно отново. Припомнихме си Димо и с удоволствие установих, че и за двама ни страстта към неговата музика изобщо не е намаляла (както да речем беше навремето с изпълнители, които като приключат по една или друга причина просто биват забравени).
Хубаво е човек да си спомня за минали неща (понякога). А на ПИФ им помня всяка дума от песните с паузите и акустичните варианти.

Ех, Димо, жалко, че така те загубихме.

Edit – май ще е добра идея да подготвя един плейлист с най-доброто за мен от ПИФ има неща, които съм забравил като например Понякога.