Във VSCode често работя по повече от един проект, но понякога стават грешки ако терминала на IDE-то е в друга директория. За това в keyboard shortcuts търсим workbench.action.terminal.newWithCwd и нашиваме удобен shortcut (в моя случай си избрах command+T). Така всеки път когато натисна command+T ми се отваря нов терминал във VSCode, който е в директорията на текущия ми отворен файл;
Shame on me, но днес научих за pushd и popd. Ще ги използвам по-често в bash скриптовете си като се наложи да работя повечко с директории
Нещо интересно и по-скоро за статията git магии , но можете да направите бърз списък със само модифицирани, но не и push-нати файлове в git repo бързо и лесно с git status -uno –porcelain. Повече инфо можете да видите в един от любимите ми сайтове – explain shell. Също така е и добър флекс ако искате да се заиграете с някой колега като му кажете, че “uno” и “porcelain” са валидни параметри в git
Една чудесна статия за това как да си докреризираме react app директно от docker.com за начинаещи в docker.
Аз съм “няма кинти”, аз съм “няма ‘леб” Мушни се зад мене, че съм най-отпред Аз съм тоя дебил, дет’ кара пил върху тротоара Аз съм “kill, kill, kill” и “бате дай една цигара” Аз съм помияра, яката дупара Водката менте я пия всяка вечер в бара Твоето момче цял ден бъхти и после кърка Лошото ченге в квартала, дето го пребърква Как ше ме убиеш като аз съм килъра? В царството на слепите най-сляп е дилъра Сирия на три морета, харе кришна, многя лета Щом па си решил да газиш, бате – дай на пета
София град – душеяд Аз съм тая гад, аз съм тая гад София град – душевад Тука всеки ми е свиден, тука всеки ми е брат София град – душеяд Аз съм тая гад, аз съм тая гад София град – душевад Тука всеки ми е обиден, тука всеки ми е враг
Веган-хомофоб, математик, антрополог Радикален еколог, аз съм жесток, направо съм Бог Аз съм нощен труд – нисък, грозен, злобен, луд Аз съм шизо и съм наблизо В смога над Ариана, в медицинска марихуана В скромната ти сянка, в твойта (ха-ха) “лична банка” Цигането във кашона, дет’ не го лови закона И пичето, което ти чати срещу левче от телефона Аз съм болната фантазия на фалшивата буржоазия Лицемерната куртоазия на богатата жена Аз съм салон за красота – яко, яко самота Грим, галерии, калмари, пепел от рози, кич, кампари Аз съм лъжата, аз съм лъжата, аз съм лъжата Аз съм лъжата, в погледа на излъгано дете Аз съм Витошки, площади Аз съм стъклените сгради, в които се перат души Аз съм ти. Да бате – аз съм ти Ти ръждива катерушка, ти, заплатка ако слушкам И последния ми опит за живот между тоя изтещял народ Да бате – аз съм ти Щом па си решил да газиш, бате – дай на пета
Копеле, слушай ме внимателно, слушай, ше ти ка’а защо Ако искате, ше има надежда, вяра и любов, захар и канабинол Но ако се ебавате ще има кръв и караминьол Израснал във смог, омесен от странно тесто Хляб съм и сол, аз съм златен и нов Аз съм гладен и гол, аз съм Корумпирания катаджия, който сега събира Кинти да изучи двете си деца в чужбина Тегаво е под полите на Витоша Доста по-лесно е под други поли в които шавам Нали съм хитро шано, ще си купя младост Ще си купя чистота и после някой друг ще я плати с душа
А не мо’ат си напишат правилно и завещанието Идвам от “Майчин дом”, дишал съм в “Дружба I” Бил съм при кръстовището на “Драган Цанков” и “Самоков” Бил съм до “Каблешков”, до “Княз Борис” и “Цар Симеон” Където Фреди от Ирак готви магическо агнешко Хвърчал съм през “Летище София”, през терминал едно И накрая ме посрещат като шибан цар у Княжево Копеле, слушай ме внимателно, гледай, ще разбереш веднага защо Ако искаш – ше има надежда, вяра и любов Ако не искаш – София много бързо ти дава урок
Добър вечер, драги зрители Да ви пускам новините ли? Или да си помълча? Така е хубаво след дъжда – Като съм тиха Като съм тиха Като съм тиха
След всичките пъти в които съм бил на сцена или пред хора (танци, лекции (по конференции, училища и университети), по спортни събития, четене на мои стихове, гост на подкасти, интервюта и каквото там се сетите още си мислих, че ще се усещам малко по-специален. Когато бях дете бях много, много срамежлив и идеята, че изобщо ще изляза на сцена ме вцепеняваше.
И си имах някакви milestones – сега ще изляза пред 20 човека, ще говоря за това или онова, или – ще направим тази хореография пред няколкостотин човека, или пък … абе каквото се сетите.
Е, покрай раздялата със златина и съответно нередовното виждане с децата (50/50) животът ми стана отвратително труден. Все едно, че плувам в цимент, който се стяга с всяко замахване на ръцете. Аболютната тъга и … абе направо да си го наречем – скръб, когато се прибера вкъщи и е тихо, празно и има детски дрешки навсякъде, но ги няма децата, е нещото, което явно има потенциала да ме унищожи. Един от най-трудните ми спортни моменти, когато тичах 25 км skyrunning или изкарах Дунав Ултра и 700-те ѝ километра за точно 48 часа, когато съм бил на абсолютния си предел на силите, когато съм бил на ръба на припадъка, когато съм си казвал, че съм прескочил границата и вече съм убеден, че ще си нанеса някоя перманентна щета, когато съм падал и см се наранявал жестоко, когато получих първата си паник атака на сцена (мога да изброявам още) не могат да се сравнят и с фракция от чувството когато се прибера в нас и е тихо.
Тихото, изпепеляващо чувство на самота, на скръб и на празнота е толкова силно, че от месеци не съм спал добре, не се концентрирам на пълния си потенциал, не мога да мисля за нищо друго освен за децата и дали са добре, какво се случва с тях, научили ли са нова думичка или навик, как ще им се отрази цялото това shit show…
Абсолютно и напълно съм опустошен и никога не съм си и мислил, че ще се превърна в чичко, но ето, че само с няколко снимки и няколко прочетени чата успях да се превърна от онзи идиот, който разправя смешки в офиса и ръсеше простотии, смееше се и се събираше с приятели до тихия и пречупен чичко, който е недоволен от света.
Помните ли поста ми от вчера в който казвам, че е официално най-насрания ден от годината? Е, явно може и по-зле. Днес разбрах, че Владо Петков Каладан е починал.
Започнах Говори ѝнтернет някъде към трети сезон. След 2-3 епизода започнах да слушам паралелно новите и S01E01. Изслушал съм повече от 30% от епизодите повече от веднъж. Великопелната синергия между Владо и Еленко е заразителна. От тях си взех “назаем” малко неща, които се опитах да изплзвам в моя тъп подкаст, докато говоря пред хора, шеги и закачки. Епизода в който Еленко казва, че Владо е болен го слушах няколко пъти. На един светофар се разплаках. Мъж на почти 40 … Go figure. Днес мой приятел ми писа – “Недко, онова момче, което постна преди време във ФБ е починало”. Студени тръпки, бърза проверка тук и … пак същото. Хем си знаехме, че е сериозно, хем всеки се надяваше, че ще го оттърве.
Искрени съболезнования на семейството му, на Еленко и на всички, които са били близки с него. Ако можех щях да си хвана дърмите от Варна и да отида поне на последното му сбогом…
Днес официално е най-насрания ден от цялата 2025. Този път дойде от офиса. Само от там не очаквах. Нека да направя един сбит анализ:
В развод съм от почти една година
Колата се счупи (DSG-то сгъна, ремонта отива около парите, които дадох за цялата кола)
В офиса днес беше … интересно да речем
Тресна ме мигрената. В момента merge-вам разни неща, часът е около полунощ, а аз виждам буквално само с периферията на ЕДНОТО ми око. Освен това не съм и вечерял освен останките от децата
Мисля, че това само по себе си е достатъчно да се метна от някъде. Ситуацият навя спомен за Шепа пепел на Жлъч, макар и извадена от съвсем различен контекст:
… ебати несправедливостта, но казват, че тва е животът Ако е това, ебал съм му майката, аз ш си ходя…
Днес си пуснах пак Synestia – Dies Irae и това мигновено ме върна в последните 40-тина км. на 209 километровото ми каране преди седмица (и първо за годината).
Ако си падате по тази музика си я пуснете и си представете следната картинка, която беше пред очите ми:
Навън е pitch black или тъмно като в кучи гъз (защо не обикновен, а кучи нямам идея), единственото, което се чува е повея на вятъра. Ушите ми пращят от тишината, а през 10-тина минути минава по една кола. Всичките ми светлини по колелото и по мен са пуснати, но фара ми, колкото и да е добър не може да се сравнява с този на колите, тоест – виждам на десетина метра напред, но в периферия – нула. Абсолютно тунелно зрение. Времето ми минава и съм на ръба на това да не успея да финиширам в контролното време, напънал съм се до пръсване на мускулите, краката ми горят, ръцете (и най-вече кутретата, които най-често го изяждат) и стъпалата ми са безчувствени. Нещо се шмугва в храстите, но не зная какво е, защото както казах – тунелно зрение.
Карам на сигурно 95% от капацитета си и летя като вятъра с на моменти над 30 км/ч средна скорост, старая се да не хипервентилирам (както се случи на последните метри на Дунав Ултра 2018 г.), да не се убия някъде по дупките, да следя времето, денивелация, скорост, храна, прием на вода. В главата ми са основно децата и някакви размазани спомени, които все едно са се случвали на някой друг. Преминавайки в предпоследното по маршрута село хайка кучета ме подгониха.
Нека да отворя скоба. Последните час и половина си сложих слушалките и надух до последно Dies Irae. Мелодията я открих докато търсих вариации на класическото Dies Irae и не съжалих за секунда. От началото хваща за гърлото и blackened deathcore-а просто ти раздира тъпанчетата. Жестокият глас на Ville Hokkanen е дълбок, жесток и абсолютно on spot. Китарата и оркестрирането от страна на Sam Melchior са неповторими.
Затварям скобата. Почти преминавам селото, когато група кучета ме подгониха. Всеки, който е карал колело са го гонили кучета, праз голям. Да, но аз първо, че съм решил, че ако не финиширам навреме трябва нещо крайно да ми се е случило и второ – преди да излаят се чува за секунда едно гъргорещо ръмжене. Освен това ако някое реши да види какво има между спиците ми си отиваме и двамата.
Впечатляващо дълго време ме гониха, но се отказаха в някакъв момент. Помислих си за секунда какво ли щеше да стане ако ме бяха докопали.
Храната ми свърши. Водата ми беше на половин бидон (350 мл.), енергия нямах от поне час. Сантиметър по сантиметър, метър по метър започнах да броя колко време имам, средната ми скорост и дали изобщо бих стигнал навреме.
И пак, както последните ми вече незнамколко карания адреналина се включва съвсем в края на карането. Този път се включи и си знаех, че няма да изкарам и 5 км. повече от финалния двеста и девети.
Както вече писах – финиширах ТРИ минути преди cut-off времето. За мен това си беше едно приключение, което поне за малко притъпи постоянната, жестока болка покрай развода и злободневностите, даде ми ясен поглед за това, че живота сигурно ще продължи, че единствения човек (cringe alert) на който мога да разчитам съм аз самия.
Няма да спра да повтарям, че човек изкаран от своя балон, много след това, което си е мислил, че му е лимита открива себе си и коравото копеле, което като види, че има каране, което е стотици километри за абсурдно малко време вместо да се шокира се усмихва накриво и се мята с ушите напред.
Всички забравяме, че в нас дреме нещо древно, силно и непоколебимо, но понякога трябва да караме 64 часа за да го накараме да изплува на повърхността и да ни покаже, че можем много повече отколкото си мислим.
В тази неделна вечер ще си говорим за силата на постоянството.
Както писах преди време станаха десетина години откакто съм се отдал на страстта да карам велосипед. Но не само това. С времето задълбах в rabbit hole-а и какво разбрах? Че в големите градове има разни идиоти, които карат колелета и се организират и карат по групи, че има йерархия, строги правила и какво? Една обща организация основана през 1897, която издава медали, прави записи и дава пожизнена тила носеща объркващото име “рендоньор”. И всички тези карания имат структура и йерархия, която навсякъде по света е една и съща – 200км, 300км, 400км, 600км, 1200км. и нагоре до (над) 3000 км.
Това са дължини, които се взимат в един ден или в няколко последователни такива за по-дългите дистанции (над 400км).
Аз минах моя преди 10 години за пръв път, а вчера го направих за последен. Това е великолепния и последен зимен бревет от цикъла – “Тракийски 200”, който има щадяща денивелация в еквивалент от едва (без сарказъм го казвам това) 475 етажна сграда преминаваща през живописните месности започваща от Сливенски минерални бани, през Нова Загора, Паничерево, Казанлък, Енина, Твърдица и обратно към старта.
И понеже няма един нормален човек, който да пътува след работа 300 км. за да отиде и да кара 200 с колело и после 300 обратно до тях си и организацията е жестока. Ама жестока ви казвам. Имаме си контрола, която е оборудвана с багажник за няколко велосипеда, с храна, с горещи кафе и чай, с всякакви бързи въглехидрати и най-вече – с разговорливи съдии.
Имаме си 4 контроли и една тайна контрола, имаме си пистолет за старта и бурни аплодисменти за първия и последния финиширали.
Но друго тръгнах да ви разказвам – този старт беше малко необичаен. Първо, че бяхме малко хора – около 30 човека и второ – вечерта беше струдена. Аз ленах към 12 и станах в 5. Приготвих се на спокойствие и в 5 сутринта беше -2 градуса. Стартирахме на 0 градуса в 07:00 часа.
Всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да изпита чувството да е на старт и да се стреля с пистолет. Просто е невероятно.
Тръгнахме и се започнаха едни жестоки гледки, едни красоти. Слънцето още беше много ниско и имале лека мъгла, гледах пасища и поля, селца, пушещи тук-таме коминчета, дворове, пуснати кокошки и овце, порутени огради и треви. Красиво е от думите, които бих изпозлвал, защото не знам коя би прилягала по-добре.
Няма да ви засилвам в детайли, само ще ви кажа, че карах 75 км преди да направя първото си слизане от колелото за 5 минутна почивка. Това май ми е рекорд. Последния беше на една тренировка и беше за около 50 км.
Как да е, контролите бяха на Паничерево 46 км, Енина 103 км и Твърдица на 172 км. Там получаваме официални печати на нашите бреветни карти, които се изпращат после във Франция в централата на Audax Club Parisien, където се обработват и се вписват нужните точки и при желание – се издава и медал.
Нямам намерение да описвам всеки километър и гледка, колкото и да ми се иска, защото ще стане малко като описанието на Дунав Ултра 2018 където с Пешо успяхме да го покорим за 48 часа с неговите 5,624 думи и 52 редакции :D Но пък се случи нещо интересно. Спирам в Емона, където ни е предпоследната контрола в ресторан Пъстървата, където никога няма да се сетите какво си поръчах за обяд и се запознавам с един от коломаратонците. Той ме поглежда, усмихва се и ми казва – “Аз съм слушал един подкаст на който ти беше гост. Ти ме мотивира да отида да изкарам Дунав Ултра тази година”. Рядко някой може да ми измъкне думите от устата, но богу – такива неща като чуя и не знам какво ми става. Благодаря на Пеню за това, че ми вдигна духа!
След една пъстърва време и две кафета дойде време за връщане по великолепните велоалеи на Казанлък и региона. На връщане вече зареден беше много по-лесно, плюс това на отиване към Емона имаше един нищожен положителен наклон от +1%, та на връщане чувството беше, че летя.
Карайки по същия път на връщане чак до Паничерево нямаше кой знае какви проблеми, но започна да става трудно. Сутринта, когато спирах за да се стопля по спусканията се замениха с отчайващи моменти на болки на места, които не са ме боляли преди.
Изкачвайки последния значим баир на с. Конаре започна едно динамично спускане с малки изкачвания и ето, че Твърдица дойде. Там контрола нямаше. Странно. Взех печат от бара (както е в регламента) на моята бреветна карта, изпих на крак седмото еспресо за деня и преди да тръгна последнах часовника и се смразих. Как по дяволите съм закъснял толкова? Настроих си Гармина да ми даде прогнозното време в което ще пристигна (имаме си официални тракове по които се водим) и се облещих. Гармина показваше точно 20:30 часа в който ще приключа с 209 си километър. Това значеше, че следващите почти два часа имам да измина 37 км. Това по принцип не е проблем, но значи, че няма да имам възможност да спра за почивка нито един път, а ако имаше дори и малко изкачване щях да се забавя с няколко минути от финиша.
Сърцето ми заби и усетих онзи прилив на адреналин, който усетих към края на Дунав Ултра 2024 където буквално спринтирах от с. Стефан Караджа до Дуракулак в най-дебелата нощ (които са около 100км) с няколко минути почивка общо.
Усетих прилива, бях сам, беше тъмно. Имах вода, също и храна. Пожелах приятна смяна на персонала, вдишах дълбоко и тръгнах. Последните километри винаги са поезия за мен – ретроспекция, която правя още преди да съм приключил. Великолепието на целоднения труд, което малко хора могат. Гледаш залеза, след това и звездите.
Усетих как ми се изостриха сетивата, прибрах си храната в джоба и реших да не ям повече, застанах в най-аеродинамичната позиция, която можах да заема след 170 км каране и натиснах. Натиснах здраво. Звездите, небето и няколкото села ме гледаха отстрани и сигурно съм бил комична гледка, но за мен вече беше борба за всичко или нищо. Реших, че няма абсолютно никакъв начин да не го изкарам.
Усещах диханието на полята около мен, сладникавия аромат на цъфнали дръвчета, на пушек от някой запален комин. Няколко пъти видях и по един чифт очи в храстите покрай мен, но реших, че това ще ми е проблем ако някой ме подгони. Естествено и това се случи, в с. Селиманово, една шайка кучета побяга малко след мен, лаеха, сигурно ми теглиха по една кучешка, но нищо повече. Километрите се топяха, но GPS-а ми не падна на финиш под 20:27 ч. Въртях като вятъра и на 100% от това, което мога. Беше жестоко натоварване, болеше ме почти всичко, а навън температурата падна до 5 градуса. Пуснах си Synestia – Dies Irae (за което писах вече) дедметъл/метълкор, увеличих на 100% и фокуса ми беше по-ясен от всякога.
Последни десетина километра, аз спринтирам като луд, изкривен на една страна заради болка в гърба, пръстите на ръцете ми са изтръпнали, не си усещам пръстите на краката, болки по тялото – пълен комплект. Дойде НАЙ-НАКРАЯ табелата Сливенски Минерални Бани. Завих рязко и настъпах колкото мога на паветата. Контролната кола вече я нямаше, влязох в зоната на хотела, хвърлих си колелото в градинката и със спринт притичах до ресторантската част. Часът беше 20:27 или три минути преди края на контролното време. Получих бурни аплодисменти, а след това всичко е история – потупвания по рамото, окуражителни думи, обещания, че ще се видим пак. Легнах си в 21:30.
Време е за статистика:
Общо време на колоездене – 11:19:08
Дистанция – 209 км.
Консумирана вода – 4.5 л.
Изгорени калории – 4,346 ккал
Общо съм завъртял педалите 26,875 пъти
Температурите варираха от -2 до 25 (реално до към 18 градуса, 25 отбеляза когато го оставих за да обядвам)
Денивелация – 1,424.0 метра или еквивалента на 475 етажна сграда
Още съм жив. Къде на майтап, къде на истина понякога се чудя изобщо как съм я докарал до почти 40 лазарника. Особено сега с развода, с въпросите от децата – “Тати, а защо мама живее на друго място? Кога ще дойде тук”, които ми разкъсат сърцето всеки път, то тъмните мисли, които вече постоянно са ми в главата.
Тръгвайте да се тревожите само ако си публикувам най-хубавия стих, защото в болката се ражда най-красивото.
Мислих преди 1-2 години да запиша епизод с още няколко татковци на тема бащинство и да разкажем за нашите воли и неволи през нашата си призма, но колкото повече минава времето – толкова повече виждам, че ще пиша/говоря за развода, защото не съм сам в това “приключение”. Имам още няколко близки и познати, които са търгнали натам.
Живеем в жесток свят в който ни се отнема едно от най-важните неща – възможността да обичаме и да бъдем щастливи.
EDIT:
Исках да напиша нещо и обикновено като отворя блога и всичко ми идва почти готово в главата. Този път не беше и се въжда и резултата по-горе (който нарочно съм оставил в този си му, оригинален, вид.
Просто исках да опиша с думи какво е в мен, но явно и аз не съм на 100% наясно щом не мога за 30 секунди да го дефинирам с думи. Искам да кажа, че съм съкрушен, но не искам да се превърне в музикален/личнодрамен блог. Искам да кажа, че не виждам себе си полезен за света и хората около мен. Изобщо. Искам да кажа, че съм на отвратително място в главата си, но без да съм слъзлив. Искам да кажа, че никога през живота си не съм бил толкова разочарован, толкова болезнено изтръгнат с корените от нещо, което смятах за свой дом, толкова до болка изтощен емоционално. Сигурно някой ще каже, че е лигавщина и може да е прав за себе си. Аз обаче не мисля така. И мисля, че е време да говорим за тези неща, за това, че понякога ни иде да се метнем от някъде, че понякога плачем, че понякога ни боли, а тази болка нерядко стига до горната ни граница на търпимост към нея. Искам да кажа, че не мога да се концентрирам както бях преди тази цялата история (която скоро ще направи година). Искам да кажа и, че на работа се представям потресаващо последните седмици (и най-тъпото е, че не е заради работата даже, а заради … тези неща, които пиша по-горе).
Искам да кажа, че боли. И то боли по един съвършено нов начин.
Помня всичките няколко секунди в които паднах и се сурках няколко метра от колелото в един прахоляк, когато направих 700 км абсолютно и напълно сам прекосявайки цялата страна за 64 часа, помня няколко от моите раздели, помня всички, ей богу, всички, пъти в които някой ми е звънял да ми каже, че някой от семейстовто или мой близък си е заминал завинаги.
Но никога, никога, не съм бил толкова огорчен до абсолютно краен предел, не съм се чувствал толкова зле и не съм мислил толкова лоши неща, колкото в този момент.
Някои ще кажат – споко, пич, има много риба в морето. Сигурно, но аз не виждам себе си в нито една хипотеза да имам изобщо желание да бъда близък с някого освен с моите деца.
Рядко попадам на музика, която да докосне точната струна в душата ми (простете за клишето), но ето, че от няколко дни слушам Dies Irae в интерпретацията на Верди, която сама по себе си има … бомбастичен, мисля, че е правилната дума, заряд. Стана ми нещо като хоби да слушам различни филхармонии да свирят точно тази мелодия и всички те са превъзходни. Ето нещо с диригента Jacek Kaspszyk, което може да вдигне и мъртвец (pun intended):
Та търся си аз други изпълнения (писал съм в блога и преди, но като си харесам някоя песен излизам малко в крайности, имам 47 кавъра на Radiohead – Creep) и срещам на Synestia, викам си – КАКВО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ? Е, случи се. Рядко ми приляга така песен и си я въртя на repeat, но тази, богу, ме привлече като магнит. Първичното, могъщо звучене на симфоничния deathcore е величествено, чудесно изпипано и предлага точно това, което очакваме – брутално, силно и в стила на Synestia:
Интересен факт е, че бандата е от само двама души Sam Melchior, който композира и пише текстовете на мелодиите и Ville Hokkanen, който е вокалист.
Не знам защо, но някак си правя паралел с моите любими Igorr. Макар и с доста по-различно звучене те също предоставят това, което очакваме (особено когато в сместа за изготвянето на песента участа и Джордж Корпсграйндър, волал на Cannibal Corpse), макар и много по-мелодично и малко по-усмирено:
Automated page speed optimizations for fast site performance
