CategoryПътепис

Голямото приключение ден 2

Снощи приспах в близост до Казанлък, а днес маршрута ми ще е до язовир Копринка и околията. А взех, че изкарах до Копринка доста бързо и не ми остана нищо друго освен да преизпълня плана си и да се подложа на онова многочасово мъчение – чиста проба нечовешка болка и огромно каляване на духа и характера – изкачването на връх Шипка. Това го направих вече веднъж на трети Март и се бях зарекъл повече да не припарвам до там с колело, но ето, че съм тук, отново. Малко снимки от Копринка : След бруталното изкачване на връх Шипка за награда освен неприлично епичните гледки намерих и тази малки приятелчета да се продават по пътя на връщане. BTW струваха общо 4 кинта. Чувствам се веганизиран. Довечера ще поправя и това.

След като приключих с карането реших да се поразходя из Казанлък. Страхотен град. Има доста хора, супер много колоездачи, архитектурата му е красива. Намерих си и кафе в което се забих за да търся къде да преспя, че след 2 дни сън в колата сигурно съм изградил ароматен щит срещу диви животни.

(намерете грешката)

(рядко човек може да намери обява написана на пишеща машинина :))

(сладкарница Ивет – скандално кафе и набурсучен персонал)

След кратко търсене се оказа, че минимума, който намерих беше едно хотелче за 30 кинта.

Намерих една страхотна алтернатива в лицето на хижа Узана. Едно безкрайно красиво място почти до географския център на България с хубави хижари, които ме настаниха и нагостиха срещу общо 15 кинта. Изкъпах се и рая слезе на земята. Излязох да погледам огромния звездоброй и си легнах.

 

 

Можете да гледате в реално време и къде съм с този линк – https://www.strava.com/beacon/2RmbrUtA9zl

Голямото приключение започна

Пиша от нещо като поляна близо до манастир Лясковец в 12:40. След 300+км за един ден беше малко трудно и спирах 2 пъти за по-голяма почивка. Сега съм си подредил “леглото” и ще дремна до към 6:00. Оттам отивам до Търново и сменям най – накрая превозното средство с двуколесно. :) BTW звездоброя е безкраен. 18.09.2017 Добро утро, манастир Лясковец.

Ето и маршрута ми в реално време – https://www.strava.com/beacon/loEWKDQrqip

Днес времето е впечатляващо горещо. Минах през очарователното селце За, едно малко гьолче на което говорих с рибаря и гледах как огромно куче си играе с едно малко котенце, през Дряновския манастир където мъж с ликра гледаше странно мъже с рокли и сега спирам за почивка и да се скатая от жегата в Габрово.

P. S. Ако пише, че нямам батерия или обхват това е защото като оглеждам някоя местност си спирам приложението за отчитане на маршрута ми.

Относно голямото каране

В понеделник преди обед започвам с ден първи от Голямото каране. За сега мисля да направя един блог пост, който да обновявам с линкове към активността си в страва (ще може да виждате на къде пътувам, с каква скорост  и разни други дребни неща) както и малко обща информация.
Като се върна ще сглобя всичко + снимки и видео и ще направя един разказ за приключението си.

 

Ваш,
Недко.

Да обиколиш страната с колело

Тези дни започнах да мисля за една моя мечта. Искам да обиколя страната с колело.

Колко

Смятам, че ако взема отпуска от една седмица и карам общо седем дни (първия почивен е за транспорт с колата до някъде, последня е прибиране) ще направя не повече от 700 км, а ако се напъна или терена е по-равнинен може да опитам да достигна напълно митичните за мен 1000.

Защо

Както писах по-горе – мечта ми е. Искам да си изчистя главата малко, да карам по маршрути различни от тези, които са ми познати до болка и да опитам нещо ново.

Сам?

Сам, да. Свикнах да карам сам и ми е много по-комфортно да карам сам, а не да гоня някой през цялото време.

Подготовката

Ако да кажем реша да направя карането след месец ще се наложи да правя по 5 караня седмично като три ще са кратки (~30 км.), едно малко по-дълго каране (~50 до 60 км) и за месец поне 4х100 км, което ще рече, че за месец ще имам около 700 км. Нещо, което не мисля, че съм правил до сега. Edit – след справка виждам, че рекорда ми е от тази година Април месец и е 808 км, което ме успокоява малко :)

Техническа подготовка

Практически имам всичко необходимо за еднодневен бревет до 300 км, но при по-дълги маршрути ще трябва да се дооборудвам със следното:

  • Чанта за кормило с място за карта най-отгоре, непромокаема, дисаги;
  • Две нови гуми, вероятно 28 мм. Сегашните ми са 23 мм и са абсолютно неподходящи за дълги карания;
  • GPS с предварително запазени маршрути в случай, че се замотам. Ще гледам да не карам по основните пътни артерии както направих като ходих да катеря вр. Шипка на трети Март като минах два пъти за ден през Хаинбоаз;
  • Евентуално още един power bank, макар, че си мисля, че и сегашния ми 20 ah ще стигне;
  • Евентуално и платен акаунт за Strava за да мога да stream-вам публично и в реално време къде се намирам в момента в случай, че на някой ще му е интересно. В тази връзка се сещам и за варианта на Никото за просто логване и изпращане на GPS координатите към marvin и чертаенето им в Google Maps. Ще видим дали изобщо ще използвам и този вариант, защото телефона ще трябва да го пазя само за разговори и emergency situations, че с тая смотана батерия с музика и GPS ще ме изкара не повече от 12-13 часа;
  • Ще ми се да намеря и някакъв издръжлив (водо и силово) фотоапарат или action cam за да добавя малко снимки по време на карането;
  • Одеало против измръзване в случай, че ме хване нощта или дневните температури прехвърлят 40 градуса;
  • Дълъг USB кабел за зареждане в движение от раницата;
  • Евентуално още един LED стоп за раницата;
  • Отразителна жилетка;
  • За екстремисти – резервна верига с quick link и малко спици + инструмент за монтирането им;

 

План

Плана е да направя някакъв интересен маршрут с планински елементи за да мога да се потопя максимално в красивата ни природа. Ако се сетя за някой приятел, който е около района може да отседна там. Или да ползвам couch surfing. ще видим до къде ще го докарам в това отношение, че първо ще заминат немалко пари и второ – не мога да гарантирам сравително точен час на пристигане.

 

Ако някой има идеи или е правил нещо подобно (с шосейно колело, не с MTB :)) ще се радвам да сподели опит.

Довиждане София, Варна – добре дошла

И минаха две седмици в които бях извън Варна. Не помня последните години да съм бил извън Варна за толкова време и това беше добро упражнение.

Ето и малко мои впечатления свързани със София:

  • Културния живот там има огромна разлика от варненския – има опера, концерти (от които и много алтернативни), има няколко театъра;
  • Трафика е ок. Преди ми се струваше, че трафика е убийствен, но с помощта на Google Maps и телефон в ръка се справях много добре пеш и с колата. Транспорта е добре огранизиран и структуриран (освен проклетите трамваи – не мога да свикна да има и още един играч в платното за движение и като карам покрай трамвай продължавам да изтръпвам);
  • Дилектите са много и смесени. Понеже във Варна и Добрич (от където съм родом и живял прилична част от живота си) диалектите са практически еднакви е трудно да приема как всеки втори говори по различен начин. Което пък от своя страна е ок, защото и аз сигурно им звуча странно (особено като кажа, че е патладжан, а не син домат (а историята за чушка vs пипер изобщо няма да я започвам, че може да ям бой :) )). Пък и има много хора от всички краища на страната там и не е изобщо за учудване. Голям град – много хора и от всякъде;
  • Таксиметровите шофьори са измекяри. Точка;
  • Метрото е огромно предимство, а хората си познават града добре;
  • Имат си планина, която е само на няколко километра извън столицата;
  • Чешмяната вода не само, че не струва, ами и има вкус на пестициди и уран взети заедно. Поне водата в хотела беше такава;
  • Парковете са пълни с хора. На втория ми ден в София излязохме с колегите за по бира в парка и нещо ме сви – парка беше пълен с хора – деца, младежи за по биричка на пейката и възрастни хора – всякакви се бяха събрали. И ми припомни едно време като се събирахме на Бункера с метълските тениски и кецовете и как цъкахме хек и пихме биричка. Сега там е пусто…
  • Въздуха е малко странен – първо, че няма почти никакъв вятър (което беше нещо, което ми отне много време за да свикна във Варна) и второ – няма почти никаква влага. Тези две неща ме караха първите 1-2 дни да се чувствам странно и за първи път ми липсваше и морето. Все го приемах за даденост, а то…
  • Заведенията са много и разнообразни, има много бирарии и малки ресторантчета. Отнема време човек да ги обиколи;
  • В зависимост от това къде се намира човек въздуха варира от отвратителен и трудеш за дишане до ок.

 

За две седмици там, извън офиса направих следното:

  • Вървях много и в различни посоки. Всеки ден ми отнемаше около час и половина отиването и прибирането от хотела до офиса и респективно почти не шофирах в града;
  • Срещнах се с приличен брой мои близки хора и изпихме още по-прилично количество бира;
  • Покарах с Велоприключение малко в Тетевенския балкан на изтощителни жеги (имам си вече и аграрен фен, йей…) с хора, които не познавам, но беше супер яко приключение;
  • Със Злати ходихме на Hills of Rock в Пловдив. Чухме Контрол, Epica, Evanescence, Three Days Grace, Immencence, Revaneye, Мерудия. Беше брутално яко!
  • Разходихме се с Вик, Катина и Алек в Люлин планина;
  • Запознах се със супер много нови хора (покрай офиса) и още на втория ден привикнах с тях;
  • Направих първата си презентация новата фирма пред колегите. Говорихме си за performance testing с jMeter (цялото заглавие на презентацията беше jMeter and other strange animals) и беше много яко;
  • За пръв път се спуснах по пързалка, която е между два етажа в офиса. Беше епично;
  • За пръв път бях на масаж (изключая онзи път преди първия ми бревет в който щях да умра от болка и отидох да ме видят и те взеха, че ме оправиха). Беше странно и в офиса;
  • Свалих 2 кг за 2 седмици и бия нов рекорд от 94.5 кг. Не знам дали да се радвам, защото не бяха качествено свалени, а от нередовното ядене  в комбинация с джънк;
  • Изслушах около 80% от нещата на покойния Chris Cornell. Има някои, които чувам за пръв път и смятам, че съм идиот, за това,че не съм ги намерил по-рано.

 

Нещата, които не можах да свърша:

  • И този път мечтата ми да карам на колодрума в Пловдив не се състоя;
  • Не можах да карам с Велосити. Ходенето ми в София съвпадна с няколко други вело събития и свободни хора на практика нямаше;
  • Не можах да карам много или да отида на 5kmrun в София.

 

За офиса ще напиша отделен блог пост.

Велоприключение из Троянския балкан

След съботното микро-катерене в неделя дойде ред на колоезденето. Това колело ще пропътува над 1000 км в багажника и ще е кощунство ако не го изкарам поне веднъж.

И така попаднах на събитието на Велоприключение с маршрут – Тетевен – Рибарица – Шипково-  Балабанско – Троян – Борима – Старо село – Български извор -Гложене – Тетевен.

Сутринта станах, оправих си нещата и реших да донапомпя малко задната гума, че беше отпуснала. Стандартната процедура се превърна в извращение, когато винтила се закучи при излизането и след малко усилия успях съвсем лесно да скъсам винтила от гумата (?!?) и да си прецакам помпата (винтила остана вътре).

Бях решен така или иначе да отида да карам и качих колелото с нова вътрешна гума, но ненадута с надеждата някой да има читава помпа.

Видяхме се с хората през Shell-а на Ботевградско шосе, дадоха ми попма, свърших си работата и след извесно време (като се събрахме всичките седем героя (шест героя и една геройка)) – тръгнахме към Тетевен.
След стотина километра, малко завои и леко размътена глава стигнахме, извадихме колелата и след извесно време стартирахме.

Проблема беше, че тръгнахме около 11:00 и това не беше в наша полза.  Температурата беше около 33-35 градуса и добре, че спирахме по чешмите около пътя да заредим. До края на деня щях да изпия 6 бидона по 700 мл. вода.

Запознах се с всички (по 2-3 пъти, естествено) – всички до един бяха много приятни хора. След 15-тата минута разговорите вървяха леко, карането също. Повечето бяха в IT бранша (всъщност двама програмиста и един dev manager, другите пак са свързани с IT) и един, който отговаря за рекламата и класациите на … Планета Пайнер :D. Този същия е карал 1200 км бревет, който казват, че е един от най-трудните в целия  балкански полуостров.

Всички бяха усмихнати и явно са ме заразили, защото на снимките и аз съм се ухилил като малка пача.

Самото трасе беше много красиво, планинско на места, имаше и катерене. Пътя край Старо Село беше супер красив, но и отвратителен за каране. Момчетата с cyclo-cross велосипедите бяха с малко предимство преди мен, но неприятното усещане в задника, топките и китките остана да напомня за себе си следващите няколко часа.

Спряхме да обядваме в Троян в кръчма Старата Къща. Нещата там бяха типично балкански – огромни порции вкусна храна на добра цена. Например аз си взех зеленчуци на скара, пилешка пържола (пържолата беше гадна, признавам), 700 мл. вода, таратор и домашен сладолед (3 топки с парченца смокиня). Всичко това ми костваше 13.50 лв. :)

На връщане и вече включили се към един от главните пътища Варна – София докато карахме в стриктна група (с около 35 км/ч средна скорост) някой пред мен наби спирачки и за около секунда-две се случиха следните неща:

  • Взех решение, че трябва да се хвърля в банкета за да не ме отнесе някоя кола по асфалта;
  • Трябва да ударя спирачки, но и да предупредя хората отзад за да не стане по-голям инцидент и извиках;
  • Направих много малко отклонение на дясно влизайки в каменистия и прашен банкет като в дясно имаше доста храсти, които щяха да свършат работата;
  • Влизайки в банкета отпуснах малко спирачките за да не поднеса и падна настрани. Малко закъснях, защото задната гума се сурна с около 5-6 см.  встрани, но овладях колелото;
  • Дойде лесното – в безопасност съм – остава да спра окончателно. Избрах си един храст в който щях да се блъсна в краен случай и точно преди да го направя спрях напълно.Спрях и първото нещо, което ми мина през мозъка, който успя за толкова малко време да вземе тия решения горе беше – “Бамааму”. Странно нещо е човешкия мозък :)
    Оказа се, че някой хомосексуален шофьор е предприел рисково изпреварване като е заплашил цялата група да ни размаже като във Fat Pizza. Всичко мина благополучно и продължихме да караме към Тетевен.
    Почти бяхме стигнали, изморени и капнали от горещото и на  само няколко км ни беше Тетевен. Спряхме за малка почивка и … ни изядоха комарите.
    Дойде табелата. Беше края на карането. После дойде друга табела – Тетевен Център – 8 км. Оказа се отвратително дълъг пътя до колите.
    Общото време в което сме се движили беше 5:42 минути, а с почивките (които бяха много) – цели 10 часа. За пръв път правя такава дистанция за 10 часа.

Прибрах се кирлив и миришещ на колоездене, ударих един мощен душ и малко по-късно легнах.

 

Малко снимки от Силвия:

 

И моя трак в Страва.

 

Понеделника със сигуност ще е вълнуващ.

Най-бързото ми 5 км бягане до сега

Да, бягам. Не – не е редовно, но бягам по поводи.

Този път повода беше 5kmrun на който отидохме със Злати. Малко се замотахме с организацията и отидохме 2 минути преди старта още сънени.

Този път бях решен да не правя 10 минути за километър, както беше слез мощното ми изтощение на дуатлона по-рано този месец и се закачих за една групича с хора, които със сигурност бяха извън моето темпо. И така приключих петте си километра със спринт и общо 25.59 минути и средно 5:05 минути за километър.

Ключа към този мой микроуспех беше в това да имам пейсър, който да ми определя темпото вместо мен и да бяга с не повече от 15-20% извън моите възможности.

Оказа се възможно.

 

Strava статистика за запалените можете да видите тук, а снимки – тук.

 

Преживях първия си дуатлон

Вчера беше един много интересен ден (представете си, че казвам думата “интересен” с един много завлачен, пълен със съмнения, но със светещи очи глас).

От около месец в главата ми беше идеята да се включа в дуатлон дисциплината на iRun – “Горско бягане и колоездене “Аладжа манастир”” – 35 км. колоездене и 13.5 км. бягане.

Искам да уточня две неща:

  1. На истинско MTB (добре запознатите сигурно ще ми се изсмеят с онзи пренебрежителен начин по който само един MTB колоездач може да се изсмее на шосеен колоездач като чуе Sprint Apolon Pro 27.5″ да минава за истински MTB велосипед, но на мен ми хареса), което наех от Здравко от Устрем (благодаря за което!) и карах точно веднъж преди състезанието;
  2. През живота си не съм бягал повече от 7 километра и то по асфалт.

 

tl;dr

Жив и здрав съм. Организацията беше невероятна, маркировката и пунктовете – също.
Мамо, татко – не четете надолу. Може да има неща, които може да съм пропуснал да ви разкажа :)

Подготовката

Ден преди състезанието имах възможност да изляза да пробвам МТБ-то. Подкарахме колелетата със Злати и отидохме да се запиша там, където се провеждат редовните бягания на iRun в Морската Градина. 30 кинта назад (защото се записах в последния момент, иначе цените бяха респективно 20 лв. и 25 лв. за по-късно записалите се) и се сдобих с номер петстотин и две, който щеше да бъде извикан по мои сметки около девет пъти на седем контроли и два финала с и без колело и един як бъф, който носих със себе си по време на състезанието. След това потеглих сам към Декатлон от където си взех резервна гума и зацепих с пълна мощ към Аладжа Манастир. И понеже не познавам MTB маршрутите реших да мина по шосе до Аладжата и после да направя малко горско каране.

 

Крах и един научен урок

Още преди да изляза от града усетих трудности с колелото – гумите бяха прекалено широки, шока докато не започнах да го карам напълно заключен обираше много голяма част от енергията ми и не я пренасочваше към педалите и респективно колелата, а се сгъваше и я поемаше лакомо както аз сгънах супата, която Ели щеше да ми даде след около 30 часа.

Макар и чел немалко не можах да преживея лесно разликата между шосейния и планинския велосипед. Гумите са огромни и меки, кормилото е право и доста широко, педалите не се закопчават, а платформите не бяха добри, предните и задните плочи се сменят с палцови команди, които понякога бърках и най-вече дисковите спирачки, които спираха много повече отколкото понякога исках.

MTB велосипеда има свой живот и ако мога да го съпоставя с животно то би било повече като нещо горско, което иска да върви с огромните си лапи върху листа, да се цамбури в реки, да се цапа до ушите и да е свръхстабилно. И респективно изобщо не се чувства добре извън гората.

Едвам стигнах до Аладжата, баира го взех с яд и дойде ред на насечения (за мен) терен. Вече преполовил силите си влязох на територията на MTB-то и напуснах своята. Отключих шока и се понесох по равните пътеки около манастира. Усещах колко много абсорбира шока, колко абсурдно добри са спирачките и как големите и меки 27.5″ (на около 2.0 бара) гуми стъпват стабилно на земята. Усетих как си измених позицията и как започнах да се чувствам по-сигурен и стабилен. За жалост това продължи около 20-тина минути.

След края на карането ми и връщането в града се чувствах съсипан – емоционално и физически. Средната ми скорост на най-бързия ми и любим терен беше едва 17 км/ч, а само преди няколко дни бях направил рекордните за себе си 27.9 км/ч по почти същия маршрут с шисейката. Знам, знам, няма нужда дори да си помисляте, че ги сравнявам, защото са напълно несъпоставими, но при каране на почти един и същи терен волно или не се сравненията сами изплуваха.

Научих, че ако искам да карам MTB трябва да се науча да карам наново. И да видя колко красива е природата по горските маршрути.

 

Състезанието, част първа

По традиция преди състезания и бревети ставам по-рано, закусвам бавно, слушам малко музика, проверявам екипировката и велосипеда си още веднъж и ако имам време чета своя разказ “Не мога?” (колко помпозно, а?). Този ден не беше изключение.
Едвам наблъсках колелото в колата и тръгнах към месността Аладжа Манастир около час и половина преди официалния старт. Като стигнах вече имаше доста хора, велосипеди, деца, кучета и всички бяха усмихнати (дори и добермана, който беше единствения вариант да си вдигна средната скорост по баирите нагоре, ми се стори усмихнат). Изкарах колелото, сглобих го, приготвих си номера (петстотин и две, да не го забравите до края на разказа, ей!) и потърсих приятели. Видях Право, Карен и още двама-трима. Отбих се при Никото от Нико Байкс и се заговорихме.
По едно време един човек дойде при мен и ми каза – “Случайно преди да си имал един Drag Grand Canyon?”. Учуди ме въпроса, защото Drag-а го продадох преди две години, но именно с него участвах на първото си (и единствено до вчера) MTB състезание пак на Аладжа Манастир. Оказа се, че ме помнил от тогава и ми изказа респекта си (това беше, защото Drag-а е хибрид, който някой би сметнал, че е убийство да бъде каран в такива условия на насечен терен и особено с 28 мм си гуми).

После минах покрай щанда на Допел Херц и се загледах в нещата им – имаше магнезии, витамини, малки еднократни дозички с кофеин и таурин (от които се възползвах) и две добре подготвени за повода жени зад щанда. Заредих, поговорихме малко с момчетата от Нико Байкс и се наредихме с Карен и всички останали колоездачи на старт/финиша. Имаше 20-тина минутно забавяне на старта, предполагам са имали солидна причина за това и смятам, че такива неща се случват така, че нямаше драма. 30 минути след нас стартираха и бегачите.

Старта

Старта беше даден и невидима сила ни закрепи един за друг докато не образувахме нещо като голям рояк от плът, метал и гума, който се завихри бясно към едни стълби, които бяха щедро намазани като филия с мармалад от ягоди, но вместо слузесто-червената гъста течност имаше загнили листа, кал и камъни. Минах с доволно темпо и ясната представа, че ако някой от нас падне е напълно вероятно да има много лоши последствия. За моя радост тези пред и зад мен бяха по-опитни и не ми дадоха и момент в който да се притеснявам за собствената си цялост и на тези около мен.

Последва каране по почти равен терен и със супер много хора около мен – деца, мъже и жени на всякаква възраст, подготовка и велосипед.
Първото спускане беше на едва десетата минута от старта и за шест минути бях цар на света – беше сравнително спокойно спускане с много хора отпред и отзад, листа, тишина (макар и имам опасения, че някой осемдесет и пет годишен англичанин нямаше да мисли така), свеж въздух и красота.

И последва първо изкачване, което по Страва профила ми е имало скакалка (или по-скоро стена?) с денивелация от 31.2% (в Strava профила ми на 22:11 минута). Бутах, карах, бутах, карах и го изминах.

 

Искам да се извиня на хората, които четат този пост – мислих да опиша всеки баир, гледка и спускане, листата и аромата, хората и усещането, но историята ще заприлича на енциклопедия пълна с точни проценти, цифри и бездушие точно като стар балон с въздух. За това ще опиша общото, сравнително абстрактно усещане на това да караш за пръв път 35 км горско и след това да изтичаш 13.5 км.

Маршрута беше нечестно труден на места – имаше стени, които бяха по 4-5 метра високи, които по-слабите физически колоездачи (имаше едно момче, което беше под 40 кг например) сигурно никога нямаше да могат да прескочат без помощта на други. Имаше и спускания, които приличаха на много гъста крем супа с крутони забъркана предната вечер от дъжда от пръст и камъни. Имаше и пътеки, които бяха невероятно красиви, минахме през нива (да – минахме през средата на нивата. Бяхме инструктирани в началото на състезанието, че преди е имало път там, но предния ден са го изорали), минах през реки и стадо овце, срещнах интересни хора.

Моето състезание с другите свърши след не повече от 30 минути след старта и се изправих срещу най-големия си враг – самия себе си.

Времето минаваше и с него се срещах с други колоездачи, срещнах се и с един овчар, стадото му и огромното му рошаво с кални крака куче. Не се запознах с него, но имаше вид на човек, който се казва Данчо, насъбрал трудностите на селския живот на лицето си точно под гъста бяла брада. Махнах от далеч и с усмивка извиках – “Добър да е деня!”. Бай Данчо се опули малко и като ме прецени се усмихна блажно и каза – “Добър да е, момче. Хайде давай напред и успех!” докато бутна с гегата един коч. На 20 метра след това се озовах пред 30-40 см. дълбоко поточе. Вдигнах колелото и преминах по камъните като госпожичка за да не си намокря обувките, които вече се бяха превърнали в бълвоч от кал, пясък и слама.

Малко по-напред се срещнах с още трима колоездача като имаше време да си поговорим бутайки по огромния баир нагоре. Там беше и едно момче на около 13-14 години, което буташе мъжката колелото си нагоре. Предложихме му помощ с което той се обърна към нас и с неочаквана мъдрост и сериозност каза – “Колоезденето е индивидуален спорт. Ще се оправя сам, благодаря.”. Бях впечатлен и му разказах как ние като караме по бревети си помагаме с гуми, помпи, храна, вода и с каквото можем. После без да го питам му хванах единия грип и го избутахме заедно до някъде след което той искрено благодари и пое по своя път докато аз все още се опитвах да си успокоя дишането.

Малко по-натам останахме само двама и се придвижихме заедно докато пътя не свърши. От нашата перспектива имаше поляна до края на пътя и после бездна. Вече бяхме на спускане и много внимателно стигнахме на безопасно разстояние от ръба когато нещо накара кръвта ми, която вече бълбукаше от горещото време (би трябвало да е било около обяд) да се вледени като студения поглед на служител в НАП – не беше трап, а отвратително стръмно спускане. Погледнахме се опулено, намерихме маркировката в далечината и полека-лека с колело в ръка слязохме на безопасно за спускане място. Сигурен съм, че голяма част от участниците са се спуснали от най-високата част, но не съм сигурен дали искам да знам какво е било усещането.

Преминахме още едно поточе, после още едно. Дойде контрола (всичките контроли бяха с ентусиазирани млади хора, които имаха всичко от което имах нужда (като на последната бегачна контрола имаше дори и сол в пакетчета), поговорихме си малко и тръгнах. Оставаха ми само шест километра, какво толкова може да се обърка? Е – обърка се. Терена беше каменист, а отдолу – прясно засъхнала почва. И това по баир нагоре. Шест километра ги изкарах (избутах) за почти един час! Това ме сломи. Напъвах се, дърпах, бутах, бях целия зачервен и бесен на себе си, псувах наум, чудих се къде съм сбъркал в разпределението на силите си, в храненето и пиенето на течности. Мразих се. Карах отвратително бавно, силите изцяло ме напуснаха. Исках да легна и да изчакам някой да дойде да ме прибере. Не исках повече. Бях обиден на себе си, че съм толкова жалък, че не мога да изкарам едва 36 км (като до преди 3 седмици изкарах 370 за два дни), че бях дебел. Очите ми започнаха да губят фокус и точно в този момент една груба нота на отчаяние излезе от гърлото ми. Беше нещо като приглушен вой. Това ме смути неимоверно много, защото имаше хора около мен и това сякаш ме стегна.
После ме настигна един бегач и ме изпревари, после аз го изпреварих, после той мен и така бях изпреварен три пъти от бегач на дълги разстояния (дисциплината му беше 32 км). Реших да се стегна. “Колко километра остават още?” попитах някого. “На тридесет и пети километър сме сега”. “Ъъъ колко?”, “Тридесет и пет”, казва някой. Не повярвах, че съм почти на финала.

Финиша

Дадохме газ аз и едно момиче и заедно с наистина сетни сили се запътихме за финалния спринт.

Видях финиша.

Бях на 20-25 метра от него, карах и започнах да мисля за бягането. И в този момент момичето, което беше само метър-два пред мен падна. Аз спрях, защото моето състезание с другите беше свършило отдавна. “Давай, тръгвай.” виках. Качи се на колелото, но веригата беше паднала, “Давай, давай” викнах. Финишира 2 секунди преди мен.

 

Бях жив. Духът ми се върна и последва второто състезание. Пак с мен.
В този момент вече ми бе ясно, че няма да мога да вляза в контролното време на дуатлонистите.
Спрях се при щанда на Нико Байкс, оставих си част от екипировката и велосипеда, взех си 2 барчета от раницата и тръгнах.

 

Състезанието, част втора

Бях изтощен. Започнах да получавам жестоки крампи на бедрата, нищо, че до този момент бях приел над 1000 мг магнезиев цитрат за да избегна това. Маршрута над средата беше същия като колоездачния. Проблема беше, че краката ми не можеха да понесат повече. Започнаха да не могат да се сгъват, а за моя огромна “радост” още в началото на маршрута последва стръмно спускане, което взех на бедра и накрая се предадох.

Спрях, строполих се на земята и бях напълно наясно с две неща:

  1. Нямаше да позволя да не изкарам маршрута;
  2. Трябваше ми пейсър.

 

Странна птица съм аз – волята ми е най-силна само когато положението вече започне да граничи с невъзможното. В този момент съм излязъл с двата си крака от зоната в която ми е удобно и нещо изплува много дълбоко от мен. Нещо човешко и кокалесто, нещо, което не те хваща за гушата за да те дръпне надолу, а точно обратното – кара те да се изправиш, да драпаш с крака и ръце, да се стегнеш и да дадеш да се разбере на теб самия, че тая работа няма да я бъде.
Започнах да пълзя за кратко, изправих се на крака и започнах да вървя.
Усетих, че съм към края на състезанието си, когато започнах да вървя като патка  (тоест на цяло стъпало, видео с един нагледен пример) – това е един почти сигурен признак, че мускулите ми излизат извън контрол, а сухожилията са се изпънали до безкраен предел.
Вървях така и мучах тихичко от болка докато не стигнах до първата чешма от маршрута. Измих си лицето, пийнах от студената вода, свалих си джърсито с дългите ръкави и продължих.
Не знам кое ме накара да живна, но се случи. Вероятно е от хората, които се разхождаха в гората и се усмихваха и пожелаваха успех или от човека, който подминах докато правеше барбекю на една поляна и се провикна – “Момче, ела да хапнеш с нас, да се подкрепиш” или с това, че стигнах първата контрола. Знаех, че нямам шанс за финиш в контролното време, но не се отказах. Състезанието за мен, срещу мен, беше в разгара си и щеше да свърши след пресичането на финиша.

И от умората вероятно започнах да си внушавам някакви неща. Понеже по маршрута се срещат доста гущерчета, които са шумни докато бягат по сухите листа за около 20-30 минути бях убеден, че зад мен голямо куче или вълк (може сега да ми е смешно като си го признавам, но тогава бях отчаян) и се обръщах на всяка трета стъпка.

За късмет се оказа, че не съм сам и при поредното обръщане видях една бегачка. Оказа се по-добра от мен в бягането и ми послужи за невероятно добър пейсър. Тя определи темпото и лека полека се отправихме към пътищата със засъхнала кал, полята с вятъра, който предвещаваше дъжд и втората контрола.

Там ни посрещнаха с много усмивки млади и надъхани доброволци, дадоха ни храна и вода и ни отпратиха.

Оставаха два километра. Бях жив. Вече не ме болеше, не ми се повръщаше. Бях се изморил да ме боли и просто бягах и вървях, но не спряхме.
Срещнахме същия овчар, който ни спря и ни помоли да му помогнем да си зареди минути на телефона. Още ми става гадно като се сетя колко се разочарова като му казах, че няма да имаме време и че сме на състезание.

Видях последната маркировка преди финала, която два часа по-рано видях с колелото. Нещо в мен се обърна. Бях съсипан физически, но човек никога не знае колко много има и може докато не стигне до предела си и не види, че може още малко. И още малко. И още малко.

Финиша

Направихме последния завой и ни посрещнаха всички участници и голяма част от доброволците по трасето. Бяха се наредили за снимка зад финала и когато ги видях си глътнах граматиката. Беше много вдъхновяващо особено когато всички за секунда застинаха учудени, че има още състезатели и изведнъж всички започнаха да викат и ръкопляскат. Държах намачкания лист с номер петстотин и две пред себе си, а усмивката ми не можеше да бъде скрита.Този момент ще го нося със себе си дълго време.

Финиширахме заедно и извън контролното време.

Аз победих себе си и след втория финал вярвам станах с един кършей по-добър, по-силен и по-отдаден от когато и да е било.

 

Следфинално

Отидох при щанда на Нико Байкс да си взема екипировката и колелото, поговорихме малко с тях и видях другия Карен (до преди година и нещо не познавах нито един Карен, а сега познавам цели двама) от Averi Beers и взех един червен Гларус. Отпих една глътка, тежко въздъхнах и усетих спокойствието да се влива във вените ми.

Огледах се и видях Ели и Свилен, които видях и малко преди да започне моето бягане. “Недко – искаш ли супа?”, попита тя. Беше риторичен въпрос. Наля ми една 500 мл. боб чорба, взех си филия хляб и рая слезе на земята. Бях спокоен, не ме болеше и знаех, че за ден мога да си позволя да бъда горд със себе си.
Прибрах се – чакаха ме Злати и котката, топъл обяд и един приятен ден.

За спорта

Спорта е нещо много повече от потене по фитнесите, по горите, на колелета и с насинени крака и обелени колена. Спорта е споделено съзнание, което кара хората да стават по-добри. Кара ни да мислим за хора, които не познаваме, да спрем и да помогнем с каквото можем на човек в беда, да работим в екип и да се радваме искрено, когато всеки един финишира преди или след нас.

Малко линкове и статистики:

Снимки

31.03.2017 – Яд

Днес  е един от онези дни, които започват добре и продължават катастрофално. Бесен съм, яд ме е и искам да си захапя трахеята сам.
Но ще мине. Както обикновено минава.

 

Иначе вчера ходих да карам от офиса към Белослав през Страшимирово и обратно през Константиново. Извода е, че със себе си трябва да нося или огнехвъргачка или картечница. На ШЕСТ пъти улични кучета ме гониха и за пръв път ме хвана сериозно бъза. Не е яко да те гонят кучета на средата на нищото.
Но пък това си има и добрите страни  – например това, че счупих два свои рекорда по скорост в някои отсечки :D

Ето и Strava трака

И още нещо – онзи ден Mr. Freesk издаде нова песен. До сега не го бях чувал, но Матю ака Жлъч го препоръча и му дадох шанс. “Къса коса” е лавина от рими, смисъл и житейско изпяти по цветен и доста добър начин.

 

Интересни неща, които намерих днес:

  • WordPress Plugin Stack – листинг с полезни плъгини за WordPress. Списъка е ограничен, а някои от плъгините, които имат безплатна и платена версия грешно са отбелязани като само платени, но все пак списъка е информативен и поднесен по приятнен начин;
  • Списък от цели 250 SEO инструмента категоризирани и предоставени по сравнително употребяем начин;
  • Gangbox и статията им за “Автоматично следене на позициите в Google” изглежда бая интересна и ще тествам написаното скоро;
  • И една сърцераздерателна статия със заглавие “2 Ways Test Automation Can Break Your Heart“. Automation QA да му мислят :D

Най-бърза тренировка за годината

Вчера деня беше тежък. Имах много неща за които трябваше да се погрижа в офиса и беше напрегнато. На отиване се разходих пеш, но на връщане колега ме изпрати почти до нас.

Прибрах се, котката беше любеобвилна, чудих се дали още искам да карам, мислих какво да правя, чудих се и реших, че малко против собствената ми воля ще изляза за една кратка разходка. Все пак тренировъчната ми програма тази година ще е жестока и не мога да си позволя да не карам като имам възможност.

Заех се да си приготвям нещата – облекло, каска, очила, проверка на нещата в раницата, документи и пари, ключове. Слизам. Пред блока е вече студено и много тъмно. Засичаме се на входната врата със семейство, което се прибира от работа и училище, говорят какво ще вечерят и детето казва, че няма търпение да легне да спи. На всички комфортната им зона е вкъщи. Както и моята.
Огледах пак колелото, гумите, спирачните челюсти, заден стоп – включен, преден фар -включен, закопчавам се за стоманеното колело и после… тишина.
Обикновено след първото завъртане на педалите човек може да прецени дали карането ще си го бива или не. Това определено щеше да си го бива.
Не носих слушалки, чувах въздуха, вдишвах го – бодеше ми белите дробове. Очите ми за кратко и по навик се насълзиха от студената въздушна струя, краката ми нямаха избор и започнаха да въртя интензивно. Въртях и си мислих за най-близкото каране от 500 км, което ще се проведе след месец, чудих се дали ще го изкарам, мислих стратегия за хранене, мислих за офиса, за вкъщи и после последва тишината.
Тази комфортна тишина в която чуваш само как сърцето бие жестоко, чуваш само дъха си и как веригата задвижва колелото под теб и теб самия. Друго няма.
Едно от най-важните неща, които научих за колоезденето (по трудния начин) беше да бъда ритмичен. Без спринтове, но и без услушвания.
С горното твърдение мога да кажа, че колоезденето е като музиката – ако е ритмично и хармонично е красиво и приятно, ако не е трудно.

Стигнах до Т-образното кръстовище на Аладжа Манастир и завъртях на обратно. Дори не усещах изпепеляващата болка от бързината, не усещах да съм задъхан, да съм разконцернтриран. Чувах няколко птички, които си подсвирваха по дърветата, чувах малкото коли, които преминаваха, видях 1-2 звезди, които се показваха от и без това малкото обаци.

Прибрах се и ми беше леко.

 

 

Маршрута можете да видите тук.