Преди няколко месеца бях поканен от един от най-старите ми приятели да им бъда кум на сватбата. Едно от най-високите отличия, което един мъж може да получи.
И там говорих от сърце и душа и споменах, че точно Радо ме въведе в метъла структурирано и стъпка по стъпка. До тогава бях на рок, метъл, ама то имало и други подметъл култури? Ама то Лимп Бизкит рап ли е, метъл ли е? Та Радо беше този, който отдели адски много време да ми покаже красотата и колосалността на метъла като цяло. И красотата във виковете на Lamb of god, но същевременно и великолепността на Buckethead, на Sepultura и на още десетки банди.
Докато умувах какво искам да кажа пред останалите хора, които са му неговото ново семейство ме настигнаха спомени, които не съм вярвал, че още пазя. И особено с един mp3 плеър, който беше с 256МБ (да, мегабайта, не гигабайта!) и – “Ела да чуеш тия Lamb of god за които ти говорих скоро, Недкоу”. Защото стрийминг услуги малко след 2000 година нямаше.
И ето ме днес, поне 20 години след тези дълги разговори за метъл, апрежио, вибрато и викове съм в офиса, по средата на една отвратителна криза и работя.
Ето, че идва notification, че група, която скоро открих е пуснала ново EP и си ги пуснах. Групата е Synestia, а песента е Premonitions. И усетих онази топла прегдърка на хаос, гняв и нещо друго, което не съм сигурен точно както е, да ме обливат. Онова старо чувство на – “Ей, това май ще го чуя поне още няколкостотин пъти”.
Незабравимото чувство да откриеш твоето нещо.
Същото стана и с друго парче от тяхното EP, което релийзнаха по-рано тази година, което намерих супер случайно докато търсих вариации на Dies Irae на Верди след като чух феноменалното изпълнение на Metropolitan Opera.
Dies Irae е може би откритието ми за тази година. Вече писах за нея – безпардонно брутална, могъща и завладяваща, тя ме откара до финала на едно от първите ми 200 км карания за годината.
