Мислих да запиша цял епизод за книгата, което и ще направя, но днес (вече вчера пишейки това в 0:04 часа на 07 Май) Георги Господинов сподели във фейсбук последната си страница на книгата.
И ме връхлетяха прекалено много спомени сещайки се за нея докато я слушах. Първо, че това стана малко след като си замина дядо, на който съм кръстен и второ, че периода сега, особено около развода, е чудовищно труден.
Но да се върнем на книгата. Никога през живота си не съм ревал на книга толкова, колкото на тази. Връзката, която Господинов има с читателя е феноменална. Всичките му романи са рефлекция на нашите собствени вътрешни светове, страхове и възгледи. Помня как веднъж стоях в едно заведение и пиех кафе и слушах книгата с великолепния глас на Владо Пенев и просто не мога да спра да рева. Спирах сигурно 3-4 пъти и то през всеки 5 изречения ново копие, което те раздира вътрешно и се сещаш за твоя си баща, за твоя дядо, за себе си ако щеш. И боли ли, боли.
Първите 50-60% са много трудни са четене/слушане, после може би става маааалко по-лесно, но пак си е трудна работа.
