Ново бебе, нова работа, нов рожден ден

В този порядък.

Злати е бременна и ще ставаме родители за втори път. Борката още няма идея какво го очаква, сигурно и ние. Последните 2 години си бяха roller coaster, но не мисля, че съм бил толкова щастлив някога. И толкова изморен. Но си струва всеки момент, всеки памперс, всяка усмивка. Мисля, че точно тези моменти са пикът в моя живот в който всичко е просто (макар и аз да го усложнявам многократно в главата си), Борко е щаслив да ме види, бяга да ме прегърне когато му щукне, Злати ме обича с цялото си сърце и наистина разчитаме мега много един на друг. Аз съм здрав. Ще чета този пост след още 8 години да видим колко съм бил прав.

In other news след три години като DevOps ще сменя работата (всъщност последния ми ден е този четвъртък) и ще продължа пътя към DevOps и Cloud Engineering с още по-голяма засилка и хъс. Освен това смятам да се пусна пак на QAChallengeAccepted като този път темата ще е свързана с връзката между QA и DevOps и вярвам, че ще е интересна на повечето. Познавам вече доста хора, които минаха доста успешно към тъмната страна и се справят повече от страхотно и вярвам, че ще посея семенцето в главите на хората. Или ще ме пребият на излизане, ще видим :D

И да – 36. И още съм жив. Йейй. Блогът стана на ОСЕМ години за бога. Когато започвах да го пиша изобщо не си представях живота си в този ред – и личния и професионалния. И мога да бъда щастлив за това как се стекоха обстоятелствата покрай мен, на Златина, че ме направи баща, за Борко, че ме прави по-добър човек и за бебе две, което нямам търпение да срещна Октомври месец и пак да се правя, че някаква муха ми е влязла в двете очи. И това, че родителите ми и най-близките ми са живи и здрави. Благодаря на тези, които го четат от време на време. Знам, че не е в тренда да имаш блог, но моя ми помогна да науча супер много за моята професия (от хостването му до писане на статии в него, особено и сега със серията за 100daysOfHomeLab.

А относно спорта – започнах пак, тази година малко по-сериозно. До този момент имам 57 часа на колелото на общо 42 карания и изминати 990 км. Мога повече, много повече, но направих своя избор. Последно време съм се съсредоточил към малко по-големи маршрути в обедните си почивки – например днес направих 40 км за малко под два часа и се чувствам изморен, но добре.

Следващ епизод на подкаста: Да бъдеш татко

От много, много време искам да напиша, да говоря, да разказвам за това колко е трудно да бъдеш баща, колко е непосилно понякога да се разкъсваш между работата, стария си живот преди бебенцето и вкъщи, да успокояваш бебенце на 3 седмици, 5 месеца или годинка и половина, да те боли като го видиш как него го боли, да се смееш с идиотщините, които правите заедно, да му избираш дрешки, да разбираш какво значи АМ, номера на памперси, мазане с всичките 5 крема и кой за какво е, морки кърпички, ако, много ако, сълзи, да ти се плаче когато разберете, че има температура, да искаш да се застреляш като видиш, че може да му дадеш повече и повече, но да нямаш сили да го направиш.

Когато решихме със Злати, че освен, че искаме и че е време да имаме дете не намерих нито едно място с подредена, сбита информация за това какво ме чака. Неща, които сега са ми common sense трябваше да ги уча когато вече Борко се беше родил, а нещата, които Злати знаеше още и още не мога да ги науча. Не знаех и за следродилната депресия, бърнаута при родителите, за подсичането и за коликите, не знаех и за това как се къпе бебенце на чешма, за това кога, по колко и как трябва да яде и спи, какъв номер обувки носи. И това с времето ме накара да усещам, че колкото и да опитвам не мога да настигна образа на бащата, който искам да бъда. Сега, вече знаейки много от тези неща бих искал да споделя с всички татковци защо понякога ни е по-лесно да носим 4х18″ зимни гуми 600 метра в посока отколкото да се погрижим за час и половина за бебенцето (и не се шегувам за това), за това как да помагаме наистина на майките на нашите деца и за това къде да не пилеем силите си и къде можем да си починем (аз лично няколко дни след като вече изписаха Борко и Злати почти не спах за да ги гледам и да съм нащрек ако някой издаде звук или има нужда от нещо.


Ще се радвам и на вашата гледна точка, мои читатели, за да сметна, че епизода не е само моята ограничена гледна точка, а и такава, която би била нова за мен. Коментарите може да оставяте тук или в страницата на блога във Фейсбук.

13.03.2022

Последната седмица беше интересна – в офиса се борих като прасе на наркотици в тресавище пълно с побеснели котки (да речем) с PostgreSQL и други забави, в личен план реших да продам vortex, защото факта, че не мога да сменя вентилаторите му с по-тихи такива (оригиналните са практически вечни и супер ефективни, но са толкова шумни, че при стартиране на машината когато завъртят на 100% не мога да стоя в същата стая) ме подлуди. Търсих няколко месеца решение и всичко, което излезе беше неприемливо и се примирих с това, че ще downgrade-на към нещо много по-практично – HP Microserver gen8 изглежда като читав вариант. Ще видим идните месеци. Още не ми се иска да продам машината, защото е първия ми досег с bare-metal, но няма как. Но пък уроците, които научих бяха безценни. gen8 предлага подобни функционналности – безценния за мен iLo management, redundant BIOS, build quality над повечето потребителска техника и т.н. и т.н.


В още по-личен план в нас е тотална забава – бебе Борко вече не е бебе, а момченце на цели 1.4 годинки (така ли се изписват годинка и четири месеца?) – вече си сочи какво иска, хапва с вилица и лъжица, играе си с все по-сложни играчки, бяга много, смее се много, става все по-похватен, супер е обичлив, кефи се много да чете книжки и често ни милва или гушка. А с котката Иво вече са почти приятели. Зуза от своя страна е супер майката – грижи се за него през моментите в които не съм в нас, играе си с него на супер интересните и поучителни игри, възпитава го страхотно и даже още не е изперкала.

Освен това преди време питах във Фейсбук дали някой идиот няма да ми се навие на акъла да отидем на караме Дунав Ултра, която изкарах 2018 г. за (под) 48 часа, но никой не отвърна така, че може би ще се откажа. Едно от основните ми неща са липсата на бензиностанции по пътя и сервизна кола. Така 700-те км. се превръщат в оцеляване. В края на месеца ме чакат 500 км. (два бревета в два дни – събота 200 км и неделя 300 км) за два дни, което ще ми начеше крастата за доста време напред. И да се оплача на всички и тук – преди няколко години промениха маршрута на 300 км. бревет и денивелацията от 1400 метра надморска височина сега е над 3500 … Това. Ще. Бъде. Грозно.

Те така. Както сте видели и правя експерименти с нов дизайн, използвам GeneratePress и изглежда, че с малко tweaks може и да стане моята тема, макар, че май държа доста на това потребителите да си избират цвета на темата – дали да е тъмен или светъл. Ке видим.
Ако имате някаква интересна тема в главата може да я споделите тук като коментар.

Днес било ден на бащата

Днес Златина ме събуди в 8 и малко и се учудих, че малкия е спал толкова. Oказа се, че малкия е станал в 05:00 и 2 часа е тормозил майка си, но тя не ме е събудила да страдаме заедно, а е решила да ме остави да си почина. Нещо като подарък за деня на бащата, което било днес.

Та по темата, понеже ми е първи ден на бащата и съм си вирнал брадичката като мустаката лесбийка на осми март, ТА – баща се става много след като се роди детето. Моя баща е Баща с главното си и заслужено Б, неговия Баща – също. Надявам се някой ден и аз да бъда така.

А баща е нещо, което се случва между трима човека – детето, майката и (биологичния) баща – това е някаква симбиоза на любов, разбиране и търпение (и недоспиване), която с времето разцъфва и не увяхва до дълбоки старини. Това е една неприкосновена любов, която изтрива цели черти от характерите ни (нетърпение, раздразнителност, подобни) и добавя нови (абсолютната любов, която знаеш, че никога няма да си отиде) и тримата ще сте едно голямо и велико трио завинаги.

И последно, че не искам да звуча като бегемама, но – винаги ще помня Златина, когато ми звънна и ми каза, че Борис се е родил (след жестоки болки, мъки и умора) и помня как гласа ѝ трепереше. Моя трепереше много дълго след това.

Благодаря и на двамата, че ме направиха баща. От тук нататък е мой ред да бъда най-добрата версия на себе си и да давам всичко за тях.

Станах татко

Борко на 6 месеца

Минаха месеци преди да се реша да пиша тук, но си заслужаваше.


Повечето близки покрай мен хора научиха доста по-рано, но така и не намерих време и муза за да седна и да напиша за вероятно най-радостното събитие, което ми се е случвало за последните 34 години живот.

На 30.10.2020 г. се роди нашия син – Борис.

И винаги, винаги съм твърдял, че раждалите жени са много повече от “нормалните” хора – събрали са цялата мъдрост и сила на вселената и са я канализирали към нещо малко и прекрасно. Моята съпруга мина през доста изпитания докато роди малкия Борко, но се справи, както обикновено, мъжката и без да се оплаче нито един път.

А Борко е страхотен – от съвсем малък е супер енергичен, усмихва се (а последно време се и смее с глас), започва да разбира от света с всеки изминал ден, в погледа му има повече мъдрост отколкото на повечето хора, които познавам.


Та така де, смятах да пиша километричен разказ, но няма. Вместо това имам идея да говоря за значението на таткото по време на бременноста, раждането и отглеждането, защото ударихме немалко камъни, които не ги пишеше в книгите/блоговете/youtube клиповете.