Преди 7-8 години Габс ме извика да отидем да слушаме P.I.F. в стария Винтидж 33. Беше си изживяване. Но по-голямо изживяване беше когато видях, че за разлика от това, което си мислих членовете на групата всъщност са си хора, говорят си с публиката, пият си питиетата преди и след концерта.
След това ходих на (почти) всички техни концерти във Варна. Слушах прекалено епичните им концерти, слушах и не толкова епичните им такива, слушах ги с 30-40 човека публика. И всеки път, всеки, пяхме с пълни гърла. Единия път ходихме заедно с тях на някакво афтърпарти в Болата. Там дълго пихме и говорихме с членовете на групата и чувството, че са съвсем нормални хора пак ме шокира. Говорихме си тогава с тях за музиката, за музите, за пиенето, за хората. Тогава говорих малко и с Димо. Признавам си, че по изявите му изглеждаше малко надут един такъв, но това се разсея на първите минути разговор с него.
Сещам се веднъж как бях на един техен акустичен концерт, пак във Винтидж 33, и в една от паузите излязох да подишам чист въздух и проведохме някакъв доста непринуден разговор на по цигара (на по цигара и бира в случая). Беше си в зоната и размишлявахме за живота, за изкуството. Беше толкова приятно.

А покрай него се запознах с толкова хора, от редовните, цялата тази непринуденост.
Преди няколко седмици като чух, че търсят кръвна плазма за него бях сигурен, че ще се намери и ще е само едно от онези неща, които минава периферно, защото ще се излекува и ще бъде пак по сцените.

Но не и този път.

Днес Димо почина. С него нашата алтернативна/поп рок сцена ще си остане същата, но в средата ѝ, ще остане вакуума, който никой, никога няма да запълни. Защото П.И.Ф. си бяха и си остават едни от основните опорни точки на нашата музика. На нашето детство с тяхното колело и тяхната приказка и в дните в които вече ние, децата, вече пораснахме и си имаме собствени деца, с техния огън. И с всичко останало.

Плаче ми се. Но човек е жив докато е жив в сърцата ни, нали така? Тогава той ще живее завинаги в нас.