На 6-7 години си. Баба, дядо – всички са живи.

Събуждаш се суууупер рано, но не знаеш точно в колко. Навън е тъмно, студено. Мама ви облича набързо теб и брат ти. Багажите са приготвени, колата – натоварена.

Пътя до село трае часове. Дремеш, не си сигурен колко точно пътувате, но е адски много (възрастното аз знае по-добре – точно 18 минути). Пристигаш.
Къщата, градината, пътя – всичко е в сняг, времето е утихнало, комина пуфти като лула на моряк, а от прозорчето свети жълтеникава светлина. Точно в спомените ти времето винаги е хубаво, а хората, които вече ги няма никога не изглеждат така както си ги видял за последно, а по-цветни, по-млади, по-усмихнати.

Влизате в къщата – баба е направила питки (ще ме прощават софиянци с техните мекици), мирише на пържено. Приготвено е бурканче сладко от кайсии (защото знаят, че обичаме), една преваляща чиния с питки, няколко щипки пудра захар (в спомените има пудра захар макар, че едва ли тогава е имало).
Възрастните си говорят неща, ти с брат си ядете и гледате през прозорчето колко много сняг има навън.

После лягаш на леглото в скута на баба или на мама. Унасяш се.

И времето спира точно в този момент, който помниш след 30+ години. Притъмнялата стая, миризмата на пържено, на питки, на хора, на печката на дърва, а в нея вероятно и нещо, което вече къкри за обяд. Помниш зачервените лица, милионите дрехи – шуби, блузи, пуловери.

В главата ми изниква картина на Пиер Бонар с подобните му цветове. Защото всичките ти спомени са ми в жълтеникав оттенък.

Мигаш за да изгониш сълзите. Помниш толкова много детайли от свят, който вече не съществува. Помниш хора, които вече ги няма, но те сами по себе си са били отделни вселени за теб.

Помниш как татко ти и дядо ти събарят прасето декември месец – със зачервени бузи от виното, от това, че са се бъхтили от изгрев до сега да го бастисат, да го разфасоват. Жените бягат наляво и надясно, мият, пържат, пекат, режат. А ти брат ти обикаляте наляво и надясно и се смеете. Със смеха на свеж снях, на детство и на лекота.

плачеш.

Вселените вече ги няма, останали сте шепа хора, които помните това.