Oh boy, imagine.

Пак прехвърля полунощ, а аз след поредното “ще поспретна малко” стана на 4 часово чистене и преподреждане и подготовка за зимата (и две перални със сушилни!) седнах на машината да прегледам темата си за WordCamp.

И както обикновено става youtube си знае работата и ме подкара с едни великолепия, които понякога забравям да си пускам.

И ми тръгва тоя ми ти John Mayer с едно от най-великите изпълнения на живо записвани в историята на човечеството.

И чувството с което води е ве-ли-ко-леп-но. Абсолютна магия. Ами тона на китарата му? Пфффф!

Та си се представих някъде там из тълпата в LA в един студен декември в далечната вече 2007 г. когато света беше откровено по-добър, човешкото още не ни беше отнето и всеки беше по-цветен и може би малко по-усмихнат от сега. Или поне съдейки по себе си.

И ме връща във времената в които бях в университета (2005-2010) – беше си магия. Света се променяше, мобилните телефони ги имаше, но бяха далеч от използваеми като към момента, Интернет беше млад и много по-автентичен (и жив?), а ние ходихме с широките дънки, смеехме се мнооооого повече от сега и (понякога) си съдирахме задниците от учене.

Не веднъж съм казвал, че най-близкото до машина на времето с което разполагаме е музиката. Кара ни да чувстваме неща, които отдавна вече ги няма, да се сещаме за ситуации, хора. Да се сетим от мелодия как сме стоели на брега с любим човек и точно на какви водорасли е миришело наоколо.

И докато пиша тези думи и въртейки няколко пъти нашия приятел от по-горе дойде неизменния ред на моя среднощен спътник (който без майтап YT алгоритъма ми препоръчва на 90% нощем) – David Bowie с невероятния Lazarus (за който съм писал преди):

Спирам да пиша, изслушвам два пъти Lazarus и си припомням много добре колко бях поразен от смъртта на Боуи макар и никога да не съм му бил от най-големите фенове.

Налях си едно малко, Smokehead и се замислих за това какво огромно богатство имам в лицето на вечни изпълнители. И неизменно се сетих за Ленард Коен, за който също писах и как любовта към това, което правиш те държи във форма цял живот. И как както Leonard Cohen така и David Bowie (и още неизброимо много музиканти) с годините са като вино – всеки нов албум е все по-добър и по-добър. За мен Коен е в абсолютното си величие в последните си 2 албума.

Отпивам глътка и мисля да си лягам. После тръгва Gary Moore с неговите парижки улици и мисля, че е време да спра до тук с хаотичните мисли. Трябва по-често да се сещаме какво голямо богатство имаме на върха на пръстите си.

До нови срещи.