Skip to content

Category: Колоездене

Август месец в цифри

Последно време тренирам колкото мога за Дунав Ултра и се получава. Статистиките за Август месец са:

  • Общо 826 км на колелото;
  • 10 тренировки;
  • 7400 метра вертикална денивелация;
  • 30+ часа на седалката;
  • 11 кг по-малко.

 

През последните месеци се концентрирах върху храненията и успях да сваля няколко кг, да изчистя честите грешки, които правих по време на каранията си и да започна да се усещам не като топка лой по баирите.

 

Цялата история за тренировките, за Жоро от live-to-lift, който ми помогна да сваля 11 кг. за около 3 месеца (+ подробни измервания), за Златина и нейната подкрепа ще опиша след Дунав Ултра.

 

Днес изпратих колелото по Еконт и следобед летя към София, а четвъртъка се хващаме с Пешо и още едно момче (което ще кара поддържащия автомобил) и потегляме по пътя към старта на Дунав Ултра.

И последно, да не размивам единствения си пост от месеци насам – това ще е най-трудното, най-дългото като времетраене и дистанция, най-тежкото психически и с най-малко сън каране, което ще направя вероятно през живота си. С мен ще има GPS устройство, което ще stream-ва в реално време накъде сме така, че ще се радвам да пишете от време на време. А аз ще прочета сутринта преди старта отново “Не мога?“. Този мой разказ винаги ме е карал да мечтая.

Ще участвам на Дунав Ултра 2018!

Още една мечта е на път да се сбъдне.

По съществото си Дунав Ултра е едно огромно каране по поречието на северната ни граница. От миналата година го дебна, но така и не успях да се включа, защото започнах нова работа и приоритетите ми се смениха.

Скоро излезе информация за тазгодишната версия на Дунав Ултра носеща името Dunav Ultra: Teamwork. Правилата са прости:

  • Човек може да се запише индивидуално, екип от двама или екип от четирима души;
  • Карането е с несъстезателен характер;
  • Времето за финиширане е ДО 5 дни.

Няколко минути след като излезе официалната информация Пешо ми писа – “И кво, можем ли го за 48 часа то’а Дунав?”. И така се сформира нашия екип от двама ентусиаста. Един програмист и един QA :D

Участието беше платено, уговорката как да стигнем, груб план на карането и т.н. бяха направени за часове. Само ще вметна, че ще направим 400+280 за двата дни, разделени с малко сън.

Ще бъде епично.

 

И понеже ще има и live GPS tracking ще намеря начин да го сложа в блога ако ви е интересно да гледате какво се случва с нас.

 

До септември!

Polar V650 с поддръжка на Strava Live Segments

Новината на седмицата е, че Polar пуснаха поддръжка на Strava Live Segments за Polar V650. Освен това новите потребители получават и 2 месеца безплатен Premium акаунт.

Ето и списък с новостите покрай последния firmware:

  1. Strava Live Segments – можете в реално време да проследите напредъка по определени сегменти. Можете да използвате до 20 предефинирани сегмента, а синхронизацията става през Polar Flow;
  2. Нови метрики за хората с power meters – Normalized Power, Intensity Factor и Training Stress Score. Повече за тях можете да прочетете във firmware announcement-а;
  3. Един оправен бъг с измерванията на барометъра.

Голяма работа, ще кажете. И ще е така! Знаем, че може да ви звучи тъпо, защото е свързано с платен Страва акаунт и power meter, които струват маса пари, но желанието, което демонтрират Polar да бъдат лидер на пазара е огромно.

Защо избрах Polar пред абсолютния лидер на пазара – Garmin?

  1. Цената. Polar V650 + HR, Cadance и Speed сензори ми излязоха малко над 400 лв по време на промоциите в Basecamp. Garmin 520 с HR, Cadance и Speed сензорите в момента са 670 лв. в намаление;
  2. Марката – Polar, макар и не много познат в нас имат над 40 годишна история. Давам и бира на този, който произнесе правилно името на основателя на компанията – Seppo Säynäjäkangas. Та именно Polar са направили и първия безжичен heart-rate монитор през 1982 година носещ годрото (и типично за ’80 и ’90 години) име Sport Tester PE 2000. Именно те полагат първите стъпки в тогава фантастичното поле на безжичните HR. За сверка сегашния им модел Polar H10 е повече от скандален;
  3. Инвестицията в по-мощен хардуер и по-късните софтуерни ъпдейти не е задължително да са нещо лошо. Early-shipping модела е познат от много години и предлага continues improvement (все красиви български думички).

Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане

Има дни в които човек иска да умре. И такива в които няма сили да го пожелае.

На Гергьовден симпатягите от iRun.bg организираха горско бягане в източна Стара Планина, село Билка, което по снимките изглеждаше епично, а панорамите бяха умопомрачителни. Реших да участвам почти веднага след като отвориха записванията по няколко причини, които съм писал неведнъж и тук:

  • Искам да знам колко мога и кога ще се пречупя;
  • Искам да изляза и да дишам чист въздух с пълни дробове и да направя това, което някои наричат невъзможно;
  • Да вляза във форма.

 

Преди бягането имах два lifetime events – 500 км. на колелото за два дни и QA: Challenge Accepted и сякаш не ми остана време да мисля за Коджа Кая. Но искам или не дойде и то със силата на нещо, което човек отдавна се е опитвал да сложи в по-долния шкаф и го намира прекалено късно. Докато се настроя вече бях на старта, казахме си чао със Златина и поех с реката от хора, щеки и усмивки по стръмния склон на село Билка по посока връх Коджа Кая.

Разказа ще е кратък (за разлика от този за първия ми дуатлон). Времената се измерваха в броя чешми, които преминавахме и контроли покрай тях, нямаше подкрепителни пунктове. Аз бях подкрепен с:

  • 1.5 л. вода във воден резервоар в раницата;
  • 4 гелчета;
  • 2 вафли;
  • 4-5 кофеинови бонбонки.

 

Максималното време за 25 км. бягане беше 6 часа със старт от 10:00 часа и финал не по-късно от 16:00 часа.

Не успях.

И все пак ще ви доразкажа. Първия път, когато рухнах беше на около 5 км. от старта. Тогава бързото темпо при изкачването на Коджа Кая и изключително горещото време си казаха думата прекалено бързо. Вървях с неравномерна скорост, тоест бавно, после притичвах и пак бавно, което допълнително ме прецака. От колоезденето знам как да се справям с такива ситуации и успях, макар да ми костваше много. Започнах да анализирам защо така стана – храна, вода, тонус, пулс уж бяха в норма.

Продължих. Пункт втори мина с втора стена* при стръмното спускане. Бедрата ми не издържаха и започнаха да се огъват от прекомерното натоварване. Продължавах да се опитвам да бия математиката за да измисля как да успея да финиширам в контролно време. 

Не успях.

1400 метра вертикална денивелация по целия маршрут се равнява на малко над 460 етажен блок (при средна височина от 3 метра включително плочата на пода и тавана).

Обяд е. Всичко започва да боли повече от обикновено, слънцето подигравателно ме гледа как се влача по баирите. Трета стена. Стоварвам се тежко на земята, отпивам от водата в раницата и започвам да смятам – калории, температура и колко вода съм изпил. Увеличих приема на храна от 60 минути на през 45, а водата – почти два пъти по-често на по-малки порции.

Боли.

Станах насила и започнах да се влача по баирите. И тогава дойде онова полурелигиозно усещане за лекота и сила. Прикапаха първите капки дъжд. Сложих си телефона във водозащитен плик и тръгнах смело напред. Тогава трябваше да се досетя, че делюзията не е породена от дъжда, а от последния сигнал с който тялото ми каза, че ще последва още една стена и този път няма да мога да я прескоча.

Седемнайсти километър. Изкачването ще започне всеки момент. Остават ми 7 километра, които без значение през какви баири мина с колелото ще ги изкарам за минути. В бягането е различно. Там боли повече, колкото повече крачки се натрупват толкова повече натежават на душата и очакваш скоро да се скърши.

Пристигнах до предпоследната контрола. Казаха ми, че има чешма на около 200 метра в страни, запътих се натам и ето, че света започна да се пълни с цветове и аромати отново. Имаше огромна чешма с чудовищен дебит. Напълних вода, измих лицето, но не издържах и влязах в нея. До колената. Усещането беше нещо средно между болка и най-хубавото чувство на света.

Тръгнах нагоре. Три часа и половина катерих най-абсурдния връх, който съм катерил някога. Болеше, беше нечестно стръмно, заваля дъжд и температурите паднаха с няколко градуса. Спирах на всяка трета крачка. Болеше като дишах, като стъпвах, като спирах, дори като си движех врата.

Три часа и половина ми отне да изкача връх, който беше покорен предния ден за рекордните 23 минути.

Бързах, но не можех повече. Физически и психически не можех. Нещото в мен се счупи и спрях. Нямах нито желание, нито сила да продължа нататък. Това, което не можах да строша през над 12 000 км. на колело последните 3 години, всичките лекции на които съм бил на ръба, всички неща в личен план. Нищо не беше ме пречупило. Дори и 30-те часа колоездене. Нищо. Освен една купчина камъни и 6 часа бягане. Почувствах се унижен, че съм позволил да стигна до тук. И исках да умра. По философския начин, сигурно, не знам. Исках да легна, да затворя очи и да се събудя в нас. Искаше ми се никога да не бях искал да се запиша, никога да не бях губил. Никога, никога.

Тогава се срещнахме с Ники Томов, питах го колко е часа и той ми каза – “16:00, защо?”. И се случиха две неща, които винаги се случват по каналния ред когато стане време да съм на място на което не съм:

  1. “Изгубих” си казах. На часове от финала съм, бягах часове, боли;
  2. “Спечелих” си казах толкова тихо, че да не ме чуе никой. Най-накрая съм свободен от часовника, от финала. Вече мога да спра, да си почина и да приключа когато поискам.

Просветляващото чувство с философията на бревета (велосипедно каране на дълги разстояния, обикновено от 200 до 1200 км БЕЗ състезателен характер), който винаги е казвал, че не е нужно да се състезаваш с другите, а само със себе си. И че никога състезанията не са ме интересували. Всъщност се опитвам да надвия себе си и онзи около 1400 грама между слепоочията ми и никой друг.

Ако трябва да съм честен дори и да бях на финиша 30 минути по-рано сигурно щях да се спра и да изчакам някой да финишираме заедно. В духа на бревета, в духа на човешкото, а не освирепялото състезателно темпо. Не бях там за това.

Бях отново на върха на Коджа Кая. Този път той ме покори. Настани се с цялото си величие и тежест удобно в мен и пречупи нещо, което доскоро смятах, че ще е много по-трудно за чупене. Застоя се, огледа се и запечата в мен няколко невероятни гледки, дъжд и желанието да разкажа тази история на вас.

Последва крайно болезнено едночасово слизане и финал.

На 300-400 метра от финала хора започнаха да ръкопляскат, да свирят и да окуражават, обявиха ми номера (261, нали помните?) и … финиширах.

На 2 крачки зад финала ме чакаше Златина. Отпуснах се на нея и се разплаках.

Другата година ще се видим пак, Коджа Кая.

 

И нещо извън разказа – организацията, провеждането, маркировката и всичко беше на толкова високо ниво, че не знам как е възможно без спонсори и само на такси за участие да се случи нещо толкова красиво, организирано, добре популялизирано и технически над високите ми очаквания (например интеграцията с race-tracking.org и следенето в реално време на участниците).
Вие, добри хора, сте страхотни.

Можете да видите всичките снимки от събитието в тяхната страница.

 

Note – този тип бягане с голяма денивелация се нарича skyrunning, сметката за етажите е правилна (1400/3 с малко отклонение от 6.66 за да охладя емоциите на стоителните експерти относно стандартите в строителството) и да – и ти можеш да го направиш. Не е невъзможно за един сравнително обездвижен 100 килограмов QA (да, салих 5 кила последните месец и нещо, йес!). За техническите хора – средния ми пулс е 150, максималния – 180. В петте HR зони съм както следва:

  • Zone 5: 4% (най-висок пулс)
  • Zone 4: 57%
  • Zone 3: 28%
  • Zone 2: 11%
  • Zone 1: 0% (най-нисък пулс)

Успях!

 Най-накрая, след два неуспешни опита от минали години за 200 км + 300 км за два дни успях да финиширам в контролното време.

 

Кратката равносметка е:

  • 500 км за два дни – явно е възможно за 105 килограмов човек НЕтренирал последните 6 месеца;
  • Общо почти 12 000 калории заминаха за  двата дни;
  • Направих над 25 хранения уикенда (каква мечта, но без да кара човек… :D) включително над 10 гела, много сладко, изотонични напитки, над 10 кафета и по груби сметки около 10 литра изпита вода;
  • Не само краката са важни, а и инатът. Според мен последните ~30% от втория ден беше абсолютно нелогичен и нерационален за моите мускули и само на едната проклетия го изкарах;
  • Ръцете болят не по-малко от краката;
  • През деня температурите стигната до над 20 градуса, вечерите паднаха до около 5. Това с една и съща екипировка, много е трудно човек да уцели правилната комбинация;
  • Имайте предвид кучетата. За 2 дни ме гониха на десеттина пъти български и румънски торби с косми и кокали. Не е яко ако е тъмно като в гъз и от полето се чуе бягане на 2-3 кучета и лай. Но ако човек е подготвен нещата са по-лесни. И един от най-важните уроци – ако ви гонят НЕ ритайте или размахвайте ръце, защото ще изгубите баланс и оттам ще стане по-голяма беля;
  • Добър фар и стоп са не само задължителни, но и животоспасяващи. Ако дадете 20 лв. за китайчета, които са малко по-слаби от църковна свещ и сте на 60 км. от дома чувството не е приятно. Не съжалявам и за секунда за инвестицията за моите. Жилетка и каска са абсолютно задължителни също както и power bank;
  • И последно – болеше. Боляха стъпалата, краката, гъза, ръцете (пръстите ми са още изтръпнали) и рамената. Психиката на човек при такива разстояния са изтънена и разклатена, готова да се разпадне при всяка миниатюрна преграда. Това е сигурно най-трудното – да победиш себе си.

И така, за изминалата седмица сбъднах една моя мечта, която преследвам прекалено много време, а тази – ще се изпълни друга моя, професионална мечта, която доскоро не вярвах, че ще реализирам.

Stay tuned.

500 км на колело за два дни

Е – дойде времето да напиша редовното си обещание, че ще изкарам Варненски бреветен уикенд – Събота са 200 км., а Неделя – 300.

Пиша това, за да има какво да ме държи на крака (гуми) докато изстисквам последните капки енергия. Предния път се отказах на половината на втория ден (общо 350 км за двата дни), но този път съм вдигнал ината с поне 3 левела.

За съжаление няма да мога да stream-вам както правих на голямото ми приключение, но пък ще напиша по-подробен блог пост за това.

Седмица по-късно ще бъда в София като лектор на QA: Challenge Accepted 4.0 и се вълнувам страшно много и за това.

 

И за не е непълен този блог пост ще отговоря и тук на хората, които питат “Защо го правя”.

  • Правя го заради себе си;
  • Правя го за да бъда във форма;
  • Правя го, за да видя до къде мога да стигна. Изтръпналите ръце, тотално отказващите крака, глада и желанието за вана и пържола и топла прегръдка;
  • Правя го за да покажа на хората, че спортът е нещо прекрасно и че всеки го може;
  • Правя го заради тишината, която се натрупва като дъждовна вода. Луксът да нямам хаос между ушите, луксът да реша дали искам да мисля нещо различно от това, което правя точно сега, в този момент, лукса да съм сам, аз да определям своя път;
  • Правя го за да изпълня обещанието си към теб, че мога да направя това, което правят малко.
  • Причина да прочета пак своето “Не мога?” без да се чувствам гузен.

Първо бягане за годината – 10км – checked

Преди няколко седмици разбрах, че Dentaprime ще организират масово бягане в Морска Градина и решихме да участваме със Злати – аз на 10 км, тя на 5 км.

И двамата приключихме, а впечателенията ни са доста добри. Организацията, маршрута, маркировката бяха на добро ниво и имаше даже идея за пейсъри, която не се получи много добре.

Имаше супер много хора, които участваха. Според moreto.net са участвали над 500 човека, което би трябвало да е най-масовото събиране провеждано изобщо във Варна.

Аз финиширах на общо 153 място (от 181 финиширали!) с време от 01:08:30, а за Злати още явно не са излезли резултатите.

Резултатите можете да видите тук.

 

Снимки май няма да качвам, че сигурно бях най-дебелия от бягащите :D 

Душа

Днес си пуснах Еди Ведър и се сетих за моментите на чисто и неподправено човешко щастие, които имах миналата година докато правих моето голямо каране.
Самото чувство да се събудиш някъде пренощувал в колата си, да направиш един чай/кафе на котлончето и да се потопиш в първите лъчи на изгрева е нещо толкова магично, колкото и обикновено. Всъщност всеки изгрев и залез са магични. Всеки един, който съм посрещал без значение дали съм бил на колелото, по Джулай Морнинг или просто ей така.

Сещам се после как си стягах багажите, палих колата до мястото от където исках да тръгна и финиширам, карах с отворен прозорец и душата ми (или това, което е останало от нея) беше пълна.

И всичко това беше гарнирано с Eddie Vedder и голяма част от OST-то на Into the Wild (ако има човек на света, който не го е гледал – препоръчвам го силно!).

И дори помня реда в който вървяха:

 

 

25.01.2018

Снощи най-накрая се наканих, изкарах стария Canyon, смених гумите му, напомпах общо 5 гуми (по 2 на двата велосипеда и една предна резервна) и се качих на тренажора.

Чувството беше странно в началото, защото бях в стаята, не бях се качвал на колелото от голямото ми каране (което са около 5 месеца…), но бързо свикнах. Почти с изненада установих, че стойката и баланса са ми запазени до голяма степен. Карах точно час и макар и да не бях сложил компютърчето чувството беше за около 23 км/ч средна скорост, което за липсата на тренировки и моите 105 кг (!!!) си е добре.

Следваща стъпка – да си взема MTB обувки (да, MTB с SPD, за това в друг пост) и да правя по 5 пъти седмично по час каране. Края на Февруари или началото на Март (зависи от времето) ще изляза навън и ще гледам да си върна формата, че петте хиляди километра за 2018 г. няма да се направят сами :)

18.01.2018 – дъждосняг

Днес ходих пеш до офиса. Навън времето беше особено – валеше (и продължава да вали) сняг и дъжд едновременно.

И понеже имам време да размишлявам необезпокояван 30 минути се сетих за две мои карания в подобни условия – едното беше сухо и крайно студено със спускане от над 20 минути при температура навън от 2-3 градуса като карахме с Пешо за Трети Март и изкачвахме Шипка (от Велико Търново). Помня как бях примрежил погледа, ръцете и колената ми бяха измръзнали, оглеждахме се трескаво за заледени участъци и когато слънцето започна да ни стрелка със срамежливи лъчи усетихме блаженството да караш на десетина градуса.

Втория ми спомен беше от преди две години когато май за първия сняг отдох да карам към Белослав. Два часа и малко на -6 градуса ми дойдоха толкова отрезвително, пречистващо и спокойно, че ако можех щях да направя още една обиколка. На ферибота стоях навън и гледах как тихо и леко падат огромни снежинки, а движение почти нямаше.

Ех.