Category: Музика

22.11.2022

Последните дни минават без много музика и с много kubernetes. Днес след като си приключих една много закучила се задача реших за следващата, която е много интересен CI подход (за CI като цяло ако ви е интересно сигнализирайте за да пиша, имам какво да споделя) си пуснах може би песента ми за 2022 – един концерт на Linkin Park за който писах , завъртях я 10-15 пъти и после си пуснах auto play (в youtube) и изненадата ми беше много приятна като тръгна малко по-бавната, но също толкова заредена като студийния оригинал Hearts of steel на Manowar.

Писах няколко дни преди последния им концерт в България в пост със заглавие Manowar – една моя стара любов в който вложих наистина много за да си припомня детайли и моменти, за да си възродя наново чувството за първия голям концерт, за първите Manowar, за тогавашното ми аз. Понякога се връщам да го прочета наново и се присещам друго детайли. Сещам се за Стефан с който не сме се чували от години и виждали от поне 8-9, за това КОЛКО ЯКО беше на тревата на мястото в което чух първите китари, барабани и накрая – гласът на Ерик Адамс, на мястото на което те отпраха като последните изруди 5 часа концерт, на мястото в което се чувствах на място с моите 60-тина кила, къса коса и черна тениска.

Вече доста поостарели Manowar не спират да правят шоу тяхната мамица. Последното, което беше в България, 2019 година, беше не по-малко епично от първото. Огромен минус беше озвучението в зала Армеец, но пък всичко останало вече от много. Бяхме заедно с Валь и Вельо, мои бивши колеги и текущи приятели, беше безбожно великопелно. Сещам се и как посрещнах изгрева на пейка докато чакам автобуса, който да ме заведе към летището, раницата с 5 неща в нея, като се видяхме с Вальо, после и с Вельо, с още 4-5 познати пред залата, бирите, които пихме с други метъл братя (metal brothers, преведено звучи тъпо).
Разбира се на Slipknot концерта беше божествен, на Металика, на Рамщайн, на Rotting Christ, на още много, но първия концерт, първия голям винаги ще има място в душата ми.
Представям си се като дядка, който като му пуснат Manowar на 85 да клати глава и да вдига ревматични показалец и кутре във въздуха.

07.10.2022

Денят започва с покойния Честър, за който писах когато отне живота си. Наскоро попаднах на едно music react video в което The Charismatic Voice прави анализ на песен на LP, която не бях чувал от векове – Given Up. Бях забравил колко е яка. A live-а е жесток:

В един от анализите, които четох като си замина Честър някой някъде (имаше поне един журналист, който изпитва емпатия към него) беше казал – “Now all the lyrics makes sense”. И като се замислите повечето им песни са вик за помощ, а той говори открито за депресията си, но това не му попречи да си замине на 40.

И понеже докато писах този текст се върнах малко назад, сетих се за други заминали си таланти и просто нямаше как умът ми да не залитне с елегантна стъпка (представям си го носещ лачени обувки и тъмносин костюм) към физическото нещастие, което изпитах когато си замина Ленард Коен (и посмърнто издаденя му албум, за който писах). Хората на изкуството са два типа – едните са много, много екстравагантни (понякога клонящи към клоуни направо) или имат деликатна душа на творец и тъжни очи. Ленард Коен беше от вторите. Огромното наследство от най-прекрасни песни ще живее много, много дълго време. Един негов рецитал от Дъблин ме накара да подсмърчам като шестгодишен когато го открих съвсем случайно, споделям го с вас:

You came to me this morning and you handled me like meat. You’d have to be a man to know how good that feels, how sweet. My mirrored twin, my next of kin, I’d know you in my sleep and who but you would take me in
A thousand kisses deep
I loved you when you opened like a lily to the heat, see I’m just another snowman standing in the rain and sleet, who loved you with his frozen love and his second hand physique, with he is and all he was
A thousand kisses deep
I know you had to lie to me, I know you had to cheat, to pose all hot and high behind the veils of shear deceit, a perfect born aristocrat so elegant and cheap, I’m old but I’m still into that
A thousand kisses deep
I’m good at love, I’m good at hate, its in between I freeze. Been working out, but its too late, it’s been to late for years. But you look good, you really do, they love you on the street. If I could move I’d kneel for you
A thousand kisses deep
The autumn moved across your skin, got something in my eye, a light that doesn’t need to live, and doesn’t need to die. A riddle in the book of love, obscure and obsolete, to witness tear and time and blood
A thousand kisses deep
I’m still working with the wine, still dancing cheek to cheek, the band is playing Auld Laing Sine, but the heart will not retreat. I ran with Dez and I sang with Ray, I never had their sweep, but once or twice they let me play
A thousand kisses deep
I loved you when you opened like a lily to heat, just another snowman standing in the sleet, who loved you with his frozen love, his second hand physique, with all he is, and all he was
A thousand kisses deep
But you don’t need to hear me now, and every word I speak, it counts against me anyhow
A thousand kisses deep

И последно, ако ви харесва гласът на Ленард Коен искам да споделя един от много малкото албуми, които са ми абсолютен 10/10 – You want it darker. Събрана скръб и любов в продължение на десетилетия Ленард Коен запечатва всичко това малко преди да почине, а малко след това издадоха и албума, пожизнено. Няма да излъжа ако кажа, че бяха едни от най-щастливите и същевременно най-нещастните моменти от месеци насам. Искаше ми се да запаля една пура и да си налея един голям Лагавулин и да излсушам в тишина целия албум на един дъх.

Mazzy Star, everybody

Слуашли ли сте Mazzy Star? Не сте? Сте, но не знаете, всъщност.
Попадна ми супер случайно докато слушах други неща, не момент, ще разкажа и тази история (малко рекурсия да направим). Lamb of God имат нов албум, Omens, който преслушвах. За него може би ще пиша скоро, но бих казал, че би бил чудесен двигател за някое каране из планините. ТА! Приключва последната песен от албума им, September Song и аз си ги слушам на заден фон докато чета за изпита си по CKAD и след като приключва идва следваща песен. След грамогласното каране на LoG започва нещо абсолютно различно – спокойно, нежно, едно такова носталгично даже. И тъкмо пиша някакви бесни YAML файлове и някак тази разлика успя да ми счупи нишката на мисълта (все едно докато се къпете рязко да спре топлата вода, но за 2 секунди, едно такова). Та усетих, че трябва да спра и да послушам малко, защото бях я слушал и преди много, много време.

Та представям ви и на вас магнетичните Mazzy Star. Има няколко изпълнения на Fade into you, но това мисля, че ми е най-любимо. Enjoy:

Коментарите са супер положителни (доста голяма рядкост за youtube) и има няколко много ценни. Един от тях ще запомня:

This song makes me want to go back somewhere I’ve never been, makes me want to feel something I never felt.

Here’s to all of us who are homesick for a place that no longer exists.

Sliknot – Yen

В моя стил е ако харесам едно парче да го въртя на repeat с дни/седмици (както беше първото парче от OST-то на God of War, като Kovacs, както Joe Bonamassa и Beth Hart и връщайки се назад през годните още десетки парчета). Та когато излезе Yen, на Slipknot, като част от албума The End, So Far, който ще излезе в края на Септември, я чух, заедно с останалите – The Dying Song (time to die) и The Chapeltown Rag като и трите ми допаднаха много, но основната ми грешка беше да сравнявам с Iowa, моята първа Слипнот любов и първата ми наистина тежка, смразяваща и болезнена музика. Или поне така ги усещах тогава. Нямаше да повярвам, че си ги въртя като взимам малкия от яслата, но това е друга тема.

Но реших един ден да си пусна и трите песни, които ще са в новия им албум и с неохота да чакам още един месец за да чуя и останалите. Та пуснах си Yen, като първа, после някак като знаех, че ще ги слушам цял ден ѝ обърнах малко повече внимание, но без Iowa очакванията (който скоро навърши 21 години!). После се зачетох в текста, който се оказа леко смущаващ, но добър, после в заоблените краища на гласа на Кори, в грубите и нащърбени остриета, които излизат още при първите “As the knife goes in, cut across my skin, when my death begins…” и божествената част, заради която пиша този текст:

I wish this pain could last forever, forever

I wish this kill coud make me suffer for good.

Божествените барабани на заден фон, ехото над гласа на Кори, чинелите, които отброяват минутите на неговия герой в песента, рева преди и след тези два реда, внезапното укротено примирение създават усещането за свободно падане, не бутане, от високо в студена и дълбока вода, за вечност.

Видеото към песента също е добро:

Ако сте фенове ви препоръчвам да чуете и трите парчета ако не сте и много силно се надявам дори да не са най-добрите в новия им албум.

Procol Harum

На работа съм, главата ми пуши, аз (и краката ми) още преживявам карането от вчера (за което пиша статия (под 5000 думи, обещавам!)) и youtube ми предложи нещо, което не бях слушал от много години – единствената песен, която знам на Procol Harum, тяхно изпълнение от 2006 г. в Дания с филхармоничен оркестър. Звуците на цялото нещо, гласът на Гари Брокър, всичко е един голям, страхотен синхрон.

Бих искал да бъда някъде, където мога да чуя нещо подобно с наистина добра техника, да се потопя и да ударя един ром, да речем (ромът (не човека, а питието) ми дойде от книгата, която слушам – “Неграмотното момиче, което можеше да смята” на Юнас Юнасон).

Ах този Billy Joel

Днес Spotify реши да ми забие нож в гърба и ми пусна на random Billy Joel – She’s got a way и това мигновено ме пренесе в онези места, които ги има по филмите, но в истинския живот – едва ли.
Представих си се с чаша Лагавулин и пура в някакъв cigar bar в някой ъгъл и spotlight върху нещото, което чета, което не съм сигурен какво би било, но ако се замисля бих се сетил поне няколко неща – или някоя класика, като например Тютюн (би паснало идеално с обстановката, нали?) или нещо по-модерно като например коя да е от книгите на Робърт Галбрейт или пък в другия спектър с онова мое тефтерче и химикалка, които бяха винаги с мен и си пишех хрумки и стихове когато дойде музата ми.

Но да не се бърка с чувството, което бих изпитал ако слушах за пръв път легенрарния, последен и възможно най-добър албум на Ленард Коен – you want it darker, за който вече писах преди време. Тогава само бих слушал, без книга.

Наздраве.

Ленард Коен с нов албум

3:00 вечерта е, аз стоя и попадам случайно на новината, че Ленард Коен има нов, посмъртно издаден албум. Носи скромното “Thanks for the dance”, но веднъж пуснат носи вълна от емоции – малко любов, малко тъга, малка тъжна усмивка, малко тъжни очи.

Последния албум на Ленард Коен е един бисер в колекцията от всичките му петнадесет албума, но истинското съкровище за мен винаги ще си остане “You want it darker”. Ако някой ме пита с какво ще запомня последните музикални години това са списъци с различни автори и песни, но нито един албум, който да е наистина брилиантен, чист и носещ скръбта на деветнадесетте дни след които си заминава Ленард. Неговия последен пожизнен албум м свари неподготвен, изтръгна всичко от мен и после ми го върна, но много повече, много по-силно и може би тъжно.

И говорейки за пожизнени албуми нямам право да не спомена Дейвид Боуи с неговия “Black Star” и изключителната песен/мелодия/видео – “Lazarus” който още първия ден събра няколко милиона гледания (към момента са 53М)

Преди да натисна бутона “Публикувай” се замислих къде искам да слушам и трите албума и това може би би била малка стая с онези големи дървени кресла, килим под него, няколко рафта с книги, достатъчно добро озвучение (може и със слушалки) и чаша (две-три) добър скоч/бърбън. Мисля, че това ще ме направи щастлив.

Varna mega rock ден трети

Ден трети. След втория безалкохолен ден на третия ми се отвори бирената клапа. Лошо, че беше неделя, но си поех рисковете! Та Чъмпа дойде да ме вземе с колата, отидохме до Аспарухово, заредих един нефилтритран Старопрамен, нещо ново, което не е най-доброто, което съм пил, аху иху и се озовахме в началото на Sonata Arctica. Аз заредих няколко бирички и се впуснахме в търсене на ОК места. Както и предния ден този беше с доста повече хора, доста по-трудно човек можеше да стигне по-напред, но ние така или иначе не искахме да се редим на решетките. И Sonata Arctica започнаха своето епично пътешествие по пясъка на Аспарухово, в сърцата на феновете, а ние с Чъмпа стояхме с учудени погледи, дълбоко впечатлени от страхотността с която се лееха Sonata Arctica.
Свършиха сравнително бързо (или поне на нас ни се стори така) и дойде ред на sound check-а на Avantasia. Заредих още бири, шибнах няколко шота Йегермайстер (или известен с другото си име – Йебермайкер), чаках ред да ми оформят брадата (имаше такава услуга от Брадао), запознах се там с трима метъл братя, но след 20-тина минути чакане се отказах, после пак отидох, поскарахме се с един друг метъл брадър, който ме пререди и тей. Сега в лицето продължавам да съм като блъснато куче.

Тъй де, дойде ред на Avantasia, които от първите акорди разпиляха пресветата епичност по всички нас и започнаха да къртят акорд след акорд, песен след песен и вдигаха епичност-о-метъра доста бързо. Излизаха един по един стари и нови вокали, кой от кой по-добър, беквокалите бяха жестоки, а цялото представление повече приличаше на някакъв извратено добър метъл мюзикъл. През повечето време стоях с отворена уста и зяпах зрелището.

Обещанието на организаторите е, че Varna Mega Rock 2020 ще е още по-епична. Да се надяваме.

А да – най-важното изтървах – видях жив човек, който носи тениска на Конкурент. Прекръстих се няколко пъти, питах хора около мен – не ми се беше превидяло! Те-нис-ка на Кон-ку-рент, копеле! КОНКУРЕНТ!

IMG_20190818_203111

Image 1 of 7

Varna mega rock ден втори

Метъл да се лее. И бира.

Ден втори беше съвсем безалкохолен тъй като може малко да съм прекалил петък вечер от екзалтацията покрай Rage.

Та бях с колата на фестивал – нещо дълбоко заклеймявано от моята светла личност години наред. Имах малко работа преди да влезем и минавайки покрай оградите чух Velian – страхотно озвучение, личеше си, че мачкат публиката. И четейки новините явно е било така.

Влязохме за Sevi, малкото момиче с големия глас. Бая енергия има това дете, да не говорим за музикантите около нея. Последните години Sevi просто къртят, мачкат и заявяват стоманеното си присъствие на нашата родна сцена. Този път не беше изключение. Фестивала във втория си ден беше осезаемо по-пълен и имахме малко затруднения с гъчканицата, но това не пречеше.

И така Sevi приключиха ударно, но както всяка подгряваща група без много думи просто в края на песента оставиха киратите и зачакахме да дойде ред на гърците от Firewind. И дойдоха. Нежното интро на фона на новолунието, лекия ветрец и аромата на море, бира и пот направиха започването им съмнително. В тия моменти или избухват или просто нямаше да се получи. И така около половин минута започвайки с “Ode to Leonidas” момчетата галеха китарите и барабаните си, засилваха общото чувство, че нещо ще се случи и то не се забави.

На сцената излезе Henning Basse, който изненада снебрежния си вид, корем и бира в ръка все едно ще ходи после да жъне жито. И 5 секунди по-късно вдигна всички на крака. Не знам каква е тайната на харизмата му, но един час ние всички бесняхме и се кефихме супер много, скачахме и крещяхме с тях. Китаристите не се даваха и бяха на световна величина, но барабаниста… за барабаниста трябва да измислят диагноза само за него. Този човек от-ка-чи. Не спря да беснее от първата секунда докато дойде ред на W.A.S.P.
Firewind вече си имат нов фен.

След незнамколковреме и цялостна смяна на фона, инструментите и част от озвучението на сцената започна най-дългия soundcheck в живота ми – сигурно 20+ минути въртяха, сукаха, настройваха и нареждаха. И излязоха, за шести път на българкса сцена, W.A.S.P. Публиката вече беше се сгъстила супер много, хората скандираха и излязоха. W.A.S.P. или White Anglo-Saxon Protestant. През осемдесетте години Блеки Лоулес (йеп, така се казва вокала им) е бил считан за секс символ. Сега обаче, бога ми, бях изненадан. На 61 Блеки изглежда като евтина, дебела версия на Ози Озбърн, но с бял грим, очна линия и йога клинче.
Не отричам чудовищно добрата им координация, изключително прецизното свирене (Блеки мачка) и вече поовехтелия му глас, но все пак си тръгнахме след третата песен. Сигурно си е заслужавало, но като не-фен не можех повече.

Note – на WeRock статията за събитието отново мачка, ставам им категоричен фен.

Varna mega rock ден първи

Вчера бяхме на Varna mega rock в Аспарухово двамта с Чъмпа. Обиколихме целия град с автобуса докато ни затътри до Аспарухово, междувременно ударихме по една биричка и стигнахме. Не беше нещо невиждано като гори от коси и мега метал настроението, но се мяркаха от време на време разни хора с елечетата и тениските на правилната вяра.
Та отидохме сравнително късно и Destruction бяха вече по средата криво-ляво. Тях ги слушах преди 13 години на “Thrash til death fest” в Каварна, но когато излязоха Napalm Death всичко друго избледня. Та за мое съжаление слушахме съвсем стандартен траш даже леко избледнял, а групата – спряла себе си в средата на осемдесетте години. В което няма нищо лошо, не очаквах повече, но все пак нещо ме бъзна леко в душата. Изсвириха няколко песни от съвсем пресния си албум “Born to perish”, коси се вееха, а ние с Чъмпа бяхме доволни от живота, новолунието, приятното време и липсата на каквато и да е било блъсканица.

И дойдоха Rage. Тия, които с надсмешка си говорихме, че никой не ги е чувал излязоха със симфоничен оркестър и сцепиха всяка капка вода по плажа на Аспарухово. И двамата не ги бяхме слушали предварително, но дебелия Peavy Wagner на който не мога да му произнеса името излезе и заля цялата сцена с някакъв невероятен позитивизъм, енергия и чувство на лекота. Раз-це-пи-ха мрака тия. Още ме боли врата. За бога в оркестъра (който беше български между другото) имаше фагот. Цялата публика откачи, имаше 1-2 мошпита, но през повечето време имаше чист, искрен хевиметъл. А той се лееше и ние мятахме коси, викахме с тях, пиехме бири с литри и се кефихме на прекрасността, която може това да събитие да донесе на човек. И всичко беше чудесно докато не изсвириха Holy Diver на Dio. Тогава всяко гърло се ангажира за няколко минути да даде всичко от себе си и да почете паметта на Дио, да затвъдим, че във Варна метъл култура съществува, съществувала е и винаги ще съществува.

Прибрахме се бавно допивайки бирите си в една съмнителна копърка с чернокож, който ни одра малко повече отколкото би струвало иначе с нормална таксиметрова компания, вървяхме и превъзнасяхме немските машини от Rage и си легнах в 2. Днес с нови сили ще чакам да чуя българите Velian и Sevi и ще дадем щанс на W.A.S.P. да покорят сърцата ни.

Заслужен кудос за автора на статията за Varna Mega Rock 2019 – Alatriste. Чакам разказа му с нетърпение утре.

Ако сте любопитни можете да чуете Rage директно от Waken 2017 където са с новия си китарист и къртят мивки:

Note – забравих да кажа за измекярите от Йегермайстер (или т.нар. Йебермайкер), които бяха там и предлагаха шотове като малкия беше 20 мл, а големия – 40 мл. Четирдесет милилитра е големия! 40! Това е някаква абсолютна шега. Аз с 40 мл. и спирт за горене да пия няма да мога да се омотам, бе! Срамота.