Tagпоезия

2/7 Валери Петров

Валери Петров, добрия старец с пронизителния поглед през дългия си живот е издал 34 книги, като първата му излиза едва на 15 (под псевдонима Асен Раковски), 19 пиеси, 6 от които са пиеси-приказки, 19 филма по негов сценарии, от които 6 анимационни (което без да претендирам за истинност вярвам, че е някакъв рекорд за България). Името на Валери Петров идва дълго след като той е бил роден от фамилията на майка му Мария Петрова. Баща му се казва д-р Нисим Меворах, а родителите му му го сменят след като приемат протестанството.
Таланта, дълбоката култура и разбиране за живота, за езика и за изкуството Валери Петров показва първо на всички с преводите му на Уилям Шекспир и Йохан Волфганг Гьоте.
И малко от мен – Валери Петров е толкова лек за четене, текстовете му са като перушина и мелодични като глас на майка, която вика детето си през терасата за обяд. По-долу качвам 7 прочетени негови стиха.

Ако беше жив днес щеше да стане на 100.

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

20.04.2020 – Георги Господинов с нова книга!

Омг омг омг, Георги Господинов има нова книга!
О МАЙ ГАД!!!

Новата книга на Г.Г. (както го наричам аз на галено) ще се казва “Времеубежище”. Площад Славейков писа вече и не искам да преразказвам, но две неща:

  • Художник на корицата е адаша Недко Солаков;
  • Книгата ще я има във вариант с меки и твърди корици с цена съответно от 20 лв. и 24 лв.
  • Има preorder от днес 20.04.2020 г., а в разпространителната мрежа ще бъде от 29.04.2020 г. за версията с меките корици и 13.05.2020 г. за версията с твърдите корици.

20.04.2020 – Поезия

Поезията винаги е била част от моя живот. Понякога повече, понякога по-малко.

Поезията като част от изкуството присъства навсякъде, но не е това целта на поста ми. Не помня всеки мой стих на изуст, но помня емоцията в която съм бил потопен (залят/удавен?) докато съм го писал. Дори и онова краткото, за бармана, което ми отне една вечер, два рома и един час прибиране от Кубо до квартирата в зимата. И в повечето случаи съм бил в дълбока вътрешна скръб. И тогава винаги е бил момента в който ако имам сили да дишам, да прехвърля енергията си в 10 реда бих го направил. Това се отнася и за разказите.

Отдавна премествах поглед от стиховете и разказите, защото понякога боли. Но винаги, ви-на-ги са ми били близо до сърцето.
И днес, в 2:36 вечерта, Златина е заспала отдавна, котката Иво е в агрегатно състояние вода (и ако го вземеш и преместиш някъде дори няма да си отвори окото), а аз чета Христо Фотев. После се сетих за брилиантната идея на interview.to, които канят известни наши актьори да цитират вечните стихове. Има толкова много, толкова много красота, някои са толкова фини, други са тъжни, но всяко докосва струна на душата.

Та така и не публикувах няколко статии с поезията в музиката, но смятам следващите дни да публикувам по един стих + видео, защото красотата ще спаси … ай без клишета, но не е ли така? Никой не е умрял от малко цвят и красиво.

Н.

Лято

Искам пак да дойде лятото

с потните си мищници

със слънчевите очила

с късите гащи

маратонки, чехли

изгорели гърбове и колена

и пясък в чорапите

с топлината в нас.

Да се оплакваме един на друг колко е горещо

гадно

потно

и задушно

но да не искаме да го пускаме да си тръгне

и да дойде кремаво оранжевата есен

с умрелите си листа и хората с балтони

и тия с къси гащи отказващи да пуснат последната лятна нишка подсмърчащи тихо по автобусните спирки.

Да слушаме джаз пиейки джин или сангрия,

да говорим за риболов или любов,

за книги или работа,

за нас.

Всяка година по същото време

Преди, когато пишех (един от малкото останали свидетели е този блог) четях много стихове. Обичах да го правя, опитвах се и аз да пиша. И няколко автора си удариха тежкия, нажежен до бяло печат в ума ми. Двама от тях са Дамян Дамянов и Георги Господинов.

Първия обича да бърка толкова на дълбоко в душата и отношенията на хората, че често боли. Втория го прави същото, но с непоправима грация сякаш малко нетипична за българското литературно общество.

Всяка година по същото време си повтарям на ум един стих станал част от “Там където не сме“.

 

Коледа, Груневалд

Георги ГОСПОДИНОВ

 

Оставихме трапезата невдигната, ни чистили, ни мели,
дали са идвали тук снощи нашите умрели,
небето се отваря тази вечер,
ще дойдат гладни, няма да им пречим.
Небето се отваря, дали ще ни намерят,
далеч сме, мястото е друго
(виж пламъкът трепери).
Мястото е друго, но небето не e.
На сутринта ще прекосим през стаята уплашени,
ще мернем крадешком дали са празни чашите
(защото той си падаше).
Дали не липсва нещо от сърмите,
тя толкова обичаше сърми, стафиди…
Дали бих искал да ги видя,
или да си остане тайна, страх…
Свещта е догоряла, чиниите с остатъци по тях…
Вземи си ръкавиците, да си разходим мислите,
да дишаме студа, какво пречистено
небе, пречистен сняг, новородено слънце.
След рождеството всички спят до късно.
Тихо утро, свято утро…
Една жена излиза и отваря пощенската си кутия,
ще трябва да е нещо важно щом е тъй нетърпелива.
Родил се е, ще кажем и отминем,
но не казваме…
Кутията е празна

10.11.2017

Днес деня започна с поезия. Този път ред е на Мария Донева и нейния блог, който влиза в личния ми feedly моментално:

 

Тя се готви да пътува.

Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,

трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.

И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.

Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста

да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…

 

 

Нещо интересно, което намерих днес:

  • Новината на деня – след като verizon купиха огроман част от Yahoo остатъка от компанията се преименува на … “Altaba”??? Мисля, че по-тъпо име не е било възможно да бъде измислено;
  • Chrome Backdoor – Chromebackdoor is a pentest tool, this tool use a MITB technique for generate a windows executable “.exe” after launch run a malicious extension or script on most popular browsers, and send all DOM datas on command and control;
  • 3 Ways to Permanently and Securely Delete ‘Files and Directories’ in Linux;
  • И едно очарователно видео. Канят няколко badasses в стая и малко по-късно влиза малко момиченце, което без да казва нищо започва да си разтоварва нещата от раничката и кани лошите чичковци на по чаша кафе/чай/торта (пластмасови). И разтапя тия лошите татуирани и начумерени хора с една усмивка;