Category: Блогинки

Преди 7-8 години Габс ме извика да отидем да слушаме P.I.F. в стария Винтидж 33. Беше си изживяване. Но по-голямо изживяване беше когато видях, че за разлика от това, което си мислих членовете на групата всъщност са си хора, говорят си с публиката, пият си питиетата преди и след концерта.
След това ходих на (почти) всички техни концерти във Варна. Слушах прекалено епичните им концерти, слушах и не толкова епичните им такива, слушах ги с 30-40 човека публика. И всеки път, всеки, пяхме с пълни гърла. Единия път ходихме заедно с тях на някакво афтърпарти в Болата. Там дълго пихме и говорихме с членовете на групата и чувството, че са съвсем нормални хора пак ме шокира. Говорихме си тогава с тях за музиката, за музите, за пиенето, за хората. Тогава говорих малко и с Димо. Признавам си, че по изявите му изглеждаше малко надут един такъв, но това се разсея на първите минути разговор с него.
Сещам се веднъж как бях на един техен акустичен концерт, пак във Винтидж 33, и в една от паузите излязох да подишам чист въздух и проведохме някакъв доста непринуден разговор на по цигара (на по цигара и бира в случая). Беше си в зоната и размишлявахме за живота, за изкуството. Беше толкова приятно.

А покрай него се запознах с толкова хора, от редовните, цялата тази непринуденост.
Преди няколко седмици като чух, че търсят кръвна плазма за него бях сигурен, че ще се намери и ще е само едно от онези неща, които минава периферно, защото ще се излекува и ще бъде пак по сцените.

Но не и този път.

Днес Димо почина. С него нашата алтернативна/поп рок сцена ще си остане същата, но в средата ѝ, ще остане вакуума, който никой, никога няма да запълни. Защото П.И.Ф. си бяха и си остават едни от основните опорни точки на нашата музика. На нашето детство с тяхното колело и тяхната приказка и в дните в които вече ние, децата, вече пораснахме и си имаме собствени деца, с техния огън. И с всичко останало.

Плаче ми се. Но човек е жив докато е жив в сърцата ни, нали така? Тогава той ще живее завинаги в нас.

I Write To Remember, And I Write To Forget.

Останаха само фрагменти от едно далечно минало, дълбоко заровено от чужди очи. Остана само това, което е в мен.
И така, преди 9 години влязох за пръв път в часовете по танго. И от първия ден в който се потих като прасе, настъпвах дамите с които танцувах и забравях стъпки в стотната в която ми ги показваха, смущавах се от близкия хват и не вярвах да си взема обувки за танци , отпеснах се, та до сега едно малко парченце си остана в мен. Парченце (д)еволюирала любов, прикрита дълбока, нелечима тъга, вътрешно щастие и лекота си остана да плува из мислите ми.

Сещам се за Креми, която стоически ни научи да дишаме и ходим, която не се оплака нито веднъж, че стояхме до 12 вечерта седмици наред за да си научим хореографиите, говореше с всеки от нас заедно и по отделно, помагаше ни.

Сещам се и за Пламен, който ми подари тетрадка и ми поръча в нея да напиша най-хубавите си стихове.

Сещам се и за Милена, за Деси, Надето и Нели с които тренирахме стотици часове за да можем да излезем на сцена, да покажем, че танго е мноооого много повече от клишетата по филмите, да покажем и на себе си, че можем, да пишем поезия под звуците на Otros Aires, Gothan Project, Пиацола, Assassin’s tango-то на Джон Пауел. Благодаря.

През седмица се сещам за Ванката и Креми, за Ани и Вили, за Цве, за Емо, Диди, Лили, Габи, за Сашо (с който танцувахме веднъж версията за двама мъже в танго и беше доста disturbing), за Диди, за Марто и Катето, за Бояна и Юли, за Пацо, Рени, Нели, за Стоян и Деситата, за Мимето, за Ники и Пламен, Тома и Виктор за бургаската група. За всички.
Сещам се и за Тони, първокласника, който на съвсем първото ми представление, тогава във Варна МОЛ, дойде при мен, потупа ме по рамото и каза – “Не се притеснявай, не е трудно, важното е само да вярваш в себе си и в момичето с което танцуваш”. Сега Тони е голям, но завинаги ще остане спомена за мъдростта на един седемгодишен.

Пиша за да не забравя.

Помня и Varna Summer Festival, беше преди толкова много години. Сещам се как всички треперихме като вейки, имаше сцена, хора, музика, всички се забавляваха. Беше нещо, което ще нося в себе си до края.

Честит празник на всеки, който малко или много се е захващал с танго. Всички, които го харесваме сме малко или много повредени – имаме нещо, което ни тежи, което изплува рядко, но е там и точно танго в един или друг момент от животите ни е помагало.
И сега, няколко години по-късно, когато обувките ми са покрити в прах аз си спомням и още се отъждествявам със залата, с Креми, с всичките тези чудесни хора.

Честит ден на танго.