Днес си пуснах пак Synestia – Dies Irae и това мигновено ме върна в последните 40-тина км. на 209 километровото ми каране преди седмица (и първо за годината).
Ако си падате по тази музика си я пуснете и си представете следната картинка, която беше пред очите ми:
Навън е pitch black или тъмно като в кучи гъз (защо не обикновен, а кучи нямам идея), единственото, което се чува е повея на вятъра. Ушите ми пращят от тишината, а през 10-тина минути минава по една кола. Всичките ми светлини по колелото и по мен са пуснати, но фара ми, колкото и да е добър не може да се сравнява с този на колите, тоест – виждам на десетина метра напред, но в периферия – нула. Абсолютно тунелно зрение. Времето ми минава и съм на ръба на това да не успея да финиширам в контролното време, напънал съм се до пръсване на мускулите, краката ми горят, ръцете (и най-вече кутретата, които най-често го изяждат) и стъпалата ми са безчувствени. Нещо се шмугва в храстите, но не зная какво е, защото както казах – тунелно зрение.
Карам на сигурно 95% от капацитета си и летя като вятъра с на моменти над 30 км/ч средна скорост, старая се да не хипервентилирам (както се случи на последните метри на Дунав Ултра 2018 г.), да не се убия някъде по дупките, да следя времето, денивелация, скорост, храна, прием на вода. В главата ми са основно децата и някакви размазани спомени, които все едно са се случвали на някой друг. Преминавайки в предпоследното по маршрута село хайка кучета ме подгониха.
Нека да отворя скоба. Последните час и половина си сложих слушалките и надух до последно Dies Irae. Мелодията я открих докато търсих вариации на класическото Dies Irae и не съжалих за секунда. От началото хваща за гърлото и blackened deathcore-а просто ти раздира тъпанчетата. Жестокият глас на Ville Hokkanen е дълбок, жесток и абсолютно on spot. Китарата и оркестрирането от страна на Sam Melchior са неповторими.
Затварям скобата. Почти преминавам селото, когато група кучета ме подгониха. Всеки, който е карал колело са го гонили кучета, праз голям. Да, но аз първо, че съм решил, че ако не финиширам навреме трябва нещо крайно да ми се е случило и второ – преди да излаят се чува за секунда едно гъргорещо ръмжене. Освен това ако някое реши да види какво има между спиците ми си отиваме и двамата.
Впечатляващо дълго време ме гониха, но се отказаха в някакъв момент. Помислих си за секунда какво ли щеше да стане ако ме бяха докопали.
Храната ми свърши. Водата ми беше на половин бидон (350 мл.), енергия нямах от поне час. Сантиметър по сантиметър, метър по метър започнах да броя колко време имам, средната ми скорост и дали изобщо бих стигнал навреме.
И пак, както последните ми вече незнамколко карания адреналина се включва съвсем в края на карането. Този път се включи и си знаех, че няма да изкарам и 5 км. повече от финалния двеста и девети.
Както вече писах – финиширах ТРИ минути преди cut-off времето. За мен това си беше едно приключение, което поне за малко притъпи постоянната, жестока болка покрай развода и злободневностите, даде ми ясен поглед за това, че живота сигурно ще продължи, че единствения човек (cringe alert) на който мога да разчитам съм аз самия.
Няма да спра да повтарям, че човек изкаран от своя балон, много след това, което си е мислил, че му е лимита открива себе си и коравото копеле, което като види, че има каране, което е стотици километри за абсурдно малко време вместо да се шокира се усмихва накриво и се мята с ушите напред.
Всички забравяме, че в нас дреме нещо древно, силно и непоколебимо, но понякога трябва да караме 64 часа за да го накараме да изплува на повърхността и да ни покаже, че можем много повече отколкото си мислим.