CategoryБлогинки

12.07.2019

Вчера най-накрая излязох и карах, но първата част от тренировката беше баири. Много баири.

Няколко неща ми направиха впечатление – първо, че моя suffering level не се е променил от Дунав Ултра насам, което е забележително. Предвид, че качих 10 кила от тогава очаквах далеч по-лоши цифри и по-лесно да се откажа. А все едно, че съм паузирал след Дунав Ултра и сега продължавам. Естествено това не значи, че правя същите резултати, но поне не ми идеше да се гръмна.

In other news:

  • Започнах да пиша статия за Raspberry Pi 4. Предната ми статия за Raspberry Pi 3 като цяло е една от най-четените в блога така, че се надявам да помогна на някой, който се чуди дали Pi-то ще му свърши работа;
  • Продават Виваком;
  • Една дълга статия за разочарованието от софтуера на един от редакторите на калдата Даниел Десподов известен с половинчатите си и често криви погледи над нещата, но статията макар и доста разчекната и пълна с мрънкане си струва;
  • Сделката на IBM за закупуването на RedHat приключи. IBM платиха само $32 милиарда, за тях вече работят 13 000 човека от RedHat. Надявам се IBM да оставят развитието на RedHat Enterprise в ръцете на същите хора, които са му писали roadmap-а, но ще видим идните месеци;
  • Facebook релийзнаха нова JS библиотека (напомням, че React е техен) – Hermes is a JavaScript engine optimized for fast start up of React Native apps on Android;
  • Ако ви се е налагало някога да триете празното пространство на диска си (има няколко приложения, някои го ползват за оптимизация, други – за невъзможност за възстановяване на изтрити данни) и сте под Windows няма нужда да теглите приложения като можете да използвате вградения инструмент cipher.exe за целта. Тази команда ще мине през цялото място на диска ви, което е маркирано като свободно и ще го запълни (с нули или по-точно с 0x00) и маркира като изтрито. Това може да продължи доста време, но резултата според нуждите е отличен (ако на някой му е интересно как така изтритите файлове не се трият от диска, а само се маркират като такива може да остави един коментар под статията да разкажа по-подробно). Note – тази команда няма да изтрие нищо от съществуващите ви файлове:
    • cipher /w:c:

July morning 2019

4:30 сутринта алармата ми звъни. Отварям очи, котката ме гледа с пренебрежение, Златина спи. Измъквам се тихо от двамата, слагам екипировката, слушалките и тръгвам към изгрева. Буквално.

Не съм карал от 8 месеца (с изключения на 3-4 излизания преди месец) и се усеща. Но пък утрешния хладен ентусиазъм ме тресеше през целия път до Аладжа Манастир и обратно. В ушите ми през целия път пееше Дейвид Брайън, пееше за изгрева, за новото начало и за красивото. И мина малко време преди да посрещна първите лъчи слънце. Вече бях потен, целия в мушички, но ухилен (не правете това!) и някак безпричинно щастлив.

И се присетих за един от първите ми Джулай – някъде около 2002-2003 година когато бях още ученик. Нашата групичка начело със Стефан, Вальо, Сашо и още една торба добри хора някак се самоорганизира покрай празника. Някак си всеки смяташе за решено, че ще сме там и дори не се питахме кой ще идва, а какво да носим. Замъкнахме се на Тюленово, където за хората, които не са ходили плаж няма, а отвесна 10 метрова скала, където намерихме малко пръчки и направихме импровизиран огън, изпекохме малко меса, всеки придърпа към себе си по една двулитрова Каменица седейки на малки рибарски столчета порай огъня и си говорихме. И говорихме. И говорихме.

Пишейки това имам чувството, че е минало толкова много време, че все едно е било в някакъв друг живот, дейба.

Та – първите лъчи ни осветиха чорлавите коси и челата, махнахме дебелите дрехи, помня беше доста студено вечерта, и останахме по бански. На Сашо приятелите предните дни бяха опънали тролеи с дължина към 15-18 метра и първото нещо, което направихме беше да се пуснем по тях. Имам клип как вися 5 минути докато се наканя да скоча, ако го намеря ще го пусна да ме видите какъв съм охлюв :D

Мина доста време откакто не ходим на палатки с тях, но покрай Джулай се връщам често към този момент – опиянени от бирите, дрънкането цяла нощ и после слънчевите лъчи, водата. Ех.

Блогът стана на 5 години

Преди 5 години официално пуснах nedko.info. И мина страшно много време от тогава. Страшно много.

Всъщност първия ми пост е на 25.06.2014 година, но официално го пуснах като подарък към мен си, заедно на рожденния си ден през вече далечната 2014 година. От тогава се случиха толкова много неща, че няма да мога да ги изброя. Но най-важното е, че се сгодих и все някога ще пусна снимка с костюм, а Златина в бяло (надявам се няма да е в бял костюм :D ).
Блога първоначално стана мястото в което слагах стоховете си, после изместих малко фокуса към разказите (който запазих и до днес) както и добавих малко технически неща.
Но от всичко ако трябва да селектирам мой личен Top 5 статии, които отъждествяват този блог това са:

  1. Не мога? – първия ми и единствен мотивиращ разказ, който винаги преди приключения чета;
  2. Мина Дунав ултра 2018 – пътепис за най-ненормалното ми каране в живота и как извъртяхме 700 км. с Пешо за 48 часа;
  3. Преживях първия си дуатлон – един гърчопис за това как щях да умра на първия си дуатлон (spoiler – втория беше далеч по-лесен);
  4. Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане – гърчопис за това как едно бягане в гората ме пречупи физически и психически, как направиха меме за мен и колко трудно е да се изправиш след като веднъж си рухнал;
  5. Manowar – историята за първите ми срещи с групата, концертите и бирите.

Бонус:

  1. Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова” – един от ок разказите ми, който харесвам, защото е топъл, цветен и снежен;
  2. На какво мирише щастието – първия ми разказ, който някога съм писал и не е публикуван тук. Скоро ще пусна и двете му версии.

И малко статистики:

Посещения за периода 01.06.2014 – 26.06.2019 – почти 32 000 уникални

Най-четени статии:

Най-странни търсения (повечето са WTF) дошли от Гугъл:

  1. iziskvania za junior qa
  2. Silvestur staloun e bil pornoaktior
  3. ангели-рисунки
  4. белите чак тогава няма да развиваме
  5. ВИДЕО КЛИП ТЪПИЧНО
  6. Ебафа ме разказ
  7. истории с травестити
  8. кабелджия бургас
  9. как да вляза в archlinux
  10. как да махна кибритена клечка в ухото (това ми е любимото!)
  11. на среща ми един падпадэк
  12. порно
  13. разкази за травестити
  14. СЕКСИ БАБИ РАЗКАЗИ (ъм, втф?)
  15. Травестити разкази
  16. ТРАВЕСТИТИ РАЗКАЗИ

Възраст на читателите на блога

Полово разпределение на посетителите (коч парти!)

Какво ни очаква скоро

Желанието ми да направя от този блог нещо повече ме дърпа към аудио-визуалната презентация – демек ще има Podcast! В някакъв момент сигурно ще има и гости, но докато го докарам дотам ще мине време. Скоро ще пусна пилотния епизод, който отлагам от вече една година. Надявам се да се получи нещо, което да забавлява слушателите повече отколкото да ги натоварва с излишни простотии.

Благодаря, че ме четете. Това ме прави щастлив.

24.06.2019

Който не се е занимавал с windows docker контейнери е живял щастлив живот.

Тия дни основно над това се потя (може би и от това, че съм дебел и навън е 30 градуса?) и ми иде да си отхапя някоя артерия.

Три пъти започвам и по различни причини спирам да пиша статията за концерта на Manowar 2019 (за предишните ми преживявания с Manowar писах скоро). Надявам се преди рождения ден на блога да приключа с темата, защото спомените и малките детайли изветряват лека-полека.
Като цяло миналата седмица беше откачена – Неделя летях за София за концерта на Manowar в зала “Арена Армеец”, понеделник и вторник бях в офиса, а след това бири с колегите, а вторник полета ми закъсня и кацнах малко преди 02:00 сутринта. Да ми живеят десетте гигабайта мобилен интернет и сериала Чернобил, който към момента в IMDB е с 9.6/10, което от своя страна си е рекорд на всички времена. Един отрицателен момент в това, че направиха такъв сериал е, че всички в news feed-а ми станаха атомни инженери :D

In other news:

Нямам какво да ви кажа за пръв път от почти 5 години. Толкова не съм се подготвил, че ме е срам направо.

Manowar – една моя стара любов

Някъде около 2004-2005 г.

Брат ми каза – “Абе тука намерих едни яки, искаш ли да ги чуеш?”
Така за пръв път се сблъсках с Manowar, а първата тяхна песен, която чух беше Metal Warriors. Така братлето ми даде един от основните стилове, които слушам и до днес и ще е част от мен завинаги.
Благодаря, Светльо.

2007

Стефан, някогашния ми най-добър приятел, ми пише по IRC:
“Недко, Manowar ще идват в България, в Каварна!!!”

Тогава бяха едни от най-силните години на метъл културата извън София.

Стефан, сам по себе си беше далеч от хеви метъла и повече към дед/грайндкор метъла, но споделяше с мен мечтата ми. Защото така правят приятелите. Помня за рожденния си ден, че имаше събиране в нас и помолих приятелите да не ми дават подарък, а пари за да мога да си взема билета. Събрах пари, уговорихме едни палатки около Каварна, намерихме си и транспорт с един червен Форд на около хиляда години.

Помня много ясно (точно този спомен изплува много често когато ходя по концерти) как се видяхме със Стефан 2 часа преди да дойдат да ни вземат. Ходихме да пием по едно кафе, взехме си нещо за ръфане по пътя и една двулитрова бутилка с някаква съмнителна енергийна напитка (от която като се уригне някой, а това ставаше често, трябваше да отваряме всичките прозорци за 4-5 минути) и час преди срещата бяхме на спирката.
Спирката и до ден днешен си е там, но тогава имаше от онези зелените стъклени панели и беше изрисувана с разни тъпотии. Стефан написа датата – 30.06.2007, сигурно още стои там. Надписа е преживял едно приятелство, три концерта на Manowar и 12 години.

Навън беше един от най-приятните юнски дни. Стефан мрънкаше, че краката му в тия кубинки са заврели, аз стоях и гледах в една точка. Птиците пееха, нямаше почти никакво движение по булеварда, обелвахме по 1-2 думи, стоейки на счупената пейка и мечтаехме за събитието, което щеше да се случи след само няколко часа . Това е един от най-хармоничните и най-приятните спомени, които имам изобщо.

Колата дойде, пътувахме цяла безкрайност до Каварна, вътре крещяхме, пяхме и само дето не си блъскахме главите една в друга от радост. Радостта на двайсетте ни години.

Нямам ясни спомени как направихме организацията, предполагам след като е приключил концерта някой е дошъл да ме вземе и да ходим към палатките, Стефан помня, че беше отвън и разказа, че е откачил от кеф, макар и да не е фен.
Аз влязох, сам, с тениска, която ми беше сигурно 2 номера по-голяма и незнаейки какво да очаквам, беше ме малко страх, че ще се разочаровам. Имаше толкова много хора с огромни коси, кожени дрехи, очила. Тогава сигурно за пръв път се почувствах добре в тълпа от напълно непознати. Набутах се малко по-напред и започна шоуто на Sixth Sense за които нямам абсолютно никакви спомени.

Ноо после излезе зашеметяващата Maria Breon заедно с останалите от Holyhell и изнесоха прилично шоу. И точно когато смятах, че няма колко по-добре да стане, защото бях сигурен, че Ерик Адамс няма да излезе да изпее с Maria Breon The Phantom of the opera… чух първите ѝ ноти и към средата излезе … Ерик Адамс. Публиката тотално откачи, имах чувството, че се вдигнахме на метър над тревата на стадиона. Беше тооолкова яко за двадесет годишното ми аз, че си мислих, че по-добре не може.

И сбърках.

По времето на подгряващите групи беше мега горещо и охраната пред нас ни поливаше с маркучи вода, бири се лееха с тонове (без да преувеличавам), беше нечовешко.

След бърз сетъп излязоха Manowar и без да губят и секунда започнаха с едноименния си сингъл. Тогава не очаквах да влязат с вратата, а първо речите на Джоуи ДеМайо от по 20 минути, а, у и чак тогава.
Помних текста на всяка една от двадесет и двете песни. Всяка.

И след като приключиха с потресаващото Hail and Kill (което по случайност слушам точно в момента в който пиша статията) времето спря и два акорда шокираха публиката. Все едно наякой хвърли бомба в краката ни и ние не можахме да реагираме когато нещо избухна.
И то се случи – първите два акорда на нашия химн прозвучаха от Manowar. После следващите два, после още малко, после Ерик Адамс пя на български. Всички в публиката ревахме като говеда.

Тогава нямаше още националистически партии, псевдопатриотите бяха малко и не пускаха химна на всяко събиране на себеопределили се спасители на клета България. Тогава химна се пускаше рядко и по правилните поводи. И това остави следа толкова дълбока в мен, че докато го пиша пак се просълзявам.

Копелетата дойдоха, грабнаха душите и сърцата ни и си тръгнаха като абсолютните победители.

Следващите няколко дни шепнех, защото не можех да говоря и точно в този момент, точно в тези няколко часа преди по време и след концерта се чувствах лек и щастлив.

Сетлиста от 2007 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2008 г.

Вече съм навлязал с двата крака в своите двайсет и една години учейки в ултра престижната кочина наричана Шуменски Университет. Събрали сме се на Бункера – емблематично място в Добрич и пием бирички и си говорим за неправдите в нашите животи (‘щото, нали) и Митко супер casual хвърля бомбата:
“Абе знаете ли, че Manowar ще идват в Каварна след месец?”

След първоначалния шок, защото не очаквах да дойдат толкова скоро се разбрахме да ходим заедно. Преживяването по пътя, нетърпението и всичко останало беше бледо, отидохме там с уговорката, че след концета ще ходим на палатки, но като излязох всички бяха пияни и така спахме в колата – аз, Митко, брат му и приятелката (на един от двамата, не се сещам на кой беше). Щяхме да умрем в това Алеко.

За концерта обаче нещата бяха различни. Отидохме с много сериозните очаквания и там вълшебството продължи. За разлика от “само” 29-те песни през 2007 година 2008 беше петчасов душевен оргазъм, който според Manowar са счупели рекорда за най-дълъг хевиметъл концерт в историята. 47 песни, една след друга, без никакво прекъсване. В петте часа и една минута бяхме всички заедно, един огромен, мощен глас от сърцата и душите на феновете. Тогава знаехме всички текстове на всички песни, беше не-ве-ро-ят-но. Дойдоха си и с класически оркестър и имаше страшна заря на съпровода на The Crown and the Ring.

Цяла седмица бях без глас. Цяла!

Сетлиста от 2008 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2010

В своите двадесет и три години по много случаен начин попаднах на един постер във фейсбук в който пишеше само “Dano da e istina”. И беше. Metallica, Slayer, Megadeth и Anthrax в ден първи и Rammstein, Manowar, Stone Sour, Alice in Chains в ден втори. В София.

Беше най-мащабния концерт на българска територия като освен това в 800 киносалона в цял свят даваха на живо, последваха записи на DVD и BluRay.

За другите групи и за това как не можех да повярвам, че ги слушам на живо ще пиша друг път. Но тогава, преди точно девет години, се срещнах за последно с Manowar. И тогава, понеже Dio беше си заминал само 2-3 месеца по-рано, Джоуи ДеМайо излезе и говори. И говори. И говори. И изяде 1/2 от така или иначе малкото време на Manowar. Изсвириха само седем пестни и това повлия сериозно на имиджа им тук, в България. След техните 7 песни и дъъъъълги речи Rammstein излязоха и всички забравихме за бледото представяне на Manowar. Както и за това, че са били там.

Сетлиста от 2010 година можете да намерите тук. Галерия със снимки – тук.

2019

Вече в моите тридесет и почти три години, сгоден, дебел, работещ и с ясна посока в живота пак потрепервам като се сетя, че ще ги чуя пак, за последен (според тях) път, тук – в България. И си правя равносметки. И се радвам. И ми е малко тъжно. Но дано последната ни среща е толкова запомняща се като първата за да имам какво да разправям на внуците си един ден когато Manowar няма да ги има, но ще живеят в сърцата на всичките си фенове.

Вальо, Вельо – пригответе се. Този път ще е безмилостно.

И всеки път когато ходя на концерт на когото и да е било се връщам обратно през 2007 година, на онази спирка, със Стефан, когато чакахме неизбежното, бяхме на ръба на онази пропаст между детско-юношесктите годни и живота и се усмихвахме, готови да се гмурнем с главите напред. И го направихме.

16.06.2019

Върнахме се от Корфу, но Кофру не си тръгна от нас. Скоро – кратка история по темата.

Първите шест месеца на годината минаха доста… динамично (както казват HR-ките като искат да опишат кочина). Кратък списък:

  • Януари – САЩ – Калифорния/Вегас;
  • Февруари – Видяхме се и говорихме с Петър Ванев – приключенец, който обича да върви много. Толкова много. Намерих сродна душа по желание за екстремност и нужда да стигне до breaking point-а си;
  • Март – Виена – Сгодихме се със Златина. Историята е дълга и на повечето хора им е смешно докато я разказвам, ако има интерес ще я разпиша тук. Говорихме със студенти от ВИНС и ТУ-Варна – правихме лекция и после присъствах на workshop (note – колегите от ТУ-Варна ме впечатлиха!);
  • Април – the кочина – първо дойде концерта на Bullet for my Valentine, няколко дни по-късно бях поканен на среща на Dev.BG в която пихме бира с много и интересни QA от всякаква порода, размер и убеждения, после дойде седмицата с под 2 часа сън и подготовка за QA: Challenge Accepted 5.0, после дойде и самата конференция (за която още не съм писал) – 800 човека, security и 25 минути. Беше нещо, което няма да забравя. Записа – тук;
  • Май – социален месец – първо кръщене на племенничката ми, на същия ден – сватбата на Амалия и Денис, няколко дни по-късно – кръщене с изненадваща сватба на Мария и Краси. Първо каране за годината (благодаря на Нора и Явор за колчето за кормило, което ми донесоха на ръце от Лондон!);
  • Юни – Корфу – почти 2800 км. с колата, приятна компания (и двете ми други племеннички) с преживявания и гледки, които остават. За това – скоро. Снимах толкова много за пръв път от месеци. За втори път карах колело, чувството за щастие беше по-близо отколкото очаквах.

Какво ще се случи?

  • Тази неделя е концерта на Manowar – не съм се вълнувал така от предпоследния им концерт…
  • Podcast-ish – идея, която ми се върти от много време. Пуснах и анкета в страницата и първо, че гласуваха цели 25 човека (очаквах трима-четирима) и второ – 68% искат да направят грешката да ми слушат гласа (и мекия акцент?). Скоро ще взема микрофон и ще видим за какво ще си говорим;
  • Дунав Ултра – бях се отказал, после пак ми мина идеята през главата, сега май ме е обзела като миналата година. Започвам тренировки скоро;
  • DevOPS – силен фокус и много;
  • Очаквам списъка с одобрените лектори на ISTA 2019 за която кандидатствах тази година.

Излезе видеото от лекцията ми в QA: Challenge Accepted 5.0

Излезе видеото ми от QA: Challenge Accepted 5.0. Качеството не е добро, съжалявам за което. Ако имате въпроси питейте тук, ще разказвам.

The Corfu experience

И ето, че от половин година чакане този петък още една мечта се сбъдна – да отидем до островите в Гърция и по-конкретно – Корфу.

Разказа за него, макар и вероятно да бъде изцяло художествен описващ картини, храна и живот, ще е по-натам. Но за сравнение – тази година като бях в САЩ минахме покрай Малибу и в сравнение с гръцките плажове и гледки там си е нещо като ок курортче :)

Снимки – скоро.

Честит 24 Май

Едно от първите ми спомени свързани с четене и писане е когато майка ми помагаше в първи клас да уча буквите. Доста време мина от тогава.

Помня как беше седнала и ми показваше буква по буква, ченгелче по ченгелче кое как, брат ми се въртеше наоколо и се чудеше какво правим, татко и той помагаше.

Доста време мина от тогава.

Помня първия ми досег с Правец 8М в мазата на началното ми училище и как малко нелегално г-н Петър Стоянов (лека му пръст) ме вкарваше в часовете на по-големите за да науча повече.

Помня и когато смених училището след основното си образование. Там г-жа Маринела Горанова, която преподаваше по ИТ предметите, ни наливаше знания прецизно и внимателно, обясняваше ни ред по ред кое какво и как се случва и ни даде фундамента, който изполвам и до ден днешен. После имах възможността да говоря повечко с тогавашния ни директор, г-н Тодор Георгиев, който ни даде пример какво е да си спокоен и разумен (второто май не го научих много добре), идваше с нас по състезанията и подкрепяше без думи, с благата си усмивка. После дойде ред на висшето ми образование и г-жа Светлана Василева, която от първия ден ни подхвана всичките и с адската педантичност и прецизност продължи да реди фундаментите на науката в главите ни.

После ей така изненадващо за всички започнах да пиша разкази и проза.


Имаше и много други, които са в сърцето и ума ми, но тези, гореизброените, ме направиха (емоционално) грамотен имащ нуждата да дава знанията си на другите ей така, само заради онзи пламък в очите на току-що връхновения.

Честит празник. Обичайте се и си четете по-често заедно.

12.05.2019

Мисля, че дойде време да си върна същото темпо на блога и да си пиша моите дневни злободневия плюс секцията “In other news” където пусках разни неща случили се долу-горе на деня на писане на статията.

Някак последно време успях да затъпя нуждата да пиша и малко по малко забравих, че съм се commit-нал да пиша тук, да споделям. И като се присетя ми домъчнява малко.

А имам толкова да ви разакзвам. Още в началото на годината се случиха хубави неща – ходих до САЩ, после до Виена, сгодихме се със Златина, в ТУ Варна правихме уоркшопи (има ли някаква българска дума за това?), занимавам се с docker, което ме прави щастлив, подготвям редица технически статии, ходихме на концерта на Bullet for my Valentine и 40 days later, говорих пред 800 човекана тазгодишния QA: Challenge Accepted. След две седмици ни предстои да топим гъзове в Гърция.

Имам и въпрос към четящите блога – смятате ли, че е ок да има и аудио съдържание? Например по-детайлни разкази за темите от “In other news” или някакви tips and tricks? Например сега подготвям един много basic tutorial за docker и понеже афинитета ми към огромни текстове пак ще надделее май audio-текстовото съдържание ще е по-леко?

Как мислите вие? Пишете в коментарите.