Не мога?

Лягам си. Или не – май ставам вече?
Съзнанието ми още е замъглено, преценката ми още не работи.

Усещам странна сила в себе си. Усещам хармония. Чувам в главата си няколко гласа едновременно – тези на разтревожените, но окуражаващи родители, брат ми, който без думи ми казва неща, които само братята могат да си кажат без да отварят уста, Нейния глас.

След стихията отварям очи и поглеждам празно в тавана.

Няма. Да. Мога.
Няма да мога да го направя. Няма да успея. Никога не съм го правил преди, чисто статистически няма да успея и сега. Нещо ме хваща за гърлото и почти изстисква 2-3 сълзи.

Сбръчквам чело.

Когато бях малък всеки път когато казвах, че не мога татко казваше – “Не може да не можеш”.

Не мога да не мога.

Май ще мога.

Ставам и започвам да дишам често, очите ми започват да броят екипировката около мен. Отивам в банята и се поглеждам в огледалото.

Човече – това е нова бръчка, още няколко бели косъма. След 2-3 месеца ще направиш 30. И си дебел.
Няма да можеш.

Но ще можеш. Защото си упорит.

Никога волята ти не е заливала цялото ти сърце. Никога не си усещал всеки тласък на сърцето като бясна вълна, която се разбива в камъните на някой бряг. Никога не си усещал въздуха в гърдите си като малък ураган. Ураган, който можеш да опитомиш, да принудиш да направи точно това, което ти искаш. Когато искаш.

Никога.

И ето те – стоиш по пижама на два часа от нещото, което никога не си и помислил, че ще успееш да направиш. Чудиш се дали ще можеш, дали ще се справиш, дали няма да предадеш себе си, хората, които ти пожелаха успех и най-близките.

Стискаш зъби. Хапваш набързо и започваш да се приготвяш. Да слагаш екипировката, последна проверка, целувка и тръгваш към старта. Бавно.

Май ще можеш.

На старта чуваш боботене на хора, изстрел на съдийския пистолет и после нищо. Само студения сутрешен вятър в ушите си.

И тук усещаш, че часовете, дните в пот и безсилие, болка и понякога откровено и чисто крещене са започнали да ти се отблагодаряват. Грубо, но го правят.

При старта поглеждаш надолу – там е най-големия ти враг. Нещото, което искаш да победиш, да покориш и да бъдеш.

Себе си.

Знаеш, че единственото нещо, което те дърпа напред е това да можеш да надминеш всяка една своя граница. Всяка една.
Да счупиш всичките си разбирания за – “Няма да мога”, “Няма да успея”, да ги полееш обилно с пот, кръв и сълзи и да изковеш от тях себе си.

Единственото нещо, което имаш сега е раница, велосипед и точно 303 километра, които трябва да изизминеш.

Триста и три километра, които трябва да изминеш метър по метър, сантиметър по сантиметър.

Освен да ги минеш трябва и да ги покориш. Да ги изядеш.
Да измориш всичките си демони, които те дърпат надолу, които живеят в теб. Да им покажеш, че не си същия и място за тях в теб вече няма.

Да ги оставиш изморени до смърт зад себе си и да продължиш с чистия поглед на момче, което бяга по плажа с брат си и пръчка в ръка.

“Не може да не може”

Въртиш колкото можеш. След това още. И още.

След 10 трудни часа вече си отчаян.

Не можеш повече.

Боли.

Не можеш да дишаш, ръцете и краката вече болят до смърт, погледа ти е замъглен, лек дъжд ръми.

Няма.
Да.
Мога.

Казвам тихо. И скланям глава. Притварям очи. И последното, което виждам е Аз. Стои огледално в асфалта, усмихва ми се и сякаш ми казва – “Казах ти, че не можеш. Не можеш да си по-добър от самия себе си.”.

И усещам пак кръвта в главата, ръцете, краката, въздуха, всяка молекула.
Боли.

Ще мога.
Ако не мога ще остана тук, лежейки за да знам, че съм направил ВСИЧКО. До тогва ще въртя по-бързо от всякога, ще ме боли повече от всякога, но ще се справя.

Капка се стича по носа ми. Вече не знам дали е пот или сълза. Поглеждам напред – другарите са с мен, помагат. Грохнал съм. Остават 80 км.

Боли.

След час помощ от момчетата се връщам в кожата си и безсилието бързо се разрежда с въздуха около мен, изчезва, изпарява се.

На 20 км от финала нещо се случва с мен – няма енергия, нямам сила, нямам нищо, имам само една гола воля, но започвам да въртя. Въртя като побесняло животно, като някой, който вече няма какво да губи, някой, който може всичко. Не мога да повярвам, но го правя. Прави го душата ми, сърцето и самия Аз.

Другия, който виждах до скоро в отражението на асфалта отдавна се е предал заедно с лошото в мен. Дяволите ги няма. Оставам само аз, премръзнал, мокър и изнемощял, но с чисто в гърдите.

Минавам финиша след почти 16 часа.

 

Събуждам се.
Поглеждаш се в огледалото.
Днес е моят ден.

Ще. Мога.

Ще.

1 Comment

  1. Същия

    08/09/2017 at 21:35

    Благодаря

Leave a Reply

Your email address will not be published.

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.