Skip to content

Всяка година по същото време

Преди, когато пишех (един от малкото останали свидетели е този блог) четях много стихове. Обичах да го правя, опитвах се и аз да пиша. И няколко автора си удариха тежкия, нажежен до бяло печат в ума ми. Двама от тях са Дамян Дамянов и Георги Господинов.

Първия обича да бърка толкова на дълбоко в душата и отношенията на хората, че често боли. Втория го прави същото, но с непоправима грация сякаш малко нетипична за българското литературно общество.

Всяка година по същото време си повтарям на ум един стих станал част от “Там където не сме“.

 

Коледа, Груневалд

Георги ГОСПОДИНОВ

 

Оставихме трапезата невдигната, ни чистили, ни мели,
дали са идвали тук снощи нашите умрели,
небето се отваря тази вечер,
ще дойдат гладни, няма да им пречим.
Небето се отваря, дали ще ни намерят,
далеч сме, мястото е друго
(виж пламъкът трепери).
Мястото е друго, но небето не e.
На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,
ще мернем крадешком дали са празни чашите
(защото той си падаше).
Дали не липсва нещо от сърмите,
тя толкова обичаше сърми, стафиди…
Дали бих искал да ги видя,
или да си остане тайна, страх…
Свещта е догоряла, чиниите с остатъци по тях…
Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,
да дишаме студа, какво пречистено
небе, пречистен сняг, новородено слънце.
След рождеството всички спят до късно.
Тихо утро, свято утро…
Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,
ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.
Родил се е, ще кажем и отминем,
но не казваме…
Кутията е празна

Published inКнигиПоезияСтихове

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.